Съучастници

1. Еди

Всичко започна с един непознат.

Както винаги става.

Въпросният непознат обаче, седнал в кафяво кожено кресло в приемната на адвокатската ми кантора, не приличаше на другите посетители. Поне на пръв поглед. Панталонът му беше от син вълнен плат на дискретно райе, от какъвто бяха и останалите части на костюма му. Бялата му риза с копченца на яката беше от фин памук. Тъмносиня копринена вратовръзка допълваше ансамбъла. Къдравата му кестенява коса беше сресана назад, а брадата му бе грижливо поддържана. Приличаше на манекен от каталог, рекламиращ костюми. И би могъл да бъде такъв, ако не беше единствената му прилика с останалите хора, които идват в кантората ми. Седеше прегърбен в креслото. Беше изпружил дългите си крака, сякаш току-що бе извървял петдесет преки в Манхатън с чисто нови обувки. Освен уморената поза и погледът му го издаваше.

Мъжът оглеждаше стаята с невиждащи очи. Погледът му не спираше да шари наоколо, сякаш търсеше нещо. Приличаше на човек, превит под тежък товар.

Бедата означава пари. А никой не идва при мен, ако бедите му не са от най-лошия възможен порядък. В последно време паричните потоци към кантората ми бяха спаднали рязко заради пандемията. Но Ню Йорк вече се съвземаше, ваксините помагаха, нещата изглеждаха оптимистично. Посетителят ми се стори смътно познат. Денис, секретарката на кантората, мина покрай мъжа със скъпия костюм, като пътьом го озари със сияйната си усмивка, отвори стъклената врата на кабинета ми и я затвори след себе си.

Аз допих първата си чаша кафе за деня и станах да си налея втора от машината в кухнята.

— Сядай — каза Денис.

Държеше чаша горещо кафе, но забелязах, че не е нейната. Постави я на бюрото пред мен.

— Ето ти втората.

Денис беше опитна правна секретарка. По-интелигентна от повечето адвокати, тя притежаваше и безкомпромисно чувство за ред в допълнение към безпогрешния си бизнес усет. Работяга със сърце колкото езерото Мичиган. Основните ѝ задължения бяха да пише със скорост сто думи в минута и да върти кантората. В тях обаче не влизаше поднасянето на кафе. Не обичах други да ми поднасят кафето, нито обяда. Можех и сам да се погрижа за себе си. Досега Денис не ми беше донесла и чаша вода.

Тя стоеше и ме гледаше усмихнато.

— Повишение на заплатата ли искаш?

— Не, окей съм. Чувала съм те да казваш, че сутрин не си човек, докато не изпиеш две чаши кафе.

Което си беше самата истина, само че не помнех да съм ѝ го казвал.

После в кабинета ми влезе Хари Форд, понесъл купчина папки, които изпълваха и двете му ръце. Бивш съдия и мой ментор, а понастоящем мой консултант, който ми помагаше за разрешаването на по-заплетените правни казуси. Хари тръсна книжата на бюрото ми и стовари задника си върху един от столовете за посетители.

След него се появи Блох, нашата детективка. Тя добута в кабинета ми два стола на колелца и седна на единия, като другият остана свободен. Кейт Брукс, моята съдружничка във „Флин и Брукс“, дойде със свой стол, седна и скръсти глезени под него. Блох и Кейт се познаваха от деца и се разбираха с половин дума, а понякога и без думи — с полуусмивка или движение на ръката. Блох извади телефона от джоба на джинсите си и го изключи. Кейт, облечена в делови костюм, извади телефона от джоба на сакото си и също го изключи.

Всички ме зяпаха някак особено.

— Разпит ли ще има? — попитах. — Не съм почнал да пия, нека Хари да ви каже…

Но Денис ме прекъсна:

— Пий си кафето.

— Какво става тук? И защо ми се струва, че има нещо общо с оня костюмар в приемната?

Блох сви устни и погледна към Кейт, сякаш ѝ даваше знак.

