Съучастници

19. Пясъчния човек

Той свали компактния бинокъл, примигна и отново го вдигна пред очите си.

Гейбриъл Лейк беше в жилището на Лилиан Паркър заедно с детективката Мелиса Блох. Фоторепортерът на „Ню Йорк Поуст“ ги беше заснел предишната вечер на излизане от сградата на Дилейни в компанията на Еди Флин.

Нямаше нищо притеснително обаче. Той насочи вниманието си към съседния апартамент, този на Тереза Васкес. Тереза беше на двайсет и няколко години и работеше, когато можеше да си намери работа. Например на непълно работно време в Нюйоркската обществена библиотека в събота и неделя. През останалите дни пържеше пилета в „Попай“.

Тази сутрин бе излязла от апартамента си, придружавана от двама агенти на ФБР, за да си купи провизии и сутрешния вестник, след което се бе прибрала. Това му беше от полза, защото му бе дало възможност да наблюдава охраната ѝ. Имаше двама агенти в кола, паркирана на улицата пред сградата ѝ. Те я поеха на входната врата от двамата, които я придружиха до там от жилището ѝ. Агентите в колата бяха между трийсет и четиресетгодишни, небрежно облечени с джинси и черни худита. Двамата пред жилището ѝ бяха в костюми. Единият беше по-млад и тъмнокос, другият — прошарен ветеран.

Това беше блага мисия за охраняващ екип. Едва ли някой щеше да нахлуе в оживен ресторант за пържени пилета, да прескочи тезгяха и да гръмне Тереза в главата. Също и Нюйоркската обществена библиотека беше достатъчно безопасно място — с метални детектори и охрана на входа. Опасният момент бе пътуването на Тереза от жилището до работното ѝ място и обратно.

Той щеше да изчака благоприятна възможност. Такава щеше да се появи. Въпросът беше кога.

Той умееше да чака. Имаше опит. Години наред бе страдал от безсъние. Някога бе лежал сам в тъмното, а съзнанието му започваше да рисува всевъзможни ужаси, които биха могли да се случат с него или семейството му. Всичко бе започнало, когато беше около седемгодишен. След като родителите му си легнеха, той ставаше от леглото и влизаше в гардероба. Седнал на пода между висящите на закачалки дрехи, четеше приказки на светлината на джобно фенерче.

Четеше почти до зазоряване, после пропълзяваше обратно в леглото си и заспиваше изтощен. Това продължи, докато вече не можеше да се побира в гардероба, затова четеше в леглото си. В приказките, към които се връщаше отново и отново, се разказваше за съня. „Хензел и Гретел“, „Спящата красавица“, „Снежанка“, „Златокоска и трите мечки“, „Принцесата и граховото зърно“ и други. После премина на истории за страховити фигури, навестяващи деца, които отказват да заспят: Торбалан, гнома Уи Уили Уинки, Оле-затвори-очички. Те бяха предназначени да насърчават децата да си лягат. Любимата му беше за Пясъчния човек, който посипвал очите им с прашец, за да ги приспи.

Той знаеше, че не тези истории са го превърнали в убиец. Този импулс беше отпреди тях. Години наред си бе фантазирал как убива семейната котка Луси и се опитваше да ѝ причини болка всеки път, когато това можеше да мине незабелязано. Луси всеки път успяваше да се изскубне невредима. Тя го мразеше още преди да бе запратил кухненския нож по нея. Може би усещаше истинската му природа, докато останалите не можеха. Съскаше му и извиваше гръб, щом той влезеше в стаята. Боеше се. За него това беше нещо естествено. Знаеше, че трябва да предизвиква страх. Беше се научил да не подлага на съмнение импулсите си. Не бяха нужни обяснения. Една акула не се обяснява. Тя си е акула.

Както той беше убиец.

А една лятна нощ на плажа в Кони Айланд, когато за пръв път се натъкна на онази жена, заспала пияна на пясъка, осъзна истинското си призвание и се остави на природата си. Опиянението, което изпита онази нощ, все още отекваше в паметта му и дори в мускулите на крайниците му.

След това, когато се върна в своето специално убежище и сложи очите на жената в една тенекиена кутийка, легна на пода и спа, сякаш бе будувал сто часа. Нищо не можеше да замени онова усещане, което идваше след поредното убийство. Дори запознанството му с Кари. Вълнуващо беше, когато я видя за пръв път, когато я заговори, когато галеше с длан косъмчетата по ръката ѝ. Тя беше първата жена, допуснала го до себе си, която не искаше да убие, а само да притежава. Но онова, което най-много го изненада, беше желанието му да бъде притежаван от нея. Кари да го нарича своя мъж, своя партньор и своя съпруг.

Тя беше ТЯ. Неговата истинска любов. И той бе готов да разкъса този град на парчета, за да я спаси.

