Съучастници

5. Дилейни

Осем без две минути.

Денят на Дилейни в нюйоркския офис на ФБР завърши по същия начин, както бе започнал. Всяка сутрин и всяка вечер през последната година тя проверяваше за новини около Пясъчния човек. ФБР имаше достъп до базите данни на правоохранителните органи по целия свят. Всички те се актуализираха повече или по-малко редовно в зависимост от региона. Някои като системата на Интерпол за лицево разпознаване се попълваха през няколко минути с нови и нови биометрични данни. Други — през няколко часа, веднъж дневно или дори веднъж в месеца. За Дилейни това нямаше значение. Тя си имаше квота. Трийсет и една бази данни, които да провери. Всяка сутрин. И всяка вечер.

Докато правеше справките си, изгълта половин литър студено кафе. Както всяка сутрин. И всяка вечер. Без сметана, с пет бучки захар.

Пресегна се към телефона върху бюрото и набра номер. Умееше да върши по няколко неща едновременно. Телефонът в другия край на линията иззвъня веднъж. Втори път. Трети. Само това се искаше от нея. Да изчака три позвънявания, после да затвори. От тринайсетгодишна всеки път, когато ѝ се налагаше да прекара нощта извън къщи, още с прибирането си на мястото, където бе отседнала, независимо от часа тя трябваше да набере номера на майка си и да изчака три позвънявания. За да знае Колийн, че е в безопасност. Майките се тревожат за децата си, но ирландските майки са световни шампионки по тревожене. Тъкмо се канеше да затвори, изпълнила дълга си както обикновено, макар и леко преждевременно, когато чу телефонът отсреща да се вдига.

— Пейдж, ти ли си? Обаждаш се от блокиран номер. Още не си се прибрала, нали? — каза Колийн с нейния насечен дъблински акцент, от който упорито отказваше да се отърси, въпреки че вече над четиресет години живееше в Бостън…

— Аз съм. Добре съм, мамо. Просто…

— Знаеш, че не мога да заспя, докато не се убедя, че си се прибрала вкъщи благополучно. И не ме лъжи. Твърде стара съм, а ти изобщо не си такава добра лъжкиня, каквато се опитваш да се изкараш, млада госпожичке.

— Мамо, добре съм. Тъкмо си тръгвам от работа…

— Не е достатъчно, нали знаеш? Позвъни ми отново, когато се върнеш вкъщи. Не преди това.

От другата страна се чу леко потракване. Не беше шум по линията. Майка ѝ стискаше в ръка молитвената си броеница. Тя знаеше, че не бива да спори с нея.

— Ще позвъня, като се прибера. Обичам те.

— И аз те обичам, миличка.

Тя затвори и отново впери поглед в монитора.

Трийсет и една бази данни.

Както и сутринта, в тях нямаше нищо за банковите сметки на Даниъл Милър, за кредитните му карти, никакво споменаване на регистрационния номер на вана; никакви следи, че е бил засечен от охранителна камера, свързана със системата за лицево разпознаване. Пясъчния човек твърдо заемаше първото място в списъка на най-издирваните от ФБР лица. Разчиствайки бюрото си за следващия работен ден, Дилейни намери листа с днешните си задачи. Обикновено го смачкваше на топка и го добавяше към купчината документи за унищожаване. Ако там обаче фигурираха неизпълнени задачи, оставаше в офиса, докато приключи с тях.

Забеляза една неизпълнена задача.

Дилейни набра номера и зачака. Включи се гласова поща както при трите ѝ предишни обаждания. Процесът срещу Кари Милър започваше след два дни. Списъкът на свидетелите беше дълъг и работата по него беше поделена между полицията и ФБР. Всички свидетели, които тя бе издирила, трябваше да бъдат проверени, за да е сигурна, че са готови за делото и знаят кога да очакват призовките си.

Досега бе успяла да се свърже с всички без един.

Винаги имаше по едно изключение.

Честър Морис. Работеше като портиер в хотел „Льо Бльо“ на Четвърто авеню в Бруклин. Когато снимката на Кари Милър се появи за пръв път в пресата, Честър доброволно се бе свързал с нюйоркската полиция и им бе казал, че една вечер след смяна се отбил в закусвалнята на Четвърто авеню и Шеста улица, за да си вземе бурито за вкъщи. На излизане забелязал двама души, застанали пред входа на жилищната сграда в съседство със закусвалнята. Мъж и жена. Стояли под козирката на входа, притиснати един до друг, макар да не валяло. Мъжът сякаш се опитвал да отключи вратата. В ръката си държал ключ или нещо такова. Честър продължил пътя си към автобусната спирка и забравил за двойката.

На следващата сутрин чул по новините, че две жени са били убити от Пясъчния човек в същата жилищна сграда. Но докато той бил забелязал двама души пред входа, полицията издирвала само едно лице. Не мъж и жена.

Едва след като снимките на Даниъл и Кари Милър се появили на първа страница на вестниците, Честър се бе обадил в полицията, за да каже, че ги е видял пред тази сграда в нощта на убийството.

Това бяха важни показания и от Честър щеше да излезе добър свидетел. Разбира се, той искаше нещо в замяна на явяването си в съда. Имаше висящо обвинение във физическо насилие и ако бъдеше осъден, това щеше да му коства работата. Бил Сунг и Дрю Уайт бяха сключили сделка с Честър: снемане на обвиненията срещу съдействие. По някакъв начин медиите бяха надушили за предстоящото призоваване на Честър като свидетел и бяха пуснали няколко материала по темата.

А сега той не си вдигаше телефона. Дилейни му остави съобщение. Сигурно беше на смяна и се занимаваше с клиент.

Тя стана от бюрото да се поразкърши. Беше осем и пет. Свършила бе достатъчно работа за деня. Докато се оглеждаше за мобилния си телефон, чу сигнала за нов есемес. Веднага след това и компютърът я извести за нов имейл.

Есемесът беше от екипа за финансови измами на „Американ Експрес“. Отвори имейла. Той дублираше есемеса. Преди да успее да се свърже с банката, телефонът ѝ иззвъня. Номерът беше на отдел „Киберпрестъпност“ в Куонтико.

— Специален агент Дилейни, обажда ви се агент Рудник от „Киберпрестъпност“. Засякох вашия човек.

Няколко секунди Дилейни не знаеше какво да каже. Толкова дълго бе чакала този миг и сега съдбата ѝ го поднасяше. Откакто Даниъл Милър беше беглец от закона, от ФБР следяха банковите му сметки и кредитните му карти. Те не бяха замразени, просто поставени под наблюдение за всякакви движения по тях. Предполагаха, че Милър, който беше заможен човек, се е запасил със значителни суми пари в брой, с които да не привлича внимание. Но парите в брой рано или късно свършваха.

— Къде? — попита Дилейни, очаквайки сигналът да е постъпил от автокъща в Суринам, от агенция за наемане на частни самолети в Колумбия или от магазин в Ел Салвадор. Беше сигурна, че Милър е напуснал страната и сега се укрива в някое затънтено място, максимално далече от обсега на ФБР.

— Пясъчния човек току-що е платил с „Американ Експрес“ в „Грейдис Ин“ в Куинс.