Съучастници

9. Еди

Бях взел такси до бюрото на ФБР в Манхатън, знаейки, че Блох ще ме чака там. Тя отвори с дистанционното вратите на джипа и аз седнах до нея, а Лейк — зад мен.

— Къде отиваме? — попита Блох.

— Тази вечер много полицейски коли са се струпали пред някакъв хотел — каза Лейк. — Също и сапьорен взвод, и федерални ченгета. Не е подаден обичайният сигнал за тревога, както когато имаме терористична заплаха, така че вероятно става дума за нещо друго, за което е било нужно да изпратят петдесет униформени, спецотряд, сапьори и ФБР. Предполагам, че е Пясъчния човек. „Грейдис Ин“ е на десетина минути от тук.

Блох включи телефона си в контакта за зареждане и започна да търси адреса в навигационната система на колата.

— Знам го този хотел — казах аз. — Бил съм там и преди.

Освен полицейските коли на паркинга имаше още две. Не бях идвал тук от онази нощ, когато срещнах Джошуа Кейн — убиеца, успял да се промъкне сред съдебните заседатели по едно от моите дела. Сега сградата изглеждаше още по-разнебитена. Покривът беше по-хлътнал от преди, още боя се беше олющила от стените и дограмата, а градината и ливадите наоколо бяха напълно запуснати, обрасли с трева и бурени до кръста.

Блох спря джипа на тесния паркинг, слезе и тръгна към полицейските коли, преградили входа на хотела.

— Не искаш ли да отидеш с нея? — попитах Лейк.

— Как не! — отвърна той. — Не съм любимец на ченгетата.

— Нито пък аз. Значи работата ти е да издирваш серийни убийци?

— Едно време беше.

— Оттам ли познаваш Дилейни?

— Тя ми беше инструктор в Звеното за поведенчески анализи. Беше моя наставничка, но и нещо повече от това. Приятели сме. Подкрепяла ме е…

Лейк замълча и аз погледнах през рамо. В очите му прочетох спомена за друго време, за друго място, където е имало само страх и болка. Светлината от таблото хвърляше оранжеви отблясъци върху лицето му, сякаш беше застанал пред камина с изкуствен пламък.

— Съжалявам… — Гласът му трепереше, думите засядаха в гърлото му. — Тя означава много за мен, господин Флин.

Кимнах. Дилейни беше от добрите. Ако бе вървяла срещу течението заради него, рискувайки професионалната си репутация, това означаваше, че и той е от добрите.

Лейк се покашля, погледна през предното стъкло и каза:

— Блох се връща.

Тя седна зад волана и извади телефона си.

— Преди няколко години обучавах едно от ченгетата тук по шофиране при полицейска гонка. Ще ни пусне да влезем. Пясъчния човек си взел стая в хотела по-рано днес. Платил с карта, оставил раницата си на рецепцията и си отишъл. Федералните си помислили, че е бомба. Чули цъкане. Оказало се, че вътре има мъжка глава. Мисля, че Бил Сунг знае чия е, но не и полицаите. В момента осемдесет патрулни коли практически от всички полицейски участъци кръстосват града в издирване на Дилейни. — Тя вдигна телефона си, сякаш търсеше сигнал. — Някой е заснел главата, докато криминалистите си вършели работата. Не се учудвай, ако утре цъфне на първа страница в „Ню Йорк Поуст“, а някое ченге още същия ден се обзаведе с нова кола.

— Кой е направил снимката, твоят ученик ли? — попитах.

— Не, но ченгетата знаят как да се пазят един друг. Който и да е бил, след като е продал снимката, я е споделил с групата на участъка в Инстаграм. А тази група я е споделила с друга група. Така че, ако се стигне до вътрешно разследване на това кой е продал снимката на „Поуст“, ще се окаже, че всеки полицай в града я има на телефона си.

— Ченге за ченгето е брат — казах аз, като поклатих глава.

— Невинаги — отвърна Лейк.

Исках да го попитам какво има предвид, но телефонът на Блох издаде остър звук — сигнал за получен нов есемес.

Тя го отвори и на дисплея се появи снимка.

