Съучастници

6. Дилейни

Паркингът пред „Грейдис Ин“ беше пълен с полицейски коли. Включени фарове, мигащи сини и червени лампи и дори лъчи на прожектори осветяваха мястото, което грееше като на Четвърти юли. Тя и преди бе идвала в хотела, издирвайки серийния убиец Джошуа Кейн, който бе настанен тук като съдебен заседател. Сградата ѝ се стори още по-жалка съборетина от предишния път.

Дилейни спря колата си до някакво старо комби с четири спаднали гуми. На паркинга имаше още един автомобил с гражданска регистрация — „Тойота“. Слава богу, хотелът изглеждаше почти празен, та ако Пясъчния човек се опиташе да се прави на интересен, вероятността да пострадат невинни хора беше малка. Пред входа бяха застанали трийсетина полицаи с автомати и гладкоцевни пушки, готови за стрелба.

Бил Сунг изведе отвътре човек с черен панталон, бяла риза и черна жилетка. Вероятно беше дежурният рецепционист. Зад тях вървеше жена на петдесетина години по анцуг, препасана с престилка — единствената чистачка, от която се нуждаеше хотел с толкова малко гости. Един от униформените придружи рецепциониста и жената до вана на спецотряда и им помогна да се качат в него.

— Той тук ли е? — попита Дилейни с мрачен глас. По всичко личеше, че са го изпуснали.

— Том, дежурният на рецепцията, казва, че е наел стая преди четиресет и няколко минути. Оставил раницата си и отишъл да вечеря.

— В стаята си ли я е оставил?

— Не, на рецепцията при него — каза Бил.

— Той ли е бил? Милър?

Стомахът ѝ беше на топка от напрежение. Само това им трябваше сега — крадец, задигнал кредитните карти на Милър. Надяваше се да е Пясъчния човек.

— Той е.

— Имат ли запис от камерите?

— Техните камери са свързани с видеокасетофон, който от пет години е повреден и няма кой да им го оправи, а не могат да си позволят нова система. Тъй че няма запис. Рецепционистът го описа в общи линии и съответства като възраст и ръст.

— Показахте ли му снимка на Милър?

— Да. Смята, че може би е той. Носел бейзболна шапка. Нямаме представа как Милър е променил вида си за една година. Но не се бой, той е.

— Откъде знаеш?

— Използвал е „Американ Експрес“ и ни е оставил бележка. Хайде, трябва да отцепим района — каза Бил, като подаде на Дилейни прозрачен плик за веществени доказателства, в който имаше формуляр за регистрация.

После я хвана за ръката, внимателно я обърна кръгом и я поведе настрани от сградата.

Дилейни погледна формуляра. Беше се подписал като Д. Милър. Посочил бе адреса на Медоу Роуд в Олд Уестбъри. Тя обърна листа.

Отзад бяха написани две думи.

Тик-так.

Докато се чудеше какво означава написаното, тя погледна през рамо към хотела, после към пълния с полицейски коли паркинг и каза:

— Трябва да поставим вътре хора на пост, да скрием патрулните коли и да отцепим периметъра с автомобили без отличителни знаци.

— Той няма да се върне — заяви Бил. — Отидох в багажното помещение, но като я чух, веднага се обърнах и излязох навън.

— Какво си чул?

— Раницата на Милър. Цъка. Сапьорите до пет минути ще са тук.

Раменете на Дилейни се отпуснаха.

— Не е свършил парите — каза тя. — Не е допуснал грешка.

Бил извика на полицаите, скупчени на паркинга, да се дръпнат назад и да освободят района.

— Не, не е грешка — съгласи се той. — Искал е да ни примами право при раницата и… бум!

— Защо точно сега? — запита Дилейни по-скоро себе си, отколкото Бил.

— Може би защото след два дни жена му отива на съд.

Автомобилът на сапьорния екип влезе в паркинга точно когато полицейските коли започваха да излизат от там, за да отцепят района. Около „Грейдис Ин“ имаше много незастроена земя. Предимно зле поддържани ливади, които се простираха чак до другото главно шосе. Най-близката сграда беше една баптистка църква, но разстоянието до нея беше такова, че никакво взривно устройство, скрито в раница, не би могло да я засегне. Но полицаите за всеки случай се погрижиха да отведат единствените двама души от персонала на безопасна дистанция. Въпреки всички маневри наоколо бяха останали твърде много униформени и Бил изпрати една трета от тях да патрулират периметъра и една трета да издирят всички охранителни камери, покриващи подходите към хотела, като изземат записите от часа на пристигането и изчезването на Милър. Ако имаха късмет, може би щяха да засекат регистрационния му номер, макар да подозираха, че дори все още да караше вана, сигурно сменяше редовно номерата му.

