Съучастници

30. Еди

— Къде е Ото? — попитах аз.

— Ще се появи. Не би пропуснал началото — отвърна Хари.

Прокурорският екип беше пристигнал: Дрю Уайт и голяма група прокурори, всичките мъже, ненавършили трийсет и амбицирани да направят кариера покрай това дело. В службата на Уайт имаше богат избор от способни и интелигентни жени прокурори, но нито една от тях не бе получила възможност да блесне в този процес. Уайт внимателно бе подбрал своя екип. Всичките бяха приятели помежду си, всичките бяха готови да си затворят очите, за да прикрият всякакви евентуални нарушения на прокурорската етика, които Уайт би счел за нужно да направи в хода на процеса. Никой от тях не даваше пет пари за жертвите. Интересуваше ги само да добавят името на това дело към сивитата си, преди да ги изпратят до някоя адвокатска кантора на Уолстрийт, предлагаща стартови заплати от порядъка на половин до един милион долара годишно.

Първият ред зад масата на обвинението бе зает от ченгета и федерални. Бил Сунг седеше до страничната пътека. Той водеше разследването, така че делото можеше да се гледа и във федерален съд. Имах чувството, че ако заловят Пясъчния човек, Сунг ще настоява да го поеме федерален прокурор. Но в случая обвиняем не беше Пясъчния човек. Поне не официално. А Сунг беше достатъчно умен, за да остави областната прокуратура да се занимава с това дело. То беше безрисков експеримент. Генерална репетиция с наличните доказателства, от която за него не произтичаха никакви последици. Ако обвинението се издънеше и Кари Милър получеше оправдателна присъда, Сунг щеше да си измие ръцете и да стовари вината върху областните прокурори. След което щеше да се погрижи да не се повторят същите грешки в делото срещу Пясъчния човек във федералния съд. Но ако Уайт успееше да издейства осъдителна присъда, Сунг щеше да си припише всички заслуги.

— Не трябваше ли да е вече тук? — попитах.

Хари се надигна и се обърна назад. Погледът му премина по претъпканите пейки зад нас. Някъде отзад се вдигна една ръка. Станах и видях чак в дъното на залата Ото Пелтие да ни маха. Бяхме говорили по телефона след вчерашното изслушване. Той дълго време се беше борил за Кари и бе вложил много в това дело. Освен това с изчезването ѝ бяха изчезнали и парите му. Харесвах Ото, но нещо ми подсказваше, че едва ли би инвестирал цялото си време и сили в издирването на Кари, ако вече му беше платила дължимите един милион долара адвокатски хонорари. Вчера цял ден бе проверявал мотелите, малките хотелчета и хостелите в Бруклин, Куинс и Бронкс. Навсякъде, където вземаха пари в брой и не задаваха въпроси. И където би могъл да се укрива някой като Кари. Беше навъртял триста километра с колата си и беше провел над сто телефонни разговора — доста труд, но за обещаната седемцифрена сума си струваше.

Засега — никаква следа от нея.

— Ще ида да говоря с него — каза Хари.

— Не споменавай за Кейт.

— Няма, но той ще попита къде е.

— Кажи му, че с Блох проверяват място, за което сме получили анонимно обаждане. Поискай му списъка на местата, които той е проверил.

Проследих с поглед Хари, който отиде до изхода на съдебната зала и направи на Пелтие знак да го последва.

Зачаках.

В съда се чака много. Зависим си от съдебната система и часовете за голф на съдията. Скръстих ръце и притиснах длани под мишниците си. Само и само да не треперят. Съдебният секретар улови погледа ми и вдигна пет пръста. Имах пет минути.

Проверих телефона си. Нямаше нови есемеси. Очаквах Бети Кларк от „Сентинел“ да се свърже с мен, за да ми снесе информация. Тъй като Блох беше с Лейк, се нуждаех от допълнителен източник. Бях проучил Бети. Работеше пета година за „Сентинел“ като съдебен кореспондент. Като се замислех, бях я виждал да се навърта късно вечер около съда. Там можеха да се видят още много изгладнели журналисти, движени от надеждата да вземат ексклузивно интервю от някоя пияна знаменитост още докато я свалят от патрулната кола, и да предложат материала си на „Ню Йорк Таймс“ или „Поуст“. След като поразпитах тук-там, открих, че Бети се ползва със значителна популярност, дори с доверие. Което означаваше достъп. Понякога е по-мъдър ход да не публикуваш нещо, което си научил. Винаги ще се намери нещо още по-голямо, а създаването на приятели спомагаше за отключване на онези врати, зад които се криеха най-големите скелети.

Изпратих ѝ есемес:

Зачаках.

Телефонът ми изпиука.