Хастарът на раницата беше от жълт плат. Петната от кръв бяха станали тъмночервени. На дъното имаше мъжка глава. С извадени очи. Очните орбити бяха запълнени с окървавен пясък. Устата също. Лицето беше покрито с черни точки, които отначало ми заприличаха на пръски кръв. Блох увеличи с два пръста изображението. Не бяха от кръв.

— Буболечки — предположих аз.

— Не точно — каза Лейк. — Това са твърдокрили насекоми. Малки бръмбари. Може ли да погледна отблизо?

Блох повдигна вежди, но подаде телефона към задната седалка.

И двамата се обърнахме да го видим как разглежда снимката, като ту увеличаваше, ту свиваше изображението.

— Бих казал, че са около сантиметър на дължина, може би и по-малки. С жълти космици. Много характерни. Това обяснява защо им се е сторило, че раницата цъка.

— Какви са тези насекоми? — попитах аз.

Той върна телефона на Блох и се облегна назад.

— Издават силен звук, подобен на цъкане. Когато са много на едно място, звучат като настолен часовник или механичен таймер. Дълги години хората не са знаели, че бръмбарите са източник на звука. Мислели са, че пука дървото, в което са се заселили. Но сега знаем, че те издават този звук в определен период от годината. Обичат старите къщи с дървени конструкции и гредореди. Чуват се нощем, когато хората са си легнали и къщата е притихнала. Казват, че дължат името си на ирландските заупокойни бдения. Ирландците имат този обичай три дни при мъртвеца да има човек. През цялото време, на смени. Тогава се чува и цъкането, по време на бдението.

— Бръмбари оплаквачи — каза Блох. — Ти знаеш много за насекомите.

— Така им викат ирландците. Иначе са вид дървояди. Когато човек е прекарал много време в издирване на серийни убийци, научава това-онова. Тези насекоми не се хранят с трупове. Пясъчния човек ги е сложил в раницата нарочно, за да бъдат намерени.

— Но защо? — попитах.

— Като предупреждение — отвърна Лейк. — Този звук вещае смърт.

Известно време мълчахме.

Тишината бе нарушена от сигнала на телефона на Блох. Пристигаха още снимки.

Бяха в общ план. На една се виждаше фасадата на хотела, към която крачеше мъж от сапьорния екип, облечен в нещо като водолазен скафандър. Тъкмо преминаваше през противовзривните заграждения. Останалите бяха драматични изображения на масираното полицейско присъствие на паркинга пред хотела, даващо представа за мащаба на инцидента. Докато ги прехвърляше с пръст по дисплея, Блох се поспря за момент, после се върна на предишното изображение, после отново мина на последното.

Подаде ми телефона, слезе от колата и без да каже дума, отиде да огледа паркинга.

Двамата с Лейк също слязохме и я последвахме, докато тя не спря при комбито със спадналите гуми и дебелия слой прах на предното стъкло. Посегна към задната врата. Беше отворена.

— Открили са колата на Дилейни в подземния паркинг на сградата ѝ. С отворени врати и пищяща аларма — каза Блох. — Външен човек не може да влезе там без магнитна карта или дистанционно за бариерата. Наемането на такъв паркинг струва цяло състояние, защото е добре охраняван. Та как е проникнал вътре? Там не се влиза просто така.

Прегледах снимките, които тя бе изучавала така внимателно. И на двете се виждаше комбито. На едната от тях задната врата беше леко открехната. На другата вратата беше затворена.

— Колата до комбито е на Дилейни — каза Лейк. — Сега знаем как е влязъл в подземния паркинг. През цялото време се е криел в комбито, а когато вниманието на всички е било насочено към сапьорния екип, незабелязано се е вмъкнал в колата на Дилейни на задната седалка.

— Но откъде е могъл да знае, че тя ще паркира до комбито? — попитах аз.

— Не е знаел — отвърна Блох. — Комбито е в задната част на паркинга. Но докато сапьорите са били в сградата, вниманието на всички полицаи е било насочено към нея. Не са се интересували какво се случва на паркинга на петнайсетина метра зад тях. Той е изчакал търпеливо момента да се вмъкне в колата на Дилейни. Тя просто го е улеснила. Трябва да огледаме в сградата ѝ.

— Знам къде се намира — каза Лейк.