— Поемаме нов случай — каза Кейт.

— Поемаме? Ние ли? — попитах аз.

Тя кимна и обясни:

— Този изисква всички да сме на линия и всеки от нас да е в топ форма. Двете с Блох прочетохме преписката през почивните дни, а Хари вчера. Това е той, Еди. Големият ни случай.

Аз не помръдвах.

Обичах новите случаи. Работата ми беше да помагам на хората и повечето пъти се справях добре. Ако сега наистина ни се беше паднал големият случай, бих очаквал от Хари и Кейт да ми кажат веднага, а не чак сега. Блох никога не говореше много, макар да бяхме приятели. Тя не беше от приказливите.

— Ако наистина случаят е толкова голям, защо се чувствам като попаднал в засада? И защо Денис ми прави кафе?

— Защото обичам да правя кафе — каза Денис.

— Не, не обичаш. А кой е оня костюмар отвън? Той ли е клиентът?

— Не — отвърна Хари. — Това е адвокатът на клиента.

Проточих врат, за да огледам още веднъж мъжа през главите на събранието. Значи ето къде го бях виждал — по телевизията.

— Този Ото Пелтие ли е? — попитах.

Хари кимна.

Това обясняваше костюма и прическата. Мъжът отвърна на погледа ми, като потърка устни с пръстите си с поддържани от маникюристка нокти. Само допреди година повечето адвокати по наказателни дела в Манхатън не бяха чували за Ото Пелтие. Неговите клиенти бяха от висшата класа и той практикуваше в съответните области на правото, които ги засягаха. Недвижими имоти, данъци, управление на активи, бракоразводни дела, завещания. С други думи, Ото Пелтие спестяваше на клиентите си достатъчно пари от данъци, за да си купят яхта или още една къща, грижеше се да не ги загубят при развод и в крайна сметка, когато починат, държавата да не прибере половината от наследството им във вид на данъци. Затова за нюйоркската адвокатска колегия беше голяма изненада, че той се е нагърбил с най-голямото наказателно дело в града. И му личеше. Напрежението се четеше в очите му.

Ото представляваше Кари Милър — съпругата на Пясъчния човек. Преди година в дома ѝ бяха нахлули полицаи и агенти на ФБР, след като бяха идентифицирали Даниъл Милър по пръстов отпечатък и ДНК, оставени на местопрестъплението. Година по-късно те все още издирваха Пясъчния човек. Някои хора си казваха, че понеже не могат да заловят истинския убиец, са се задоволили с Кари. Това позволяваше на федералните и на нюйоркската полиция да се пъчат, че все нещо са постигнали.

Нужно им бе да отчетат някаква победа, защото градът и голяма част от щата вече толкова време живееха в постоянен страх от този човек. Вкарването на един убиец в затвора беше правилното политическо решение за правоохранителните органи.

— Чакайте малко, той иска да му чиракуваме по това дело, така ли? Аз не свиря втора цигулка.

— Не иска от нас да му вършим черната работа или да го държим за ръката — отвърна Кейт. — Предлага ни да поемем защитата.

— Какво? Защо?

— Надявал се е на споразумение, но прокурорът не бил навит. Ото Пелтие не е адвокат по наказателни дела. Трябва му екип със съответния опит — каза Хари.

— Много великодушно от негова страна и много добре за клиентката му, но проблемът е, че ние не представляваме виновни лица. Заместник областният прокурор смята, че Кари е била съучастничка в шест от убийствата на Пясъчния човек. Нямам намерение да вадя убийци от затвора.

— Тя твърди, че е невинна — каза Кейт.

— Всички така разправят.

— Мисля, че говори истината — заяви тя.

От всички адвокати, които познавах, Кейт беше може би най-интелигентната. Ако тя вярваше на Кари Милър, значи си струваше да се борим за нея. Започнах да проявявам известен интерес. После спрях.

