Съучастници

16. Блох

Лейк каза, че има кола, но била на сервиз.

Обикновено Блох не беше от разговорливите. Затова пък обичаше колите и беше тунинговала скромния семеен джип до степен да го превърне в напълно различен автомобил. Това основно включваше подсилване на шасито, предавателния вал и всички елементи на окачването, за да поемат мощта на новоинсталирания 6-цилиндров V-образен двигател с два турбокомпресора. Всичко останало по колата си беше същото, така че като настъпеше педала, челюстта на пътника до нея увисваше, а гръбнакът му се залепваше за облегалката.

— Каква кола караш? — поинтересува се тя.

— Ами синя — отвърна Лейк.

Очертаваше се трудна седмица. С джипа на Блох се насочиха към „Трайбека“. Лейк бе предложил да почнат от там.

— Какво има в „Трайбека“? — попита тя.

— Там е апартаментът на Лилиан Паркър. Искам да го огледам.

— Защо точно нейния?

— Заради свидетелката, която ще даде показания. Честър Морис е мъртъв. Остава Тереза Васкес, която е видяла мъж и жена да се навъртат около сградата на Лилиан вечерта преди убийството ѝ. А също и свидетелката по случая „Нилсен“, но още не съм готов да отида в къщата на убитото семейство. Пясъчния човек ще дебне тези свидетелки, тъй че може да е в района. Това е първата причина. Причина номер две: трябва да огледам лично местопрестъплението, да придобия по-добра представа що за човек е той.

— Съставяш му профил? — попита Блох, докато се вливаше в трафика. — Не каза ли самият ти, че методите на ФБР за залавяне на серийни убийци са изцяло погрешни?

Той ѝ се усмихна от съседната седалка или поне изкриви устни в гримаса, наподобяваща усмивка.

— Има най-различни школи по отношение на психологическото профилиране и поведенческите особености на рецидивистите. Аз си имам своя.

— И каква е тя?

— Чувала ли си за Джордж Метески, Лудия бомбаджия?

Блох кимна и зави вляво. Цялата област на познанието, свързана с профилирането на извършителите на жестоки престъпления, и общественият интерес към тази дисциплина имаха за родоначалник един мъж с двуреден костюм. Това беше първият случай на профилиране на престъпник. Цитираше се като пример повече от шейсет години, а обстоятелствата по него продължаваха да интригуват тези, които изследват моделите на серийните престъпления.

— Знаеш историята, която разправят на лекциите по криминална психология. Истинската обаче е по-интересна. През ноември хиляда деветстотин и четиресета година на перваза на един прозорец в електрическата компания „Кон Едисън“ била открита бомба, завита в лист хартия, на който пишело, че „Кон Едисън“ са мошеници. Била подписана с инициалите Ф. П. Друга бомба била открита в близост до електроцентралата през септември четиресет и първа. През декември същата година в полицията се получило писмо от Ф. П. с уверения, че няма да залага повече бомби, докато трае войната, понеже бил патриот, но след това щял да принуди „Кон Едисън“ да си платят за „подлите дела“. Човекът удържал обещанието си и между петдесет и първа и петдесет и шеста заложил повече от трийсет бомби, някои в „Кон Едисън“, а останалите — в нюйоркски забележителности като Радио Сити Мюзик Хол, Гранд Сентръл Стейшън, кино „Парамаунт“ на Таймс Скуеър и други. Ранени били повече от двайсет души, но нямало нито един убит. В Нюйоркското полицейско управление мислели, че е въпрос на време и това да се случи, така че капитан Джон Кронин наел един криминолог и психиатър на име Джеймс А. Бръсъл…

— … който съставил първия профил на престъпник — довърши Блох. — При това твърде точен.

— В някои отношения профилът бил неверен, а в други достатъчно общ, за да налучка истината, но онова, което привлякло внимание, било физическото описание на Лудия бомбаджия. Бръсъл направил две предвиждания: че при залавянето си извършителят ще е облечен в двуреден костюм и че сакото му ще е закопчано.

Блох се усмихна при спомена за това. Седеше в аудиторията с колегите си и инструкторът от ФБР им разказа тази история в началото на своята лекция за това как Бюрото използва профайлъри за откриване на рецидивисти.

