Съучастници

37. Блох

Адвокатската кантора на Арчи Бънзън, изглежда, не се стараеше да привлича нови клиенти. Намираше се на Сто и десета улица и имаше стоманена врата със звънец отстрани. Приличаше по-скоро на вход за бункер, отколкото на врата на кантора. Нямаше табела. Върху хартиена лентичка, мушната под прозрачното покритие на пластмасовия бутон, беше написано „Бънзън, правни услуги“.

Лейк натисна бутона. Зачака. Блох се дръпна крачка назад, оставяйки го да говори вместо нея.

Металният капак върху процепа в средата на вратата се повдигна с дрънчене и в отвора се появи едро лице. Може би колкото голяма чиния. С перфектно подстригана тънка брада, все едно нанесена с черен маркер върху челюстта. Бузите му бяха толкова кръгли и издути, сякаш се опитваха да сплескат носа.

— Кво искаш? — попита лицето.

— Бихме желали да говорим с Арчи Бънзън — каза Лейк.

— Няма го — заяви лицето и затръшна капака на процепа.

Лейк удари с юмрук по вратата и извика:

— Еди Флин ни праща.

Тишина.

Процепът бавно се отвори.

— За кво ви е Арчи?

— Да поговорим, това е всичко.

Процепът се затвори. Вратата остана заключена.

— Е, добре. Ще повикаме ФБР да поговори с Арчи вместо нас — каза Лейк.

Вратата се отвори.

Към лицето имаше тяло със съответните размери. Блох се досети, че това е Луната. Беше около два метра и сигурно тежеше поне сто и осемдесет килограма. Като не всичко по него бяха тлъстини. Лицето беше захванато за чифт добре развити трапецовидни мускули, които се извиваха плавно към заоблените му рамене, създавайки впечатление за нещо като планинска верига от мускулна маса. Дори да тежеше колкото фолксваген, той вероятно можеше да повдигне такава кола.

Луната се завъртя с известни затруднения в тесния коридор и ги поведе към една врата в дъното. Почука и каза:

— Едни хора тука те търсят. Еди Флин ги пращал.

Вратата се отвори и разкри офис, който имаше вид на претърпял неотдавнашен обир. Папки и книжа бяха разпилени по бюрото, по пода, струпани на купчини върху маси и столове; още папки стърчаха от метални шкафове, които се огъваха под тежестта им и отказваха да се затворят. Зад огромно дъбово бюро седеше дребен оплешивяващ човек с жълтеникава риза, кафяви тиранти и цигара, увиснала в ъгъла на устата му. Ризата му изглеждаше като да е била някога бяла, но всичко в стаята бе придобило плътен жълтеникав оттенък от дебелия слой никотин върху стъклото на прозореца. На Блох още от коридора ѝ бе замирисало на цигари. Пепелникът на бюрото не беше изхвърлян от дни. Наблъскан беше с фасове един върху друг, така че беше заприличал на странен таралеж с къси дебели бодли.

— Как е Еди? — поинтересува се мъжът.

Гласът му звучеше като потракване на гайки и болтове, които някой разтръсква в кофичка от строително лепило.

— Ти ли си Арчи? — попита Лейк.

— Може да ми викаш „господин Бънзън“.

— Трябва ми помощ. Миналата година една мансарда в Манхатън е отдадена под наем от един от клиентите ти. ФБР се свърза с него и той каза, че не разполага с никакви документи за наемателя. Наемът е бил краткосрочен и мъжът платил в брой. Еди казва, че никой собственик на недвижими имоти в този град не би дал под наем и дупка в стената без някакъв вид гаранция и данни за банковите сметки на наемателя. Ти водиш документацията на всичките… хазаи в този район, тъй че…

— Имаш предвид, на всичките кожодери, нали така?

— Не съм казал такова нещо.

— Не ти, а Еди. Няма значение. Аз съм за това да се говори направо, господин…

— Лейк, Гейбриъл Лейк. Това е моята приятелка Блох.

— Тя май не е от приказливите.

— Не ѝ и трябва. ФБР не откри документална следа, но Еди каза, че ти водиш цялата документация на клиентите си и че при теб може да се намери нещо, което да ни е от полза.

— И защо да давам документи на клиентите си точно на вас?