Написах отговор:

През възбуденото бръмчене на тълпата чух да се отваря врата. Хари се зададе по централната пътека и зае мястото си до мен.

— Всичко е наред — каза той.

Станах и се приближих до секретаря на Стоукър — ветеран на име Джери. Предишният съдия, при когото работеше, беше алкохолик. Понякога се явяваше в съда толкова пиян, че не беше в състояние да седи изправен. Джери го наливаше с кафе, като същевременно измисляше начини да забаламоса адвокатите, докато шефът му изтрезнее. С други думи, Джери носеше в себе си лоялен ген, какъвто рядко се срещаше сред техническия персонал. След като съдията пияница се пенсионира, Стоукър веднага взе Джери при себе си.

— Джери, трябва да вляза при съдията — казах му аз. — По личен въпрос. Без прокурора.

— Това изобщо разрешено ли е? — попита той. — Свързано ли е с делото?

В този момент Хари се приближи до нас и каза „здрасти“ на Джери. Двамата се познаваха добре. Джери дори бе участвал като крупие в една незаконна игра на карти, която Хари организираше за съдиите в пенсия.

— Еди иска да се види на четири очи със съдията за една минута. Знам, че звучи необичайно, но няма нищо нередно. Кажи на Стоукър, че няма от какво да се притеснява.

Обикновено представител на едната страна по дадено дело не може да разговаря със съдията, без да присъства и представител на другата страна. Така съдиите се застраховат срещу евентуални обвинения в некоректност или пристрастност. Още едно от неписаните правила на професията.

— Е, щом ти казваш, че няма проблем, Хари, добре. Но съдията може да се начумери — предупреди ни Джери.

— Това не би ме изненадало. Как се оправяш с него изобщо? — попита Хари.

— Той не е лош човек — промърмори Джери с примирена въздишка, загатваща, че това определение е евфемизъм за пълен гадняр.

— Дръж се, Джери. Драго ми беше да те видя — каза Хари.

Джери ме преведе през служебния изход и по един коридор стигнахме до кабинета на съдия Стоукър, който седеше зад бюрото си. Тази сутрин цветът на кожата му беше още по-наситено бронзов. Може би очакваше пълчища репортери от световните медии и бе твърдо решил да се представи в най-добрата си форма. Поне както той я разбираше. На мен ми приличаше на човек, потопен във варел с лак за дърво и после прекаран през полираща машина. Изглеждаше толкова неестествено и същевременно характерно за определен тип мъже, които, за да прикрият мрака в душите си, си нахлузваха някаква маска на фалшива нормалност. Само че самите те не бяха сигурни какво е нормално, как изглежда и как се усеща. Затова вземаха екстремни решения.

— Добро утро, господин съдия, бих желал да обсъдим един личен въпрос, ако позволите.

— Изчакайте Джери да доведе заместник областния прокурор.

— Джери няма да води прокурора. Както ви казах, това е личен…

— Джери, къде е господин Дрю Уайт? — прекъсна ме Стоукър.

— Съдия Форд каза, не няма проблем да разговаряте с господин Флин по личен въпрос.

— Той вече не е съдия, Джери. Аз съм съдията по това дело.

— Вие не сте лош човек — каза Джери и излезе от кабинета му, като затвори вратата след себе си.

— Господин съдия — започнах аз, — налице са подозрения за престъпно поведение от страна на заместник областния прокурор. Ако го повикате тук, с това ще му подскажете, че е заподозрян, което ще е процесуално нарушение, евентуално съставляващо възпрепятстване на правосъдието. Аз не влизам без основателна причина при съдии, за да разговарям насаме с тях.

Стоукър се облегна назад в стола си; рунтавите му вежди заиграха върху бронзовото чело.

— Какво става тук?

— Заместник областният прокурор е разпоредил подслушване на защитата. Той чува разговорите ни. С което нарушава поверителността на отношенията между адвокат и клиент. Искам това да престане; искам и всички записи от разговорите ни, които е направил.

— Какво? Ако приемем, че сте прав, а вие определено не сте, но дори да сте, това подслушване не става без заповед, подписана от съдия.

— Когато сте били млад съдия, колко пъти нюйоркската полиция е идвала в дома ви в три сутринта и е навирала под носа ви клетвена декларация от петдесет страници и чернова на съдебна заповед? Колко пъти сте изчитали клетвената декларация от край до край и черновата на заповедта ред по ред? Едва ли се опитвате да ми кажете, че Дрю Уайт е толкова тъп, че да не може да мине с този номер пред съдия, който не си отваря очите.

Стоукър се наведе напред, подпря се с лакти на бюрото и сплете пръсти, сякаш заемаше позиция за унищожителна атака.

— Имате ли някакви доказателства в подкрепа на тези толкова сериозни обвинения? — попита той.