— Бръсъл излязъл прав обаче — каза Блох. — Когато заловили Джордж Метески, той бил облечен в двуреден костюм със закопчано сако.

— Направо сюжет за Шерлок Холмс! Пресата се побъркала от радост. Профайлърите цитират този случай като Светото писание. Работата е там, че не профилът помогнал на ченгетата да заловят Метески. Изобщо не. Те правилно отгатнали, че е бивш служител на компанията, който ѝ имал зъб. Бил получил изгаряне на дробовете при работа в една от пещите им, така че имал основание да търси мъст, но „Кон Едисън“ криели от полицията данните за обезщетения на бивши работници. Една чиновничка на компанията на име Алис Кели открила досието на Метески и установила, че той е използвал абсолютно същите изрази в жалбите си до компанията, както и в кореспонденцията си с полицаите. Бръсъл вече си бил съставил мнение за Метески като педант, твърдо решен да унищожи „Кон Едисън“. Освен това от почерка му заключил, че е човек на реда, изряден като външен вид и поведение. Затова очаквал да носи такъв костюм. Последното си било чисто налучкване, основано на изсмукана от пръстите теория за почерците. А не би трябвало да е така. По случая вече имало достатъчно информация, от която всеки дипломиран психиатър да заключи, че Метески ще носи двуреден костюм, и то със закопчано сако.

— Не виждам връзката.

— Помисли малко.

Блох спря на светофара, дръпна ръчната спирачка и за момент отпусна ръце в скута си.

След шейсет секунди светна зелено. Тя каза:

— Не се сещам. Подскажи ми.

— Първата бомба била заложена през четиресета година — започна Лейк. — Целта била „Кон Едисън“. Лудия бомбаджия имал зъб на компанията. Бил загубил работата си поради трудова злополука и инвалидност. Изчакал над десет години, до петдесет и първа, за да възобнови бомбените атаки, което означава, че още го е било яд на компанията, а е бил и твърде болен, за да си намери друга работа. Ако междувременно е бил успял да си уреди криво-ляво живота, едва ли е щял да залага бомби из града и да реве за възмездие срещу „Кон Едисън“. През петдесетте модата се била променила. Повечето мъже ходели с костюми, но с новата кройка — къси прилепнали сака с тесни ревери и тънки вратовръзки. Двуредните костюми останали в трийсетте и четиресетте. Метески носел двуреден костюм, защото той бил последният, който успял да си купи, докато още имал работа. Не можел да си позволи новата мода.

— Е, добре, но откъде Бръсъл е знаел, че ще е закопчан?

— Това е лесно. Носила ли си някога двуреден костюм? — попита Лейк.

Блох поклати глава.

— Върху корема има две припокриващи се педи плат. Двете половини на сакото се замятат една върху друга и се закопчават с едно вътрешно и две външни копчета. Сакото е предназначено да се носи само закопчано. Не го ли закопчееш, виси като парашут върху тялото ти. Или се обръща наопаки. Ако си гледала филми от трийсетте или четиресетте, всички мъже с двуредни костюми ги носят закопчани.

— Какво се опитваш да докажеш? — попита Блох.

— Всички данни, необходими за залавянето на Метески, вече избождали очите на ченгетата. Не им е бил нужен психиатър или криминолог. Опитвам се да докажа, че не ти трябва профайлър, за да разбереш откъде духа вятърът. Просто наплюнчи пръст и го вдигни нагоре.

Джипът спря до тротоара на едно свободно паркомясто точно срещу изхода на пасажа вдясно.

— Това ли е мястото? — попита Блох.

— Това е.

Точно пред тях беше паркиран кафяв форд седан. Двама мъже на предната седалка. С делнични дрехи и слушалки в ушите. Единият пиеше нещо от термос.

— ФБР са вече тук. Охраняват свидетелката Тереза Васкес.

— Това е добре. Няма да им се месим. Пясъчния човек е захвърлил трупа в този пасаж. Да идем първо да огледаме.

— И какво точно предлагаш да направим? — попита Блох.

