Съучастници

49. Еди

Стационарният телефон на рецепцията се намираше върху бюрото ми.

Денис, Хари и Блох седяха унили в креслата покрай стените на кабинета ми. За Лейк състоянието унилост беше непознато.

Той беше обратното на унил. Беше подпрял лакти на коленете си и дясното му стъпало тропаше по пода. Понякога тропането преставаше за малко, колкото да откъсне със зъби част от кожичките на ноктите си. После продължаваше да тропа.

Това ме дразнеше. Както и останалите, с изключение на Блох, която беше прекалено изтощена, за да забелязва такива неща или да ѝ пука. Водеше битка с клепачите си, която губеше. От време на време се унасяше, но само за няколко секунди. Щом главата ѝ клюмнеше, отново отваряше очи и битката се възобновяваше с нова сила.

— Искате ли кафе, господин Лейк? — попита Денис.

— Имате ли лимони? Малко гореща вода с лимонов сок ще ми дойде добре.

— Не купуваме лимони — каза Денис. — Имаме само кафе.

— Какво ви е кафето?

Денис никога преди не бе чувала този въпрос. Тя знаеше всички индекси и сигнатури, които трябваше да се поставят върху съдебните документи по гражданските и наказателните дела, и можеше да изрецитира наизуст пълните текстове на наказателния и наказателнопроцесуалния кодекс, изобщо беше най-квалифицираната секретарка на правна кантора в Манхатън. Знаеше всичко. Но не знаеше какво кафе имаме.

— Мляно — отвърна тя.

— Да, но дали е органично?

— Купуваме го вакуумирано.

— Къде е расло?

— На кафеено дърво.

— Добре, но има ли сертификат за етично производство? Да не е използван детски труд? И в коя страна е отгледано? Колумбия, Бразилия, Индонезия…

— Мисля, че съм го отгледала в задника си.

— Денис! — обадих се аз.

— Искате ли кафе или не, господин Лейк? Купувам го от „Таргет“ с пари от служебната каса.

— Няма нужда, благодаря.

— Аз бих изпил едно кафе, Денис — каза Хари.

Кларънс седеше в краката му и го гледаше. Той го погали и се усмихна.

Остър електронен звук изригна от телефона, изпълни помещението и всички изведнъж се изправиха като наелектризирани на столовете си, а аз протегнах ръка към слушалката. Денис ме изпревари и я грабна.

— Адвокатска кантора „Флин и Брукс“ — каза тя. Лицето ѝ беше озарено от очакване и надежда.

В следващия миг надеждата се изтри от чертите ѝ и раменете ѝ се прегърбиха.

— Господин Пелтие — обяви тя.

Взех слушалката.

— Еди, долу съм. Звънях по интеркома. Тя обади ли се?

— Някой да пусне Ото да влезе — казах аз. После в слушалката: — Сега ще ти отворим. Съжалявам, не сме те чули, защото всички сме в кабинета ми и чакаме да се обади.

Денис стана и излезе от стаята. Малко след това чух бръмченето на интеркома и отварянето на вратата. После хилядадоларовият костюм на Ото и одеколонът му изпълниха помещението.

— Съжалявам, не исках да ви заемам линията. Изобщо не исках да ползвам телефона. Не и откакто ФБР се забавляваха за наша сметка — каза той.

— Няма проблем, намери си стол.

— Не, няма да се заседявам. Знам, че всъщност не би трябвало да съм тук, като се има предвид, че съм свидетел на обвинението.

— Всичко е наред — успокои го Хари. — Както вече говорихме, ако не обсъждаш показанията си с нас, не би трябвало да има проблем. Как я караш?

Едва тогава забелязах тъмните кръгове около очите на Ото. Не може да носиш на плещите си толкова време случай като този и това да не остави отпечатък върху теб. Дори най-циничните адвокати не могат да не приемат лично нещата, когато нечий живот е заложен на карта. Това ми се искаше да вярвам и за Ото. Макар да бях сигурен, че и мисълта да загуби един милион долара адвокатски хонорар също му се е отразила. Кари нямаше как да му плати, ако изчезнеше завинаги.

— Добре съм. Исках само да разбера какво става. Аз те избрах за това дело. Нужно ми е да знам, че някой защитава интересите ѝ. Навремето тя се довери на мен. Не искам да я предам.

Аз казах:

— Опитваме се да ѝ помогнем. Наистина. Но не можем, докато се укрива. Тя трябва да се предаде и да се изправи пред съда. Кари ни трябва, Ото. Поемаме по-голям риск, отколкото можеш да си представиш. Не само нейният живот е заложен на карта.

— Не те разбирам напълно.

— Не се тревожи. Ние сме насреща. Тя ще се обади. После ще се срещна с нея и ще я прибера. Всичко ще се уреди.

— Бъди много внимателен, ако тръгнеш да се срещаш с нея тази вечер. ФБР са паркирали през две преки от кантората ти.

— В коли с отличителни знаци ли? — попита Блох.