— Не. Абсолютно никакви.

— Ако се сдобиете с твърди и неопровержими доказателства, че телефоните ви са подслушвани, подайте жалба и ще се заема със случая.

— Не мога да подам жалба, защото тя трябва да мине през прокуратурата. Това би означавало да си разкрия картите.

— Господин Флин, нашето правосъдие може да не е идеално, но ние имаме процедурни правила и това не е без причина.

— Обещайте ми само едно: че ако намеря категорични доказателства за подслушването на телефоните ни, ще издадете съдебна заповед да получа достъп до записите.

Той се усмихна самодоволно и каза:

— Ако ми представите доказателства, ще издам такава заповед. А сега престанете да ми губите времето. Имаме да водим процес. Вашата клиентка появи ли се?

— Не е в съда, но съм убеден, че ще я докараме в залата преди приключването на процеса. Не мога да разкривам повече по въпроса…

— Естествено. Заради поверителността на отношенията между адвокат и клиент. Разбирам…

Станах и излязох.

В коридора, докато крачех обратно към залата, телефонът ми изпиука. Есемес от Бети.

Съдържаше име.

Час.

И място.

Както и потвърждение, че информацията е вярна.

Затичах се.

Когато се върнах на бегом в залата, слязох по стъпалата до съдийската маса и се втурнах към Хари. Телефонът беше в ръката ми. Той стана от мястото си и докато минавахме покрай масата на обвинението, подхвърлих:

— Ако съдията излезе от кабинета си, кажете му, че съм отишъл да проведа спешен разговор.

Очите на Дрю Уайт се разшириха; видях как се извърна на стола си и срещна погледа на Бил Сунг. И двамата знаеха, че съм намислил нещо, но нямаха представа какво.

С Хари закрачихме бързо към вратата и щом излязохме в коридора, го попитах:

— Къде е Пелтие?

— В кафенето отсреща, чака да бъде извикан от прокурора.

Дрю Уайт държеше свидетелите му да чакат извън съда, за да не могат да чуят нищо от делото, преди да бъдат призовани да дадат показания. Връчват им един пейджър и им казват да отидат да пият кафе. Тази сутрин Пелтие беше дошъл в съдебната зала, за да се види с нас преди началото на заседанието. Сега беше в разход.

Набрах номера му и той вдигна веднага.

— Имам източник. Не мога да разкривам самоличността му, но Кари Милър ще се срещне с личния си банкер в ресторант „Комодор“ в един и петнайсет. На усамотена маса в задната част на салона, зад аквариума. Трябва да говорим с нея и да я доведем тук. Готов ли си за това?

— Готов съм. Ще бъда там — каза Пелтие и прекъсна разговора.

Върнахме се в залата и заехме местата си точно когато Джери извика: „Всички да станат!“, и представи съдия Стоукър като председателстващ съдебното заседание. Докато заседателите заемаха местата си, Уайт не откъсваше поглед от мен и в този момент аз вече знаех, че ще имаме проблем с журито.

Единайсет от съдебните заседатели изглеждаха свестни.

Но един беше достатъчен, за да съсипе всичко. Аз не бях единственият, забелязал проблема. Хари се почеса по белия перчем, наведе се към мен и каза:

— Виж номер пет. С шарената рокля.

Съдебен заседател номер пет беше бяла жена, наближаваща седемдесет. Беше със синя рокля на цветя, а посребрената ѝ коса беше толкова силно опъната назад, че изопваше кожата около малките ѝ черни очи, които се смаляваха още повече зад големите ѝ кръгли очила с дебели лещи. Устните ѝ бяха стиснати плътно в отвратена гримаса, сякаш току-що бе близнала кактус, покрит с напалм. Пред себе си държеше като щит малка бежова чантичка и я стискаше с две ръце. Не беше добра идея да влезеш в схватка с нея — на телосложението ѝ можеше да завиди и ръгбист. Изглеждаше злобна и вечно раздразнена. Освен когато поглеждаше към прокурора. Щом очите ѝ се спираха на Дрю Уайт, чертите на лицето ѝ омекваха. Но само за миг. Тя се размърда на мястото си, премести се леко вляво и изгледа кръвнишки съседката си отдясно. Тя беше афроамериканка приблизително на същата възраст.

— Тази жена мрази целия свят — каза Хари.

— Не се жени за нея, само това ще ти кажа.

— Знаеш, че обичам да се развеждам, но тя няма да ме вземе. Видя ли как изгледа номер шест?

— Белите заседатели не ги гледа с такава ненавист.

— Явно обича да се налага. В стаята на журито ще се чува само нейният глас.

Посегнах към айпада и отворих списъка на съдебните заседатели. По време на избора им Пелтие беше написал кратки бележки срещу всяко име.