— Ще си наплюнчим пръстите и ще ги вдигнем нагоре.

В Манхатън има изненадващо малко на брой общодостъпни пасажи между сградите. Повечето са преградени с бариери. Този не беше. Блох изчака Лейк да тръгне напред. Той крачеше бавно, но уверено. Донякъде дори наперено. Но го правеше несъзнателно. Не беше от хората, които се интересуват как изглеждат отстрани. Ако беше от тях, щеше да обръсне наболата си брада, да си изглади ризата и да даде костюма си на химическо. Блох имаше усещането, че цялото му внимание е насочено някъде извън него. Сякаш беше в състояние да размишлява с часове по сложна тема, без да си дава сметка, че задникът му гори.

Пасажът беше четири-пет метра широк, но не изглеждаше голям. Противопожарните стълби на сградите от двете страни го стесняваха оптически. Блох вдигна поглед към седефените облаци над главите им. Металните конструкции на стълбите чертаеха плетеница от тънки черни линии на фона на пергаментовото небе. Ако не се брояха контейнерите за смет и струпаните отстрани нагънати кашони, пасажът беше празен. И макар да не беше пълен с боклуци, миришеше на бунище. Навлизаше на петнайсетина метра навътре между сградите, после завиваше под прав ъгъл вляво и продължаваше още шест-седем метра. Стените от червени тухли бяха покрити с мръсотия и поочукани; тук-там се виждаха залепени афиши. Един рекламираше концерт на рок група отпреди три години; повечето от останалите бяха накъсани от дъждовете и висяха като дрипи.

Тъжно е да умреш на такова място.

— Така и не намериха брошката камео на Лилиан — каза Лейк. — Майка ѝ открила липсата ѝ и известила полицията. Била наследство на Лилиан от баба ѝ. Останалите семейства на жертвите ще си получат бижутата след приключване на процеса. Тази брошка означава толкова много за майка ѝ, а не могат да я открият.

— Прочетох показанията ѝ. Сигурно още е у Даниъл Милър, скрита някъде.

Блох си беше взела айпада от колата. Включи го и отвори компресирана папка с документи. Денис бе сканирала цялата преписка по случая „Даниъл Милър“ и я бе съхранила в компютрите на кантората. Всички веществени доказателства, всяка хартийка — всичко това бе индексирано така, че да се открива за секунди. Блох чукна два пъти с пръст върху папката „Лилиан Паркър“ и на екрана се появиха всички свидетелски показания и снимки от местопрестъплението. Лилиан бе открита в контейнер за смет в горещата нощ на 3 юни предишната година. По джинси и тениска. Беше я оставил като всички други — обезобразена, с пясък, насипан в раните, устата и очните орбити.

Нито един от обитателите на апартаментите от двете страни на пасажа не беше чул нищо. Няколко души бяха казали, че заради жегата оставили прозорците си отворени и макар да се оплакваха от вонята и проклетите котки, в крайна сметка бяха предпочели мяукането пред задуха вкъщи.

Лейк се спря при контейнерите, подредени в редица от лявата страна, малко преди завоя на пасажа. Хвърли поглед назад към улицата, после се наведе и се взря в земята. Изправи се и отново се огледа наоколо. Към пасажа водеха два аварийни изхода от съседните сгради, по един от всяка. И двата бяха с метални врати, които се отваряха само отвътре; никой не можеше да влезе отвън.

— Алармата при аварийния изход на сградата на Лилиан е била изправна — каза той.

Блох кимна и вдигна глава. Долният сегмент на противопожарната стълба беше прибран нагоре и заключен на около три метра над земята. За да бъде свалена от етажа, на който живееше, Лилиан би трябвало да мине покрай двайсет и един прозореца — по три на всеки етаж. Някои от които са били отворени през онази нощ. Струваше ѝ се малко вероятно който и да било да е успял да слезе по противопожарната стълба, без да бъде забелязан, независимо в кой час на нощта.

— Как я е вкарал в пасажа? — попита Блох.

