Съучастници

45. Кейт

Отначало дойде болката. После — мракът.

Главата и шията ѝ пламтяха от зверска болка — най-силната, която някога бе изпитвала. Сякаш някой беше доближил ацетиленова горелка до мозъка ѝ и го бе загрял до гореща розова топка от вряща тъкан.

Тя усещаше натиск върху гърдите си и си даде сметка, че е от брадичката ѝ. Опита се бавно да повдигне глава. Раздиращ спазъм премина по мускулите на шията ѝ. Бяха напрегнати и изопнати до краен предел, след като бе прекарала един бог знае колко време в безсъзнание. Трябваше да се пребори с тях. Опита се да подпре брадичката си с длан, но ръцете ѝ бяха вързани на гърба.

Едва тогава си даде сметка, че седи на стол. Кабелите, които се впиваха в китките ѝ, я фиксираха за облегалката на стола.

Очите ѝ се отвориха. Примигна. Мракът около нея си остана. Никъде не се виждаше светлина.

Преглътнатата слюнка опари гърлото ѝ, което сякаш бе разранено. Пое си бързо дъх два пъти, стисна зъби и се насили да вдигне глава. Болката във вратните мускули бързо бе изместена от пулсиращо главоболие, сякаш мозъкът ѝ съобщаваше, че не му харесва тя да движи врата си. Беше толкова силно, че Кейт извика и по лицето ѝ се стекоха сълзи. Устата ѝ бе пресъхнала. Сякаш беше изгоряла на слънце и устните ѝ бяха напукани. Когато се опита да ги овлажни с език, усети вкус на кръв.

Изскимтя и от пулсиращата болка в черепа си едва не изгуби съзнание.

Кейт притисна гръб към облегалката на стола, за да отпусне раменете си, и се съсредоточи върху дишането си. Знаеше, че ако не диша дълбоко, ще повърне и ще изпадне в паника, при което положението ѝ ще се влоши още повече.

Болката се замени с объркване. Какво правеше тя тук? Нима сънуваше?

Объркването отстъпи на спомените.

Ръката върху устата ѝ.

Дъхът по шията.

Убождането с иглата.

Песента, онази проклета песен.

А сега — тук. Къде се намираше?

Мисленето ѝ помагаше.

Баща ѝ бе носил синята униформа на нюйоркски полицай двайсет години, преди да върне значката си. Спомняше си историята му как се озовавал на тясно. Така му викаше. На тясно. Не как е бил притиснат зад патрулката, докато някакъв подивял гангстер я е превръщал в швейцарско сирене с картечния си пистолет; не как е увещавал самоубиец да слезе от корниза на десететажна сграда, озовал се там, защото по погрешка в надрусано състояние удушил с възглавница собственото си бебе; не и как е видял партньора си да налапва дулото на гладкоцевна пушка само защото е почукал на грешната врата в погрешния квартал.

На тясно.

С това баща ѝ се опитваше да ѝ каже, че разликата между живота и смъртта е в умението да обмисляш и да вземаш правилните решения. Там беше ключът към оцеляването — в доброто решение. Винаги имаше нещо, което човек можеше да направи, за да влоши или оправи нещата.

Очите на Кейт бавно се адаптираха към гъстия мрак. Дишането ѝ се забави. Вече можеше да чува звуци, да усеща миризми, да вижда.

Нямаше много за гледане. Тя не различаваше никакви форми в тъмното освен нещо над главата си, което може би приличаше на открехнат тавански прозорец. Не можеше да определи на какво разстояние е, но ѝ се струваше доста по-близо, отколкото би трябвало. Запита се дали столът, за който е вързана, не е поставен върху маса, понеже имаше чувството, че ако стъпи на него, главата ѝ ще опре в тавана.

Въздухът излизаше шумно от гърлото ѝ, макар че вече контролираше дишането си. Издаде тих звук: ууу. Той се върна при нея почти мигновено, едновременно плътен и някак приглушен. Предположи, че се намира в много малко и тясно помещение с бетонни стени. Нещо като преддверие към бункер.

Босите ѝ стъпала опипаха студения под. Определено беше бетон. Равен, масивен и гладък. Имаше още нещо, което караше стъпалата ѝ да се плъзгат. Не беше натрупана мръсотия.

А пясък.

За миг ужасът ѝ се върна с удвоена сила. Но тя го потисна, дишайки дълбоко, докато овладя нервите си.

Миризмата наоколо беше позната и силна. На грес. На моторно масло. И на метални инструменти.

Миришеше на гараж и тази миризма никак не се връзваше със смътните очертания на онова, което я заобикаляше. Затрепери. Все още беше по нощница и усещаше студения въздух по кожата си. Потрепванията на тялото ѝ, подобни на пулсиращия ритъм на двигател, възпламениха пожар в главата ѝ. Болката бе поотслабнала, но студът, страхът и треперенето я събудиха напълно. Сякаш някой бе заменил мозъка ѝ с една от онези големи разрушителни топки, с които събаряха сгради, и най-малкото движение я засилваше към стените на черепа, за да отскочи от тях или да пробие навън.

С болката дойде и прилошаването. Тя затвори очи, опитвайки се да запази спокойствие. Да мисли.

Беше жива. Сама не знаеше защо. Пясъчния човек не вземаше живи пленници. За това можеше да има две причини.

