Съучастници

46. Откъс от дневника на Кари Милър

5 юни

В живота ми имаше само един човек, на когото си мислех, че мога да имам доверие.

Родителите ми починаха. Нямам братя и сестри. Откакто с Даниъл живеехме заедно, виждах все по-рядко приятелките ми. Той все ме насърчаваше да им ходя на гости — да си правим „момичешки партита“, както им викаше, но те постепенно изчезнаха от живота ми. Клеър, Ванеса, Сюзън — всички още живееха в Ню Йорк. Все в същите мизерни апартаменти. И работеха на същите мизерни места. Щом ме видеха да се задавам с моята „Тесла“, лицата им посърваха. Когато плащах вечерята или сметката в бара, нещо ги ядеше отвътре. Нищо не казваха, но то си личеше по насилените им усмивки и сухите благодарности. Между нас беше забит клин. Парите не ме бяха променили, но нещата вече не бяха същите. Скоро те спряха да ми се обаждат. Не исках да се чувстват неудобно, опитах се да поговорим, особено с Клеър. Тя каза, че за нея няма разлика и ѝ е приятно да се срещаме. Но аз виждах, че отношението ѝ е различно. Усещах го.

Даниъл нямаше приятелски кръг. Не и в истинския смисъл на думата. Ходехме на филмови премиери, на благотворителни балове, коктейли, галавечери в клуба му — на такива места, за които само бях мечтала и виждала единствено по телевизията. Но хората там не бяха наши приятели. Те се появяваха на тези събития, за да бъдат видени и да се запознаят с други хора, които им се струваха с власт и влияние.

Нямаше с кого да говоря за това. Не и с приятелките ми във всеки случай.

Затова позвъних на един човек, на когото знаех, че мога да доверя тайната си. Той ми беше казал, че мога да му се обаждам по всяко време. Умееше да пази тайна, защото това му беше работата.

Кантората на Ото приличаше на галерия, предлагаща произведения на изкуството за богати клиенти. Мебелите в чакалнята бяха старинни и много красиви. Не се налагаше да чакам дълго, преди секретарката да ме покани в кабинета му. Стените бяха покрити с дъбова ламперия и старинни библиотеки, тук-там светеха елегантни лампи със зелени абажури, а на бюрото имаше красива орехова кутия със скъпи пури.

Отначало Ото разговаряше предпазливо с мен в отсъствието на Дани. Спомена нещо за възможен конфликт на интереси, понеже Дани му беше клиент. Казах му, че е важно да знае и това за Дани. Казах му, че трябва да споделя с някого — че не съм в състояние да тая повече истината в себе си.

Може би го трогна треперенето на гласа ми, докато говорех, умолителният ми тон. Или изражението на лицето ми. Каквото и да беше, Ото свали маската на адвокат, пресегна се през бюрото и хвана ръцете ми.

Попита ме дали Дани ме бие. Вероятно бе чувал достатъчно истории от свои клиенти, водил бе достатъчно дела, за да усети почти мигновено тайните, които хората пазят в себе си.

Аз му разказах. Всичко му разказах. За късните прибирания. За полицая, дошъл у дома. Как Дани го излъга и после ме накара и аз да излъжа. За вана, който дори не подозирах, че съществува. За душовете, които вземаше в малките часове на нощта. За обиците, които ми подари, и снимката на Маргарет Шарп със същите обици. За двата пръстена и как за пръв път бе пуснал пералня… в три часа сутринта.

Долната му челюст увисна, но нищо не излизаше от устата му. Виждах възможни реакции да се гонят по лицето му като картинките на слот машина и докато се чудеше какво да каже и как да го каже, челюстта му висеше. Облиза устни.

Забелязах, че онова, което му бях разказала, го удари право в стомаха. Но още не го беше осмислил. Още не. Защото ми каза, че не вярва Дани да е убиец. Аз отговорих, че само преди месец и аз не бих го повярвала, но оттогава са се събрали твърде много неща, които не мога да игнорирам. Казах му, че вероятно съжителствам с убиец.

Извадих този дневник и му казах да сравни датите, когато Дани ми е подарявал бижута след нощни отсъствия — падаха се след всяко убийство на Пясъчния човек. Това накара Ото отново да се замисли.

Попита ме дали искам да се обърна към полицията. Аз исках да разбера какво мисли той по въпроса — бях отишла да се посъветвам с него. Каза, че не знае как да постъпи заради предбрачното ми споразумение. В него имаше клауза за взаимно уважение — по същество, ако отправех към съпруга си необосновани обвинения, щях да загубя правото на подялба на семейното имущество при развод.

Казах на Ото, че ме е страх и не знам какво да правя. Не можех да спя, не можех да мисля за нищо друго. Това ме влудяваше.

Той стана, излезе иззад бюрото. Сложи ръце на раменете ми и направи всичко по силите си да ме утеши, като шепнеше тихо и разтриваше ръцете ми. До стената зад него имаше старинен махагонов стол, той го взе, премести го до моя и седна.

Опитваше се да ме успокои. Чувствах се като глупачка. Глупачка, страхливка и егоистка. Извадих от джоба си носна кърпичка и избърсах сълзите си. Казах му, че като погледна сега съпруга си и се запитам дали е убил всички тези хора, не знам отговора. Просто не го знам. Не можех повече да живея така.

Спомням си как се взирах в лицето на Ото. Горкият човек. Той обслужваше приятни заможни хора, чийто единствен проблем бе, че не желаят да дават такава голяма част от парите си на данъчните. Не му беше нужно да се забърква в това. Да идвам в кабинета му, да роня сълзи върху бюрото му. Да се държа като глупачка. Като истеричка. Изглеждаше искрено загрижен. И се виждаше, че иска да ми помогне. Само че не знаеше как да се оправи с мен.

Каза, че познавал частен детектив, който щял да проучи тайно случая. И ако откриел нещо, щял да дойде с мен в полицейския участък. Беше загрижен, че съм излъгала полицията. Все ме питаше защо съм постъпила така. Аз му казах, че не съм знаела за какво става дума и че по онова време не съм подозирала Дани дори в неправилно паркиране, камо ли да е сериен убиец.

Той стана и пристъпи към стоманената каса в ъгъла. Беше голяма, огнеупорна, тежеше може би тон. Вероятно в нея държеше нотариални актове и други важни документи в оригинал. Свали ключ от верижката на колана си, отключи касата и издърпа второто чекмедже. Подаде ми нещо, което приличаше на яркожълт пистолет играчка.

Каза, че мразел оръжията, но застрахователите изисквали от него да има някакво средство за лична защита, затова си купил това. Беше електрошоков пистолет. Настояваше да го взема, за да се чувствам по-спокойна. И той щял да е по-спокоен така. Взех го от ръката му, усетих тежестта му в дланта си. Беше учудващо масивен.

Благодарих му.

Той каза, че ще държим връзка. Тръгнах си от кабинета му благодарна и доволна, че съм се решила на тази стъпка. Поне още някой знаеше. Поне ако нещо се случеше с мен, Ото щеше да разбере, че съм му казала истината.

Някой щеше да знае.