Всичко това се обсъждаше в мобилния команден център на Нюйоркското полицейско управление, паркиран на петнайсетина метра от сградата, зад противовзривните заграждения, които бързо бяха издигнати около нея. Ако бомбата избухнеше, нищо нямаше да спаси сградата, но тези прегради щяха да спрат отломките и парчетата стъкло, летящи във въздуха при експлозията.

Сапьорите изпратиха вътре робота си и Дилейни зачака. Тези неща отнемаха време, което минаваше особено бавно. Странно усещане е да чакаш нещо да гръмне. Може да се опише като тягостно напрежение. Дилейни го бе изпитвала няколко пъти през живота си. Беше постъпила в Бюрото наскоро след уволнението си от американската армия. Мисиите в Ирак и Афганистан ѝ бяха дали да разбере, че е време да помисли за промяна в кариерата си. Чакането в базата по време на онова, което минаваше за почивка между две операции, я изпълваше със странна смесица от стрес и безразличие. Всъщност почивка на практика нямаше. По всяко време с половинчасово предизвестие можеха да ги вдигнат и запокитят в лайната, но дори и в базата винаги бяха изложени на опасност от минометен обстрел или от атентатор самоубиец, който да се забие в комплекса с камион, натъпкан с експлозиви. Именно през тези периоди на мъчително очакване тя започна да разбира как се чувства майка ѝ. Това бе една от причините да напусне армията. По време на мисиите ѝ Колийн посещаваше всеки ден малката енорийска църква в Дорчестър, запалваше свещ и се молеше на Дева Мария за благополучното ѝ завръщане. Когато Дилейни най-после се прибра от последната мисия, свещеникът ѝ каза, че Колийн за малко не опожарила храма с нейните свещи.

Това чакане беше подобно, макар тя да не се потеше толкова. Не както във Фалуджа. Но тогава не беше само от жегата. А от напрежението, което караше раменете ѝ да се схващат, докато пълзеше нагоре по тила ѝ, за да изпържи мозъка ѝ. Застанала до Бил, подпряна на капака на рейндж ровъра му, тя скърцаше със зъби. Повече от четиресет минути не се случи нищо. Екипът криминалисти пиеха кафе в картонени чаши и чакаха сапьорите да дадат знак, че вътре е чисто, за да влязат. Един от тях, облечен в тежък защитен скафандър, се провря през противовзривните заграждения и се насочи към вратата на хотела. Мина половин час, преди Бил да чуе гласа му по радиостанцията:

— Чисто. Било е фалшива тревога. В раницата няма взривно устройство.

Дилейни и Бил се спогледаха учудено и тръгнаха към хотела. На вратата се разминаха със сапьора.

— Ако в раницата не е имало бомба, какво беше това цъкане, което чух? — попита Бил.

Човекът вдигна рамене.

— Вътре няма метални предмети. Нито пластичен експлозив, нито запалителни течности. Има… но по-добре вижте сами.

Раницата беше поставена върху гишето на рецепцията. Ципът беше разтворен. С ръкавици на ръцете Бил я повдигна и внимателно я остави на пода. Дилейни се обърна и видя криминалистите, които в този момент влизаха в хотела. Един от тях носеше фотоапарат и вече се готвеше да снима.

— Направи снимка отгоре — каза Бил, като се дръпна встрани, за да не пречи.

Светкавицата блесна два-три пъти, после Бил коленичи на пода, а Дилейни приклекна до него; той дръпна докрай ципа и разтвори широко раницата.

Сега тя разбра защо Честър Морис не отговаряше на телефона си. Той нямаше повече да се притеснява за показанията си срещу Кари Милър, нито за снемането на обвиненията срещу самия него.

Очите на Честър липсваха. Главата му беше отрязана в основата на шията с много остър нож. Чистият, гладък срез не оставяше съмнение. Устата му беше разтворена в ням писък. Тя и очните му кухини бяха запълнени с нещо тъмно, но не беше кръв.

А пясък.

През живота си Дилейни бе виждала много страховити неща.

Обезобразени човешки трупове. Изтезавани хора. Жертви, разкъсани на парчета. Ужасът и болката на последните мигове бяха изписани на лицата им или на онова, което бе останало от тях. Тя се изправи, отстъпи крачка назад и завъртя глава, докато шията ѝ изпука, после отново се наведе над раницата.

И тогава чу цъкането.

— Господи, сигурно има някакво устройство в главата — каза Бил, но преди да продължи, Дилейни го прекъсна:

— Това не е механизъм. Чуй!

Двамата застинаха неподвижно, затаили дъх; цъкането се чу отново. Забързан натрапчив ритъм. Бил свали фенерче от колана си и освети вътрешността на раницата. Внезапната ярка светлина подплаши нещо малко и черно, което премина тичешком по зъбите на Честър. Не беше сянка. А някакво насекомо.