— Чакайте, процесът не започва ли след два дни? Защо чак сега иска да ни го пробута? Може би е оплел конците и ако се съгласим, ще си навлечем дело за професионална небрежност, заведено от клиентката му.

— Едва ли — каза Хари. — Той не притежава нищо от опита, нужен за водене на дела за убийство, но аз прегледах преписката по делото и в досъдебната фаза се е справил добре. Всички възражения и искания са подадени. Не знам какви са съдебните заседатели, но колко лоши могат да бъдат? Процесът започва след два дни. Това е достатъчно време да се подготвим. И преди сме били парашутисти. Освен това не смятам, че случаят е незащитим. Има условия за достойна борба в това дело, Еди.

Закрих лицето си с длани. Нужни ми бяха тъмнина, малко тишина и още една шибана чаша…

— Пий си кафето — каза Денис.

Отпуснах ръце, отворих очи и видях, че всички са вперили погледи в мен. Още една причина да не искам това дело.

— Пясъчния човек е на свобода. Ако се намесим, ще си имаме работа с луд. Съществува риск…

Кейт ме прекъсна. По очите ѝ виждах колко е разпалена. Тя искаше това дело. Откакто бяхме съдружници, Кейт се бе ориентирала да представлява жени, жертви на полова дискриминация и сексуален тормоз на работното място. В кантората, където бе работила преди, самата тя бе станала обект на непровокирано посегателство от страна на единия съдружник и оттогава воюваше с работодатели женомразци. Тя приемаше тези дела лично. С всяка жена, на която помагаше, спасяваше и част от себе си, лекуваше болката, която бе изпитвала някога и която не беше напълно изчезнала.

— Всички сме наясно с рисковете, но не виждам причина да ни атакува — каза тя. — Ние се опитваме да спасим жена му. Най-големият риск, ако не успеем да я отървем, е медиите да ни заринат с лайна. Успеем ли обаче, значи сме помогнали на още една жена жертва, която благодарение на нас ще получи справедливост. Знаеш колко е важно това за мен.

Кимнах.

— Нека го изслушаме — предложи Кейт.

— Добре, доведи го.

Денис покани мъжа с костюма да влезе. Кабинетът ми не беше от най-големите, та се наложи да се посместим. Лицето му беше застинало в познатото изражение на човек в беда, нуждаещ се от помощ. Вдигнах ръка до гърдите си и напипах медальона на свети Кристофър, който носех под ризата си.

Още щом седна, Пелтие се усмихна измъчено. Макар той да имаше нужда от нас, а не ние от него, се държеше така, сякаш ни правеше услуга. Представи се и каза:

— Поздравления, господин Флин. Ще водите делото за убийство с най-голям обществен отзвук в Америка.

— Не искам да бъда груб — отвърнах аз, — но това е новина за мен. Имам чувството, че колегите ми са очаквали някаква съпротива от моя страна. Първо, никога не поемам случай, ако не съм убеден в невинността на клиента си. Парил съм се в миналото и нямам нужда от нови призраци в главата си. Второ, аз съм подозрителен по природа. Все още не съм сигурен какво ви кара да отстъпвате случая на друга кантора. Познавам адвокати, които биха продали майките си за такова дело.

Пелтие кръстоса дългите си крака и лицето му се разтегна в усмивка.

— Мога да ви дам повече от една причина да кажете „да“. Моята клиентка, извинете, вашата клиентка е готова да даде на кантората ви два милиона причини. Договореният адвокатски хонорар по делото е три милиона. Аз вземам една трета за досъдебната подготовка, останалото е ваше. Е, имаме ли сделка?

При споменаването на тази сума Кейт премрежи очи. Това наистина беше големият ни случай. Най-голямото дело в Америка за момента. Повечето адвокати можеха само да фантазират за такива хонорари. Беше шанс, който се пада веднъж в живота. Шанс, какъвто всички ние гоним, който може да даде тласък на кариерите ни. За моята кантора това беше все едно да спечелим джакпота от лотарията. Само глупак би отхвърлил такова предложение.

Затова казах:

— Не.