Съучастници

35. Еди

Човекът с шлифера внезапно загуби интерес към списание „Тайм“. Пусна го на седалката и бързо влезе в ресторанта. В същото време строителните работници захвърлиха кафетата си и го последваха, като извадиха пистолетите си. Задните врати на вана без прозорци, паркиран от отсрещната страна на улицата, се разтвориха стремително и отвътре изскочиха Бил Сунг и Дрю Уайт заедно с още двама федерални агенти.

Шмугнах се в ресторанта.

Вътре беше настанала суматоха, мъжете с каските тичаха между масите.

Жената с русата перука и маската беше вече в задната част на ресторанта и сякаш не забелязваше сцената зад себе си.

Когато я видя да се приближава, Ото стана от стола си.

Беше една от онези жени, които не ходеха, а се плъзгаха по въздуха. Чантичката се полюляваше от рамото ѝ, белият костюм се поклащаше ритмично с движенията на тялото ѝ.

Тя подмина масата ни.

Заобиколи аквариума.

Обърнах се и видях как Сунг нахълта в ресторанта, следван от Уайт. Заместник областният прокурор нямаше да се лиши от възможността да види как ФБР арестува Кари Милър заедно с целия екип на защитата ѝ.

— Стой на място, Флин. Арестуван си за укриване на лице, нарушило мярката си за неотклонение.

Аз се спрях на място и казах:

— Никого не укривам. Нямам среща с когото и да било. Върви отзад и се убеди лично.

Хората са склонни да вършат всякакви глупости при арестуването си. Заплашват ченгетата било със саморазправа, било със съд, а понякога просто ги обсипват с обиди, съчетани с малко физическа съпротива, посягат да ги ударят и изобщо всячески се опитват да се измъкнат от лапите на закона. Федералните и ченгетата са се нагледали на всичко това. Всеки арест е различен. Може да се случи какво ли не.

Но за Бил това тук беше нещо ново.

Видях го как буквално удря спирачки. Вдигна двете си ръце напред, сякаш падаше по очи. Погледна ме така, сякаш държеше в ръката си тройка аса, а аз току-що бях свалил каре аса в моята.

— Какво, по дяволите, става тук, Еди? — възкликна той. — Това е Кари Милър, нали?

— Ти по-добре обуздай хората си — казах му.

Мъжът с шлифера беше извадил пистолет и държеше на мушка Хари и Пелтие. Ото беше станал на крака с вдигнати ръце.

Хари пет пари не даваше за случващото се. Стекът му беше пристигнал и той си отряза парченце, без да обръща внимание на крясъците на агента, пъхна го в устата си и отпи с наслада от бирата си.

Строителните работници бяха последвали жената в бяло зад аквариума. Чух ги, заели позиции за стрелба, как ѝ крещят да легне по лице на пода.

Целият ресторант изригна. Хората бяха уплашени, повечето се опитваха да си тръгнат, вероятно без да платят.

Сунг най-после се добра до дъното на салона, като се опитваше да успокои присъстващите. Аз го последвах. Не исках да пропусна сцената.

Той заобиколи аквариума и се спря до масата зад него. Сграбчи за ръцете хората си със светлоотразителните жилетки и ги накара да свалят оръжията. Аз надникнах иззад ъгъла на аквариума и видях дамата с перуката на колене с наведена глава. Беше свалила маската от лицето си и вече беше очевидно, че не е Кари Милър.

Чрез връзките си в съдебното деловодство Бети Кларк от „Сентинел“ ми бе изпратила есемес с името ѝ, но в момента не си го спомнях. От нея знаех също, че работела за агенция, наречена „Класически компаньонки“, вземала двеста долара на час и идвала в „Комодор“ да се срещне с редовен клиент. Мен ме интересуваше клиентът.

Мръсникът, плащащ двестате долара, седеше с вдигнати ръце и отворена уста от другата страна на масата. Докато Сунг обуздаваше хората си, изражението на въпросния мръсник се промени от шок във възмущение и ярост.

Съдия Стоукър свали ръцете си на масата и изкрещя:

— Какво значи това?

Случи се точно в момента, когато Дрю Уайт се подаде иззад ъгъла и осъзна, че двамата със Сунг са били вкарани в капан.

— Господин съдия… — започна Уайт, но бе моментално надвикан от Стоукър.

— Какви ги вършите, по дяволите? Дошъл съм да обядвам с… приятелката ми — крещеше съдията, който междувременно бе уловил дамата си за ръката и се опитваше да я успокои.

— Толкова съжалявам, господин съдия — извини се Уайт. — Имахме информация, че Кари Милър ще бъде в ресторанта точно в този момент. Съжалявам, видяхме дамата, нали разбирате, с тази перука, и си казахме, че е Милър, дегизирана…

— Каква информация сте имали? От кого?