Първата: че тя е заложница. За пред полицаите или пред Еди. Разменна монета. Това ѝ се струваше най-логичното обяснение.

Имаше още една причина, за която не желаеше да мисли. Но мисълта се оформи и остана в съзнанието ѝ като миризмата тук. И нямаше намерение да си иде.

Беше я отвлякъл, за да я убие, но без да бърза.

В този миг Кейт реши, че трябва да избяга. Не чуваше и не виждаше никого. Пясъчния човек не беше при нея в тази странна стая. Тя имаше време, без да знае колко.

Трябваше да мисли.

Да планира.

Да избяга.

Измествайки тежестта на тялото си, Кейт установи, че е вързана за дървен стол. Той изскърцваше, щом се облегнеше назад, както скърцат частите на стари чамови или ясенови мебели, когато се трият една в друга. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, китките ѝ бяха стегнати със свински опашки. С пръстите си бе напипала още една опашка, която се спускаше вертикално и вероятно беше преметната през напречната летва между краката на стола.

Тя притисна десния си крак към пода, измести тежестта на тялото си наляво и успя да повдигне двата десни крака на стола все по-високо, и когато ѝ се стори, че ще падне наляво, се хвърли надясно. Краката от дясната страна на стола се стовариха обратно на пода и тя продължи да напъва нататък, докато двата леви крака не се вдигнаха във въздуха, и тогава се хвърли с цялата тежест на тялото си в тази посока.

Краката на стола скърцаха и пукаха от клатенето, а тя се дърпаше нагоре, докато свинските опашки се врязваха в плътта ѝ.

Не ѝ отне много време, за да изтръгне напречната летва и тогава краката на стола заплашиха да излязат от гнездата си въпреки винтовете, които ги държаха.

Кейт се поклащаше наляво-надясно и постепенно усети как свинската опашка се изплъзва от напречната летва.

Това ѝ струваше огромни усилия, беше останала без дъх, но едва ли не се усмихна, когато успя да се изправи на крака, освободена от проклетия стол. Мускулите на гърба я боляха от усилието. Тя изчака да се поотпуснат, после се наведе напред и прекара ръце по хълбоците си и надолу по бедрата. Приклекна и седна на пода, после вдигна ръцете си напред и нагоре и един по един провря краката си между тях.

Ръцете ѝ, все още вързани, бяха вече пред нея. Можеше да се изправи.

От усилието се бе изпотила и вече не ѝ беше студено освен на стъпалата. Зъбите ѝ бяха престанали да тракат.

Зъбите.

Тя вдигна китки пред лицето си, изви глава настрани и успя да подпъхне долните си предни зъби под свинската опашка.

Започна да дъвче.

Здравата пластмаса се впиваше в долната ѝ устна, усети вкус на кръв, докато движеше челюстта си напред-назад; по лицето ѝ се стичаха сълзи, напуканите ѝ устни смъдяха, китките ѝ се разраниха, цялото ѝ тяло се тресеше.

Свинската опашка се скъса.

Когато падна на пода, тя я проследи инстинктивно с поглед и в този момент видя тясна ивица светлина. Не идваше от пода, беше отражение. Погледна нагоре и видя малък процеп в тавана. Отначало не разбираше на какво място е попаднала. Беше тясно, това беше сигурно, може би около метър и петдесет на три метра. Таванът беше нисък, както бе подозирала. Много нисък. Кейт не беше висока, но без усилие го докосваше. За нейно учудване, когато го почука с кокалчетата на ръката си, той издрънча на желязо.

Очевидно над главата си имаше огромна стоманена плоча, която служеше за покрив. Кейт притисна длани към нея и се опита да я надигне. Плочата изобщо не помръдна. Тя пристъпи към края на тясното помещение и се озова точно под миниатюрния процеп. Беше достатъчно широк, за да се провре хартиена салфетка през него, но само толкова. Дори не можеше да вкара там върховете на пръстите си. Опита се отново да повдигне стоманената плоча, но тя беше прекалено тежка.

Сега вече разбра къде се намира.

Миризмата на моторно масло, пясъкът по пода, формата и размерите на пространството. Опипа стената, стигна до тесния край на правоъгълника и откри, че там бетонът е заменен от дърво, но не изцяло. Сякаш в бетона имаше прорез и в него бе поставена дървена стена.

Това беше канал за ремонт на автомобили.

Мястото, където и да се намираше, някога бе служило за автосервиз, вероятно специализиран за ремонт на автобуси, камиони и други тежки превозни средства. Дървената част от стената беше всъщност преграда. Зад нея сигурно имаше бетонни стъпала, които извеждаха нагоре от канала. Беше специално направена, за да закрива стъпалата, когато каналът не се е ползвал. Когато се е ползвал, работниците са слизали вътре, а отгоре се е вкарвало превозното средство, като те са имали удобен достъп до шасито и частите около него във времената преди създаването на достатъчно мощни хидравлични крикове, които да повдигат тежките превозни средства.

Сега каналът беше покрит със стоманена плоча. Ако тя успееше някак си да я премести, щеше да излезе от там.

Чу шум, наподобяващ изпукване, изхрущяване. После нещото, произвело шума, издаде различен звук. Гугукане и плясък на гълъбови крила.

Беше птица. Само някаква глупава птица.

Кейт се спря да помисли. Трябваше да се махне от тук.

Само че нямаше представа как.