Реваншът на Тангра

104.

Надвечер лебедът кацна в подножието на няколко високи хълма, обрасли с рядка гора. Ат и Арбуга хапнаха набързо, намериха изворче и напълниха меховете. Зачакаха птицата да полети. Досега тя диктуваше кога ще пътуват и с какво темпо.

Не би. Лебедът се топна в близката рекичка и сякаш забрави за тях.

— Сигурно ще преспим тук — предположи Арбуга. — Да разседлаем конете.

— Вече сме в Кашан — поклати глава Ат. — Трябва да сме нащрек. Ще поогледам наоколо.

Върна се по-бързо, отколкото предполагаше един обстоен оглед.

— Ела с мен! — извика с нисък глас на побратима си.

Заведе го на невисока могила. Вече се бе стъмнило. Горе грееха звездите, луната бе бяла и голяма. Светът бе потънал в млечната й светлина.

— Виждаш ли? — тайнствено попита Ат.

Арбуга се обърка, но след миг се изпъна като струна. На около петнайсет минути път от мястото, където стояха, под върха на най-големия хълм, се виждаха да светят в кръг огньове.

— Огън? — ахна Арбуга. — В този пущинак?

— Десет — усмихна се Ат. — Преброих ги.

— Дали това не е краят на пътя ни?

— Ще ми се да е така.

Оставиха конете и тежкото оръжие пред рекичката, където дремеше лебедът, и се затичаха нагоре, към блещукащите светлинки. На около петстотин крачки се разделиха и се запромъкваха от две различни посоки.

Птицата ги бе довела на точното място.

Пред входа на пещера в скалите бе опъната огромна шатра. Около нея бяха запалени седем огъня. Полите й бяха вдигнати.

Вътре, сред десетки застлани килими, възглавници и ниски софрички, отрупани с плодове и бокали с напитки, седеше Аждаха. А срещу него с наведена глава — Танбит, облечена в белите си сватбени дрехи.

Току до шатрата стоеше на колене възрастна жена, която явно ги обслужваше.

На стотина метра от шатрата и с гръб към нея, край огньовете, пристъпваха от крак на крак стражници-йореги. Ат ги огледа внимателно — следяха ли околността или ушите им бяха насочени към пикантната сцена зад тях отзад, как са въоръжени… Усмихна се с вълча усмивка — за него те вече бяха мъртви.