Каза си, че още не е късно. Ако можеше да я отърве от предстоящия кошмар, Кари щеше да бъде негова завинаги. Никой нямаше да застане на пътя му. А ако някой се опиташе, щеше да му покаже какво е страх.

ФБР се страхуваха от него. Той си припомни сладката миризма на страха по кожата на Дилейни.

Двамата цивилни агенти в колата без отличителни знаци също се бояха. Но не и невъзмутимият млад охранител, който сега се намираше в апартамента на Тереза Васкес. Непукистът седеше на канапето ѝ и четеше „Космополитън“, докато Тереза приготвяше кафе за него и за възрастния му по-мъдър партньор.

Някакво движение вляво привлече вниманието му. Той свали бинокъла и видя Лейк, застанал в апартамента на Лилиан, долепил лице до стъклото.

Гледаше право към него.

За пръв път от години Пясъчния човек усети как по тялото му премина ледена тръпка. Студен гъдел в основата на гръбнака, който се изкачи към тила, карайки косите му да се изправят.

Страх.

Много старо чувство. Което не го бе спохождало от десетилетия.

Лейк и Блох не гледаха към улицата или към съседната сграда. Той усети погледите им върху себе си.

Обърна се и хукна към вратата. Лейк и Блох също се завъртяха на токове и изхвръкнаха от апартамента.

Вече нямаше съмнение. Бяха го забелязали.

Пясъчния човек се спусна тичешком по стълбището, краката му тропаха по стъпалата, пулсът му догонваше ритъма на стъпките, потта по дланите му караше кожените ръкавици да лепнат. Не се боеше за себе си. На света нямаше човек, срещу когото не би се изправил. Не, боеше се да не изгуби живота, който му предстоеше. Живота с Кари, далече от Ню Йорк, от ФБР, от ченгетата. Едно ново начало някъде, където никой нямаше да познава лицата им, където никой не би си и помислил да ги търси.

Той никога не си бе представял, че някой може да го разкрие в тази мансарда. При всичкото си планиране напред във времето това беше нещо, което не предвиди. Но беше и възможност, от която щеше да се възползва. Ясната му мисъл и способността му да се адаптира го бяха запазили жив и неуловим толкова дълго време.

Фоайето на сградата беше празно и той излезе тичешком на улицата, където сви рязко наляво. От преследвачите му нямаше и помен. Малко преди да стигне до първата пряка, забави ход. Някъде зад себе си чу клаксон на автомобил и свирене на гуми по асфалта. Един магазин за конфекция вдясно от него имаше извита витрина и като се дръпна леко встрани, можеше да вижда улицата зад себе си и пряката вляво.

Лейк и Блох, придружавани от двамата агенти на ФБР по джинси и якета, стигнаха до входа на сградата.

Пясъчния човек зави зад ъгъла и се спусна да заобиколи на бегом карето. Беше излязъл от източната страна, премина покрай южната и когато стигна до края на западната, не забави ход. Затича се още по-бързо и прекоси улицата към жилището на Лилиан Паркър. Завари вратата отключена и успя да се шмугне вътре и да се изкачи незабелязано по стълбите. Когато стигна до седмия етаж, извади швейцарския пистолет със заглушител от кобура под мишницата си и почука по вратата на Тереза Васкес.

Дръпна се встрани, като не изпускаше от поглед шпионката. Във вдлъбнатата леща се пречупваше лъч светлина, несъмнено от прозореца на жилището.

Издиша въздуха от дробовете си.

Разкърши рамене.

Светлината изчезна.

Без да влиза в полезрението на шпионката, той протегна дясната си ръка, стиснала под ъгъл пистолета, насочи дулото към центъра на вратата и дръпна спусъка. После отново и отново в бърза последователност, докато не изпразни пълнителя. Чу се вик и нещо тежко се строполи на пода. Той презареди пистолета, дръпна се крачка назад, пое си въздух, простреля ключалката и нахълта вътре.

Евтината дървена врата се откъсна от пантите и падна върху трупа на пода. Беше на единия от агентите — нахакания младок с костюма. От сивокосия му колега нямаше и следа. Откри Тереза Васкес, свита в ъгъла от другата страна на леглото, затиснала устата си с ръце, за да заглуши писъците си. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

Пясъчния човек я простреля с четири куршума, после се обърна, излезе безшумно в коридора и стигна до прозореца, който извеждаше на противопожарната стълба.

След две минути ботушите му затропаха по пасажа, където бе убил Лилиан Паркър. Свали якето си и го обърна наопаки. Вътрешното лице беше жълто — не му беше по вкуса, но във всеки случай, не съответстваше на описанието му, което Лейк и Блох положително бяха дали на агентите. От джоба на панталона си извади синя предпазна маска и бейзболна шапка и си ги сложи. Свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба. Пресегна се и разхлаби дръжката на касапския нож, пристегната с ремък за долната част на гърба му. Можеше да му потрябва спешно. Пистолетът беше в кобура под мишницата му.

