Реваншът на Тангра

91.

Пред нас се бе опънало обширно голо пространство — може би километър широко и дълго почти два. Бе обрасло с гъста жилава трева, изпъстрена с лайкучка, бял оман и кантарион. Мирисът на десетки билки тичаше пред лекия ветрец на талази.

— Ето я и пещерата — доволна кимна Биляна.

В левия край на шарената поляна. Почти триъгълен отвор.

— Само дето няма самодиви.

— И да има, спят. Излизат сутрин по росата и надвечер. Дори в Париж съществува понятието следобедна дрямка.

Абе, дрямка… За всеки случай сложих ръка на меча и докато прекосявахме откритото пространство, бях на тръни. Е, не че се отпуснах, когато влязохме в сянката на скалите. Скочих от коня и й подложих рамо, за да слезе от своя. Вързах ги за клоните на една леска.

Биляна вече бе застанала пред входа на пещерата.

— Е? — рекох аз.

Беше бледа и някак несигурна. Присвих очи и се опитах да проникна в тъмното. Стори ми се, че някъде дълбоко нещо се раздвижи.

— Не знам… — започна тя и нададе ухо.

В следващия момент и аз ги чух — тежки стъпки. Какво бе това? Кон? Или слон?… Ами — поне крачещ танк…

Биляна отстъпи и свали лъка. Посегна към колчана за стрела.

Той се появи. Как да го опиша… Нещо като Майк Тайсън. Обаче поне още седемдесет сантиметра по-висок. Зеленикаво кафяв. Плюс плочест. Или люспест? Може би нещо средно между двете. Лицето му бе диво, първобитно, страшно и ако не бяха очите над сплескания нос… Гледаха… Лошо? Не. Кротко? Ами. По-скоро се усещаше, че могат да бъдат много зли и много добри — според случая.

Извадих меча и застанах пред Биляна.

Огромният звяр държеше достойна за ръста му брадва.

Една-единствена мисъл бе обсебила мозъка ми: враг!… На един меч разстояние от Биляна!… И тръгнах в най-обреченото си единоборство.

Съществото бе почти на границата на сянката и светлината. Срещнах пак тъмните очи, които още се чудеха какво да предприемат, извиках и вдигнах меча.

Чух, че Биляна каза нещо. В следващия момент тежък удар ниско в краката ме подкоси. Видях как земята тръгна към лицето ми, а мечът ми вече чуква в камъните по земята, проблясвайки на слънцето.

После Биляна ме прекрачи и застана пред чудовището с отпуснати ръце.

Скочих — какво друго можех да направя?… Наведох се за оръжието, но самодивата ме хвана за рамото. Е, поне видях какво ме бе цапнало по кокалчетата… Освен че бе люспест, господинът имаше и поне двуметрова опашка.

— Самодива? — попита той с дебел, гърлен глас.

— Да.

— Странна самодива — поклати глава. После черните му костенурчи очи без мигли се лепнаха на мен. — Човек?

— Да — бързо каза Биляна.

— Странен човек — недоверчиво констатира люспестият. — Защо сте тук?

— Търся самодивското сборище.

Мина цял век, преди да отговори:

— Ще ви го покажа.