Лейк кимна и каза:

— Много уместен въпрос. Аварийните изходи не са отваряни, понеже не се е задействала аларма, нито пък е свалена по стълбата. В този пасаж не може да се вкара пикап заради контейнерите, така че той не я е отвлякъл някъде другаде, за да премести после трупа тук. Да е дошла в пасажа откъм улицата?

— Само така е станало — кимна Блох.

— Този тип поема рискове, но пресметнати. Няма да сграбчи жена на оживена улица в Манхатън и да я завлече в някакъв пасаж, в това просто няма логика. Все някой щеше да ги види или чуе.

В метода си на действие и в техниката на изпълнение на престъпленията си Пясъчния човек се придържаше към две ясно различими схеми. В началото жертвите бяха откривани на плажа в Кони Айланд, полузаровени в пясъка. След четвъртата жертва по цялата плажна ивица бяха разположени денонощни полицейски патрули, което го бе принудило да промени схемата. Бе започнал да напада жертвите си в домовете им. С изключение на тази тук.

— Да се качим горе — каза Лейк.

Домоуправителят на сградата не приличаше по нищо на онези, които Блох бе срещала преди. Казваше се Ричард, беше спретнато облечен, не вонеше, цепката на задника му не се подаваше над панталона, като се наведеше, освен това беше учтив и готов да съдейства, когато Блох му обясни, че са дошли, за да подпомагат ФБР в разследването им. Блох си помисли, че Ричард едва ли ще издържи дълго на тази позиция.

Той ги отведе с асансьора до седмия етаж, извади връзка ключове и се залови за работа върху ключалките на апартамента на Лилиан. Бяха поне четири и се отключваха с четири различни ключа. Отне му близо минута, за да отвори вратата. В долната ѝ част имаше вратичка за котка, но беше твърде малка, за да се проникне през нея.

— И така, имате ли представа кога мога да изнеса мебелите и да пусна нов наемател? — попита домоуправителят.

— Не би трябвало да отнеме много време. Бюрото се отнася с разбиране към твоя бизнес, Ричард — каза Лейк. — Благодарим ти за съдействието.

Това беше знак, че Ричард е свободен да се оттегли.

Жилището беше студио. Всичко в една стая. Още с влизането си видяха леглото в ъгъла, канапето и телевизора, опрян до отсрещната стена, а зад тях — шкафове, хладилник и нещо, което приличаше на примус. Единствената друга врата водеше към малка баня с душ и тоалетна.

Блох огледа още веднъж ключалките на вратата, този път отвътре. Всички бяха сравнително нови и изглеждаха здрави. Тя разбираше криво-ляво от техниките за разбиване на ключалки след един случай на обир с взлом, по който бе работила преди много години. Ключалките на Лилиан бяха от най-добрите марки, правилно монтирани. Дори за изпечен майстор на шперца щяха да са нужни поне пет минути, за да се справи и с четирите, което би било дяволски трудно, без да вдига шум.

Лилиан Паркър не бе водила охолен живот. В жилището ѝ нямаше почти нищо скъпо. Под телевизора, който беше поне на десет години, имаше котешка тоалетна, а малкото мебели в стаята бяха издраскани. В кухненския кът имаше катерушка за котки с огледалца, гумени играчки и висящи от площадките силиконови топки. В шкафовете имаше повече храна за котки, отколкото за хора. Притежанието на катерушка не бе спряло домашния любимец да издере рамката на леглото, нощното шкафче и малката салонна масичка. На пода в кухненския кът имаше две керамични купички за храна.

— Съседката от горния етаж е прибрала котката — каза Лейк. — Ако случайно се чудиш.

Блох кимна; наистина се бе зачудила. Не можеше да търпи да се изоставят домашни животни и се зарадва, че котката си има нова стопанка. Дано да я обичаше толкова, колкото я бе обичала Лилиан.

Тя се приближи до прозореца и погледна към улицата. Дори по това време навсякъде гъмжеше от хора. Беше оживен квартал, който никога не утихваше.

— Какво мислиш? — попита Лейк.

— Не знам. Предпочитам да се бе опитал да я убие в апартамента. Някой щеше да го чуе как насилва вратата.

Блох и Лейк помълчаха няколко мига. Спогледаха се. Мислеха едно и също.