— Трябва да открием спешно този наемател. Всякакви документални следи от него са ни важни.

— Съжалявам, но не мога да разкривам информация за клиентите си без съдебна заповед.

— Еди ни предупреди, че може да кажеш нещо такова. А също и че ако ни помогнеш, той ще оцени това.

— Боя се, че не мога да ви бъда от помощ. А сега ме извинете, но съм зает.

— Знаем, че водиш двойно счетоводство за твоите хазаи. Има всякакви начини да се заобикаля контролираният наем и да се укриват част от доходите им от данъчните. Но ние не бихме желали това да стигне до вниманието на ФБР, нали? — каза Лейк.

От начина, по който Лейк скръсти ръце на гърдите си, Блох си помисли, че сигурно е очаквал заплахата му да доведе до някакво съдействие. Беше подценил адвоката. Лейк може би наистина беше добър детектив, но хич го нямаше като блъфьор.

— Не сте в положение да ми отправяте заплахи, господин Лейк. А сега си вървете с вашата малка приятелка, за да не пострада някой.

Преди Лейк да успее да отговори нещо, Луната направи една крачка към него. Това беше сериозен ход. В повече от един смисъл на думата. Не беше просто случаен човек, навлязъл в личното ти пространство, а по-скоро бизон, който се готви да те нападне, или астероид, преминаващ близо до къщата ти. Лейк вдигна глава към великана и му се усмихна. Усмивката му остана без отговор.

Луната постави ръката си върху китката на Лейк и погледна към Арчи за потвърждение дали да изхвърли посетителите на улицата. Ръката му беше голяма колкото ръкавица за бейзбол.

— Кажи на приятеля си да си държи ръцете в джобовете — обади се Блох.

— О, ама тя говорела! Това ли ти е бодигардът, Лейк? — Бънзън едва се сдържаше да не прихне. — Е, сега вече го закърши. Трябвало е да доведеш някой по-едър.

Лейк стоеше между великана и Блох. През цялото време тя не бе помръднала от мястото си. Оглеждаше стаята, стиснала ръце пред корема си. Така че, когато се размърда, всичко сякаш се случи в един миг. Бръкна под якето си и изведнъж пред лицето на Лейк се появи ръката ѝ с огромен револвер, насочен в главата на горилата. „Магнум 500“ е оръжие с такива размери и мощ, че появата му във всякакви ситуации предизвиква особено драматичен ефект.

— Това достатъчно едро ли е за теб? — попита Блох. — Документите. Нямам време за глупости. Вече знаеш какво търсим, защото твоят клиент ти се е обадил още когато го посетихме. Намери ги.

— И какво ще направи тя? Ще го застреля ли?

— Главата на приятеля ти е колкото баскетболна топка. Не мисля, че би пропуснала да я уцели и от петнайсет метра — каза Лейк.

— Няма да го застрелям — заяви Блох, като разпери дланта, с която стискаше дръжката на револвера.

Без да вади показалеца си от халката на спусъка, тя ловко завъртя магнума и го хвана за цевта. Оръжието ѝ вече беше чук.

Блох замахна и стовари дръжката върху китката на Луната. Великанът моментално пусна Лейк и огромната му уста се отвори да поеме въздух, докато със здравата ръка притискаше ранената до корема си. Отстъпи крачка назад, но се препъна и се стовари по гръб на пода.

— Започваш да ме нервираш — каза Блох. — Един ковашки чук тежи около килограм. Този револвер е две кила и половина. Ако не ни дадеш веднага документите, ще счупя и другата ръка на приятеля ти. След което ще забия главата ти в задника му.

В тона на Блох имаше нещо, което определено достигна до съзнанието на Бънзън.

Столът му изскърца шумно, той се наведе напред и се изправи на крака, после с енергична крачка се приближи до един от шкафовете. Издърпа чекмеджето и започна да рови в папките вътре, прехвърляйки ги бързо с върховете на пръстите си.

— Ако извадиш пистолет от това чекмедже, в стената ти ще се появи огромна дупка. Само че преди това куршумът ще мине през теб и шкафа — предупреди го Блох.

Пръстите на Бънзън се спряха за момент, после продължиха да се движат чевръсто. Той измъкна от чекмеджето тънка синя папка и я подаде на Лейк.