— Не, това е екип за следене. Пред ресторантчето за нудълс малко по-нататък има тъмен ван. Аз се оглеждах за тях. Поне си мисля, че са те. Онази история с подслушването ме кара да се страхувам и от сянката си.

С Блох и Лейк скочихме от столовете си и отидохме до прозореца. Разбира се, тъмен ван без прозорци, паркиран пред „Хос Нудълс“. Сигурно на улицата имаше и други коли, готови за преследване, но всичко щеше да се координира от двама-трима мъже, вторачени в екраните си в задната част на вана.

Трудно беше да се каже заради мрака и разстоянието, но в кабината на вана различих само една човешка фигура. Тъмен силует зад волана.

— Ако се обади, затвори и върни разговора от един от предплатените телефони — каза Лейк. — Може да подслушват стационарния ти от онзи ван.

Чух Денис да влиза с кафето и в този момент телефонът иззвъня.

За миг всички просто извихме шии и се вторачихме в екранчето на слушалката, което светеше ярко. Аз я вдигнах и натиснах зеления бутон.

— Ало? — казах.

Отсреща беше жена. Можех да определя по звуците. Не чувах думи. Само дъха ѝ, преминаващ с мъка през пресипналото гърло, усилието да потисне хлиповете, стената от страх и безпокойство, която я обграждаше.

— Мога ли наистина да ти имам доверие? — попита Кари Милър.

Това не беше някаква глупачка, която звънеше в кантората, за да си прави идиотски шегички. Вече имахме два такива случая по-рано този ден.

— Разбира се, че можеш. Искам да съм сигурен, че разговорът ни е поверителен. Само ти и аз. Сега ще ти позвъня по защитена линия. Виждам номера ти на екрана. Ще затворя и веднага ще ти се обадя.

Преди да затворя, набрах номера ѝ на еднократния си телефон.

Натиснах бутона за повикване. Всички в стаята ме гледаха. Хвърлих бърз поглед през прозореца към вана. Нямаше раздвижване. Не се запалиха светлини. Просто си седеше там. Беше късно за доставки по домовете.

Кари отговори.

— Чуй сега плана. Трябва да се срещнем и да говорим. След това ще уредя да се предадеш утре в полицията. Ще бъдеш арестувана и поставена под стража, но ще се явиш в съда. Ще бъдеш с мен, в безопасност. Гарантирам ти. Не мога да ти гарантирам, че ще спечелиш делото. От теб зависи, но мисля, че знаеш как да се справиш. За ден, ден и половина то ще приключи. Не повече. Всичко ще свърши в следващите четиресет и осем часа, считано от този момент, стига да се съгласиш да се срещнем тази вечер.

Докато чаках отговор, наблюдавах вана.

— Не съм убила онези хора — каза тя.

— Знам, че не си. Но имаме да говорим и за много други неща освен делото. Чакай ме след час в Бруклин Парк, близо до моста.

— Ще бъда там.

Затворих и набрах друг номер. Отсреща вдигнаха мигновено.

— Еди Мухата — каза Джими Шапката.

Двамата с Джими Фелини бяхме израснали заедно. Като деца имахме много общо. Баща ми беше мошеник, който се представяше за почтен човек. Неговият баща управляваше най-големия италиански престъпен синдикат в страната. Единствената разлика беше, че старият Фелини не се правеше на почтен. И двамата с Джими обичахме бокса и прекарвахме цяло лято, както и повечето зимни вечери във фитнеса на Мики, блъскахме тежките боксови круши, остъргвахме дланите си в бетонния под с лицеви опори и се гонехме около ринга. И двамата вървяхме по стъпките на бащите си, в моя случай — поне за известно време. Винаги бяхме готови да се притечем един другиму на помощ, макар че напоследък аз бях този, който исках помощта на Джими, но знаех, че ми я дава с радост. Така вървяха нещата между нас. А ако аз му потрябвах за нещо — бях на разположение, без да задавам въпроси.

— Как си? — попитах.

— Окей. Зает. Виждам, че и ти. Трябва ли ти нещо?

— Търся да наема някого, но разполагам с малко време.

— Колко малко?

— Трийсет минути.

— Става, зависи какво ти трябва.

— Четирима яки карачи с колите си пред кантората ми. Трябва ми екип от хора, които и преди са работили заедно и знаят как се прави венециана.

— Да не си почнал да обираш бижутерийни магазини?

— Честно казано, животът ми щеше да е по-лесен, ако бях избрал това поприще. Не, трябва да бъда на едно място и не искам федералните да ми се пречкат, докато стигна там. Кой е най-добрият ти шофьор?

— Крилатия, както винаги.

— Той на колко стана?

— Никой не знае и никой не пита. Дори аз, дето съм му шеф, нямам топки да го попитам.

— Правилно. Става въпрос за максимум трийсет минути работа. Хиляда и петстотин на кола. И два бона за теб. Стигат ли?

— Забрави за двата бона. Момчетата ще ми кихнат по петстотин от техните. Това ми е достатъчно. Ще бъдат пред кантората след половин час. Пази се, Муха.

— Благодаря ти, Шапка.