— От мен, господин съдия — обадих се. — Само че не съм я съобщавал на прокурора. Споделих я с Ото Пелтие по телефона. Кари Милър никога не е имала намерение да идва в този ресторант. Знаехме обаче, че вие ще сте тук. Служител на съда ми каза, че това е мястото, където редовно обядвате. Нямах представа, че ще бъдете с приятелката си. Съжалявам, че ви притесних, господин съдия, но това доказва, че телефонът ми и телефоните на целия екип на защитата се подслушват от прокурора по делото.

Излъгах, но само малко. Разбира се, ние знаехме, че ще бъде тук с компаньонката си. Платихме ѝ допълнително да си сложи перука и маска, за да има вид на дегизирана и федералните да ѝ наскачат, мислейки, че е Кари Милър. Цялото това представление беше организирано заради Стоукър.

— Вярно ли е това? — попита той.

Сунг затвори очи, разтри слепоочията си с длани и вероятно в този момент би предпочел да се намира в която и да било друга точка на Земята. Уайт не каза нищо.

— Господин Уайт, отговорете на въпроса ми или ще подведа под съдебна отговорност вас и всички полицаи, и федерални агенти в този ресторант за неуважение към съда. Може или да ми отговорите сега, или да ви дам време да обмислите отговора си в арестантската килия…

— Да, господин съдия. Има заповед, позволяваща подслушването…

— Е, въпросната заповед вече е отменена, чувате ли какво ви казвам? И да предадете на Флин всички документи и записи, с които разполагате. А пък вие… — продължи съдията, обръщайки се към мен с лице, което беше станало почти лилаво.

Стоукър се готвеше да направи сцена. Да навика двама ни с Уайт, да ни заплаши. Но не можеше да подаде официална жалба срещу нас, защото приятелката му го таксуваше на час, и то не за да обядва с него. Той не искаше нищо от случилото се да се документира черно на бяло. Същото се отнасяше и за Уайт, който бе накиснал ФБР в скъпоструваща операция по наблюдение и проследяване, за да хванат не друг, а любовницата на съдията. Искаше да забрави всичко това час по-скоро.

— Знам, че целта ви беше да изиграете прокуратурата, но използвахте мен — каза Стоукър. — Така че ще си получите записите, но може да се сбогувате с всякакви надежди за прекратяване на процеса. Ако откриете нещо в записите от подслушването, подайте жалба, но няма да постигнете нищо. Вие инсценирахте всичко това. Не можете да искате прекратяване на процеса на основание на ваша инсценировка. Ако някой от вас каже на съдебните заседатели, че прокурорът подслушва телефоните на защитата, няма да имам избор, освен наистина да го прекратя. Но ако това се случи, ще докладвам и двама ви пред етичната комисия и ще загубите лицензите си. Ясен ли съм? Съдебните заседатели не бива да чуят и дума за това. Разбирате ли?

На шията му беше изпъкнала дебела вена. Имах чувството, че ще получи инфаркт.

Уайт отново се извини. Аз обаче не.

— Господин съдия, има още нещо — казах.

— Какво?! — изригна той, опръсквайки със слюнка масата и федералните, застанали най-близо до него.

— Искам да освободите съдебната заседателка Етел Горман.

— Ти майтап ли си правиш с мен, Флин? Сега пък искаш това от мен? Не сме в съда. И защо, по дяволите, да го правя?

— Защото седи ей там — казах аз, като посочих с пръст към масата в ъгъла, където седеше Етел Горман, отворила широко уста с полусдъвкана стрида, залепнала за езика ѝ, изцъклила очи като фарове на камион.

Всички присвихме очи в полумрака, но определено беше Етел.

Бях причакал Денис пред съдебната палата и ѝ бях посочил Етел, която излизаше от сградата, ровейки за цигари в чантата си. Денис се приближи до Етел и ѝ каза, че печели ваучер за двеста долара, които да похарчи още днес за обяд в луксозен ресторант на име „Комодор“. До там щеше да я откара лимузина с шофьор, а от нея се искаше само да сподели с Денис как ѝ се е сторил обядът и да попълни кратък въпросник, срещу което щеше да получи още сто долара хонорар за участие в пазарното проучване.

По изражението на Етел Горман си личеше как започва да осъзнава, че в Манхатън няма такова нещо като безплатен обяд.

Известно време, което ми се стори като цяла вечност, никой не помръдна от мястото си. Никой не каза и една дума.

После чух Хари иззад аквариума да се покашля учтиво, сякаш се опитваше да привлече нечие внимание. След малко подвикна на някого, вероятно на оберкелнера:

— Извинявай, ще ми опаковаш ли стековете за вкъщи?