Лейк я отвори. Вътре имаше само няколко страници. Наемен договор с нечетлив подпис и банково удостоверение. И двете бяха на едно и също име — „Шорлайн Лимитед“.

— Това ли е всичко? — попита Лейк.

— Това е, което имаме.

— Върши работа — каза Блох.

Лейк седна в джипа с папката в ръце и Блох запали двигателя. Той прелисти документите, намери това, което търсеше, и започна да въвежда текст в търсачката на телефона си.

— Според базата данни на Комисията по ценни книжа и борси „Шорлайн Лимитед“ прилича на нещо като куха фирма. Тя никога не е подавала счетоводни отчети — каза Лейк. — Директор е Даниъл Милър, дотук без изненади. Чакай, има и адрес на управление, но това не е домашният адрес на Милър.

Този път по изключение трафикът в тунела „Холанд“ не беше много натоварен и след час Блох навлезе в индустриалната зона на Байон, Ню Джърси — лабиринт от складове, фабрики и депа на спедиторски фирми. Адресът, който Лейк бе свалил от базата данни на комисията, се оказа стара тухлена постройка, заобиколена от ръждива телена ограда като някоя птицеферма. Ако се съдеше по двукрилата дървена врата, някога вероятно бе служила за склад или гараж. Всички прозорци бяха счупени. Явно някакви деца ги бяха целили с прашките си.

Слязоха от джипа и огледаха веригата и катинара, с които беше заключена портата на оградата. Не бяха нови, но не и много стари. По тях нямаше ръжда.

— Добро място за скривалище — отбеляза Лейк.

Блох се върна при колата си, извади от багажника си лост „кози крак“ и го подаде на Лейк. После измъкна магнума си и каза:

— Когато сме пристигнали, катинарът е бил разбит.

На него му бяха нужни две напъвания с лоста, за да приведе катинара в описаното състояние. Откакто бяха дошли, Блох не бе забелязала друго превозно средство или човек да минава по улицата и не допускаше шумът да привлече внимание. Огромната двукрила врата обаче беше проблем. Чакълена алея заобикаляше сградата от всички страни. На едната стена имаше стоманена врата, боядисана в синьо може би преди четиресет години. Ключалката ѝ обаче беше нова. И в добро състояние. Лъскава и смазана. За разлика от вратата. Някой искаше да ползва пълноценно мястото, но без да привлича внимание.

Двамата обиколиха отвсякъде сградата, но не намериха по-лесен начин за проникване в нея. На около три метра над равнището на земята имаше редица изпотрошени прозорци. Всеки беше метър на метър.

— Я ме повдигни — каза Блох.

— Сигурна ли си? — попита Лейк. — Ако влезеш вътре и после не можеш да отвориш тази врата…

— Ще намеря начин — отвърна тя и пъхна оръжието си в кобура.

Лейк пусна лоста, облегна гръб на стената леко разкрачен, сплете пръстите на ръцете си и ги подложи като стреме. Блох направи две крачки за засилка, стъпи в шепите му и се подпря с длани на раменете му. Той я повдигаше и избутваше, докато ръцете ѝ достигнаха перваза на прозореца. Беше си мислила, че от стъклото не е останало нищо, но в металната дограма все още стърчаха като зъби остри парченца и тя поряза прасеца си на едно от тях, докато прехвърляше крака си през перваза, после скочи от другата страна. Глухият удар от съприкосновението на подметките ѝ с бетонния под отекна между голите стени.

Блох щракна джобно фенерче и се огледа.

Помещението някога бе ползвано за склад. На отсрещната стена имаше тежки железни стелажи чак до тавана. Покривът беше от гофрирана ламарина, тук-там редуваща се с плексигласови плоскости, явно предназначени да пропускат светлина, ако не бяха толкова мръсни. Подът беше осеян с части от машини и инструменти и тя трябваше да внимава къде стъпва. В сградата нямаше, кажи-речи, нищо друго освен няколко купчини дървени палети. Една част от пространството беше преградена за офис. Вратата беше затворена, но на нея имаше прозорче.

Блох угаси фенерчето си.

Във външната стена на офиса или имаше дупка, която не бе забелязала при огледа, или в сградата все още имаше електричество.

Защото в офиса се виждаше бледа светлина като от слаба електрическа крушка.

Или от фенерче, което някой държеше в ръка.