Когато излезе от пасажа, той се огледа на всички страни, но не забеляза преследвачи. Чуваха се обаче полицейски сирени. Ченгетата щяха да пристигнат всеки момент.

Ванът му тъй или иначе беше паркиран на няколко преки южно от тук, така че беше разумно да се добере до него, преди кварталът да се е задръстил от полиция.

Зачака на пешеходната пътека до жена в памучна рокля, която буташе светлосиня бебешка количка. Бебето, завито със синьо одеялце, едва ли имаше повече от няколко месеца. Беше будно и си гукаше тихо. За синьото му лигавниче беше защипан жълт биберон. Пълничко бебе с розови бузки и зачатъци на златни къдрици. Когато яркосините му очи се спряха на него, то му се ухили с беззъбата си уста. Усмивката му беше ведра като изгрева на слънцето.

— Очарователен е — каза Пясъчния човек.

— Благодаря — отвърна майката.

Беше ниска, с вълниста руса коса, слънчеви очила и тежка раница на гърба.

Хората, които отскоро са родители, често нарамват цялата си покъщнина, когато се решат да изведат бебетата си на разходка, помисли си той.

— На колко месеца е? — попита.

— Моят Джош е на четири.

Майката изглеждаше уморена, колкото и да се опитваше да го прикрие зад марковите си тъмни очила. Влачеше краката си, маратонките ѝ скърцаха по мазния бетон на тротоара. Огледа се за коли, после отново погледна към пешеходния светофар. Беше все така червен.

— На тази възраст могат да са доста трудни за гледане — каза Пясъчния човек.

Тя само се извърна и кимна усмихнато. Макар да се държеше изключително кавалерски с нея и да не ѝ даваше никакви поводи за страх, Пясъчния човек виждаше, че жената се бои от него. Дланите ѝ бяха на дръжката на количката с леко повдигнати пръсти и едва забележимо трепереха. Някои хора просто го надушваха от първия миг, каквато и добродушна маска да си слагаше. Беше му се случвало и преди.

Отсреща през улицата, на около четиресет метра вдясно от пешеходната пътека, Лейк, Блох и двамата федерални агенти излязоха иззад ъгъла и застанаха на място, закрили очите си с длани срещу слънцето, да се оглеждат за избягалия Пясъчен човек.

Той нахлузи бейзболната си шапка ниско над очите. Щеше да прекоси улицата, да свие вляво и да напусне района. Достатъчно беше да стигне до отсрещния тротоар и да се обърне с гръб към тях. Те не търсеха мъж с жълто яке и бейзболна шапка. Не търсеха мъж и жена с бебе в количка.

Засега щеше да остане плътно до майката, да ѝ дърдори за това-онова и да пресече улицата с нея. Каквото и неудобство да ѝ причиняваше, трябваше да си дава вид, че са заедно.

Докато си правеше тези сметки, той реши и как да постъпи, ако Лейк или някой от агентите го разпознаеше, докато пресичаше улицата. Възможностите за действие бяха много и разнообразни.

Намираше се почти в средата на кръстовището. Пред него имаше двулентово платно, по което колите се движеха от ляво надясно. От запад на изток. Встрани, на двайсетина метра вдясно от него, двете ленти бяха спрели на червено. Когато на тези пред него светнеше червено, онези отдясно щяха да тръгнат от север на юг.

Червеният светофар спря колите, идващи отляво. Пешеходният светофар превключи от червено на зелено и Пясъчния човек стъпи на платното едновременно с майката. Вървяха един до друг. Двете ленти трафик вдясно от него се задвижиха.

Изпод козирката на шапката си той наблюдаваше Блох и Лейк на отсрещния тротоар. Ако го познаеха или привлечеше по някакъв начин вниманието им, щеше да му трябва отвличащ вниманието ход, за да им се изплъзне.

Нараняването на малко дете нямаше да му достави нито удоволствие, нито болка. Ако го видеха сега, щеше да изблъска майката с рамо, да обърне количката срещу потока от коли вдясно от пешеходната пътека и да засили бебето Джош към тях.

Блох, Лейк и федералните щяха да се затичат след количката. Ако я бутнеше достатъчно силно, някоя кола или камион нямаше да има време да спре. Най-вероятно шофьорът щеше да я види миг преди да я удари.

Джош си гугукаше безгрижно и подритваше синьото одеялце с малките си крачета.

Изпод козирката на шапката си той не изпускаше от поглед Лейк.

Броячът на пешеходния светофар се включи:

15…

Единият от федералните погледна към него.

14…

Пясъчния човек пристъпи по-близо до количката.