— Казва се Етел Горман. Била е началник-цех в кланица. Стара мома. Прекарва времето си в събиране на дарения за местната църква и Националната оръжейна асоциация. Регистрирана републиканка и твърд противник на носенето на маски и ваксинирането срещу ковид.

— Значи е… Как им викаха на тия? Бели расистки кучки? — попита Хари.

— Тя е кралицата им — отвърнах аз.

Прегледах списъка на резервните съдебни заседатели. Първа резерва беше Клей Драйър, който седеше до ложата на журито с другите две резерви. И той беше почти връстник на Етел, плешив, ако не се смяташе бялата коса на тила и над ушите му, която ограждаше като венец лъскавото му теме. Носеше очила с червени рамки и беше облечен с карирана риза, тъмносин блейзър и бежов памучен панталон. На китката му, точно пред часовника, имаше още нещо. Гривна от ярки мъниста, от която висеше кожено парченце с надпис. Намирах се достатъчно близо до резервната скамейка, за да мога да прочета надписа. Не целия, но достатъчно, за да знам какво гласеше: Дядо.

Пелтие бе описал в бележките си Клей като пенсиониран дърводелец с петдесетгодишен брак и седем деца. Двамата със съпругата му сега гледали внуците. Обичали семейните ваканции в пълен състав, имали и три кучета. Всичките им седем деца, половинките им и тринайсетте внуци се събирали всяко лято в няколко бунгала в северната част на щата Ню Йорк, за да прекарат заедно две-три седмици като едно голямо семейство.

— Трябва да шкартираме Етел и да я заменим с Клей — прошепнах аз.

— Съгласен. Не можем да рискуваме. Етел ще се развихри в стаята на журито. Боже, как се накиснахме в тия лайна, а Кейт…

Гласът му потрепери и той посочи мълчаливо списъка на заседателите на екрана.

— Кейт разчита на нас. Как да се отървем от Етел? Късно е за подаване на възражение.

Целият ми мозък беше впрегнат в работата, с която се бяхме захванали. Това дело. Свидетелите. Прокурора. Съдията. А сега и съдебните заседатели. Всичко беше подчинено на крайната цел: да разбием тезата на обвинението срещу Кари Милър. Това беше единственият начин да спася моята приятелка. Трябваше да се отърся от страха, от мъчителното безпокойство, да се фокусирам като лазер върху единственото, което беше по силите ми, за да си я върна жива.

Понякога, както в този момент с Хари, се улавях, че мисля за нея. Къде беше тя? Дали изпитваше болка? Страх? Какво се случваше в съзнанието ѝ?

От другата страна на пътеката Дрю Уайт се надигна от мястото си, заобиколи масата на обвинението, за да застане срещу ложата на журито, и започна встъпителната си пледоария:

— Дами и господа съдебни заседатели, казвам се Дрю Уайт. Аз съм човекът, който ще ви преведе през доказателствения материал срещу Кари Милър, събран от обвинението. Това дело е необичайно. Не се сещам за друго като него. И като всички необичайни дела то изисква особено внимание. Вашето внимание. Мисля, че към края му ще сте си съставили две обосновани становища. Първото е, че Кари Милър е съучастничка в убийствата заедно със своя съпруг Даниъл Милър, по-известен като Пясъчния човек. Ръководила се е от същите мотиви като съпруга си — намерението да убива. Целенасочено го е подпомагала в извършването на престъпленията му с пълното съзнание, че той е убиец. Разполагаме с доказателства за престъпна умисъл и, надявам се, ще ви убедим, че е оказвала съдействие на съпруга си. С други думи, че е съучастничка в убийства. Което означава, че самата Кари Милър е убийца. — Той си пое дъх и продължи: — Ако обаче не сте убедени извън всякакво разумно съмнение, че тя е споделяла намерението на съпруга си да убива, имаме и алтернативно обвинение, а именно че го е улеснявала в извършването на престъпленията му. И по двете обвинения съдът може да постанови доживотна присъда. Едно нещо е ясно, дами и господа съдебни заседатели: не може да има никакво съмнение, че Кари Милър е знаела, че съпругът ѝ е убиец. Тя не се е свързала с полицията, нито с ФБР. Вместо това се е доверила на адвоката си. А какво е направила, след като е получила правните му съвети? Замълчала си е, като е подпомагала и улеснявала съпруга си в бягството му от правосъдието, с което му е дала възможност да убива отново и отново, и отново. Кари Милър не е тук днес. Нарушила е мярката си за неотклонение. Тя е беглец от закона. От правосъдието. От вас. Сигурно ще се запитате: Защо ѝ е трябвало на една невинна жена да прибегне до бягство? Отговорът е прост. Тя е виновна. Всички виждаме това. Вашата задача е да го кажете официално.