— Щурци — предположи Бил, като изпусна шумно въздуха от дробовете си. Откакто чу цъкането, беше спрял да диша.

— Не са щурци — каза Дилейни. — Твърде малки са. Освен това щурците не издават такъв звук.

— Трябва да приберем Кари Милър — заяви Бил. — Явно е подавала информация на мъжа си и сега той избива ключови свидетели на обвинението. Ще позвъня в прокуратурата да разпоредят денонощна охрана на всички свидетели по делото.

— Бил, това не е достатъчно. Честър го показаха по сутрешните новини, за бога. Още преди месеци ти казвах, че трябваше да привлечем…

— Дума да не става, не съм съгласен.

— Ами нищо от онова, което опитахме досега, не работи. Ако някой може да залови Пясъчния човек, това е Гейбриъл Лейк.

— Наистина ли смяташ така?

Тя кимна.

— Не познавам друг, който да отгатва какво се случва в ума на убиеца.

— И си има причина да мисли като убиец, нали така, Пейдж?

Тя отвори уста да каже нещо, но Бил я прекъсна:

— Не мога да го направя. Той е опасен човек и му нямам доверие.

Дилейни поклати глава. Бил беше непреклонен.

Двамата оставиха криминалистите да се занимават с раницата и главата в нея. Малките насекоми в пясъка и звукът, който издаваха, бяха познати на Дилейни, но тя така и не се сещаше откъде. След два изгубени часа не можеха нищо повече да направят. Пясъчния човек ги провокираше. Подиграваше им се. След спора относно Лейк тя почти не говореше с Бил. Той не искаше да я слуша. Такива като Бил Сунг се интересуваха само от политическите последици, ако нещо се прецакаше. Мислеха за себе си. За собствените си кариери.

Лейк вървеше със своя товар от миналото, по-тежък и от Боинг 747, но пък постигаше резултати.

Беше ловец на хора. Ни повече, ни по-малко. Точно човекът, който им трябваше в момента.

Изтощена до крайност, Дилейни закрачи към колата си на паркинга. Забеляза старото комби до нея — задната му врата беше открехната няколко сантиметра. На седалката имаше одеяла. Може би някой от многобройните бездомници в този град си беше направил бърлога в него. Подкара обратно към града, твърдо решена да се наспи. Напрежението, с което бе очаквала да приключат сапьорите, както и ударът от загубата на ключовия ѝ свидетел я бяха изтощили. Точно това искаше Пясъчния човек. Той убиваше безпрепятствено, като си играеше на котка и мишка с полицията и ФБР. Дилейни изпитваше страх от онова, което щяха да ѝ донесат близките няколко дни.

Бюрото притежаваше дузина имоти, разпръснати из Ню Йорк. Няколко бяха дори в Манхатън като апартамента, в който Дилейни работеше по случая с Пясъчния човек. Повечето бяха квартири за тайни срещи, но някои се ползваха и за настаняване на командировани агенти. Тя бе поискала тази конкретна сграда, защото беше една от малкото с подземен паркинг. Самият апартамент беше дупка и едва ли струваше колкото паркомястото към него. Вдигна бариерата с дистанционното, слезе по рампата и намери мястото си в мъждиво осветения паркинг.

Угаси двигателя. Въздъхна, разкърши рамене и отпусна глава на облегалката.

Миг преди да затвори очи, видя как нещо тънко и черно се преметна пред лицето ѝ и после…

… чу изстъргването на пластмасовите зъбци, свинската опашка я стисна за гърлото, прекъсвайки притока на въздух в дробовете ѝ; усети как очите ѝ изхвръкват от орбитите, устата ѝ се разтваря широко, а тилът ѝ се залепва за облегалката. Пръстите ѝ посегнаха отчаяно към шията, краката ѝ заудряха пода под таблото, глезените ѝ се остъргаха в ръбовете на педалите.

В огледалото различи фигурата на задната седалка. Една силна ръка я хвана за челото, докато другата заби нещо остро в шията ѝ. Когато ръката се отдръпна, тя видя игла на спринцовка, червена от кръвта ѝ.

Краката ѝ отказваха да се движат. Ръцете ѝ се отпуснаха, усети пристъп на гадене, зави ѝ се свят. Докато очите ѝ се затваряха, ѝ се стори, че звъни телефон, веднъж… втори път… трети… а някъде наблизо потракват зърна от броеница.

Топъл дъх облъхна врата ѝ.

Чу глас.

Истински, не плод на медикаментозна халюцинация. Нисък дрезгав баритон, който я приспа почти мигновено.

Пясъчно човече, сладичко приспи ме, във красива фея бързо превърни ме…