Съучастници

33. Еди

С Блох разговаряхме половин час. След като приключих с нея, набрах кантората и Денис вдигна.

— Искам да вземеш триста долара от касата за дребни разходи и да купиш ваучери за храна за двеста долара. След това да наемеш лимузина с шофьор за следобед.

— Какво? А стоте долара за какво са?

— Ще ти кажа по-късно. И още нещо. Ще ти изпратя с есемес един номер. Набери го. Като ти вдигнат, кажи им дума по дума това. Имаш ли писалка?

— Казвай.

— Имаме общ приятел и искаме да му направим изненада, за да му благодарим за обяда, който е организирал. Малко е срамежлив, но си пада по жени с перуки. Неонова блондинка, колкото по-изкуствена, толкова по-добре. Ще платим хиляда долара. Освен това той се пази от ковид, така че тя ще трябва да си сложи маска.

— Това ли е?

— Това е. Запомни ли всичко?

— Какво, по дяволите, си намислил? — попита Денис.

— Упражнявам си професията. Имай ми доверие. След като свършиш всичко, вземи бележника си и ме чакай пред съда по време на обедната почивка.

Ако Денис обещаеше да свърши нещо, все едно вече бе свършено.

Върнах се в съдебната зала и седнах до Хари. Доктор Фарли Климптън беше прав, с лазерна показалка в ръка. Насочена беше към увеличена снимка на Стейси Нилсен, лежаща мъртва до съпруга си.

— Раните по гърдите на Стейси Нилсен, както и при останалите жертви, са нанесени с изключително здрав остър предмет. Може би става дума за двуостър нож с неизвестен произход, почти сигурно някакво екзотично оръжие, вероятно ръчна изработка. Острието е било достатъчно здраво, за да пробие гръдната кост. След пресяването на пясъка, с който бе запълнена раната, и огледа ѝ на рентген не бяха открити метални частици.

Аз се наведох към Хари и прошепнах:

— Някакви изненади?

Той погледна към съдебните заседатели.

Етел Горман извиваше носната си кърпичка с такава ярост, че ръцете ѝ трепереха. Ако се заслушах, почти сигурно щях да чуя скърцането на зъбите ѝ. Останалите изглеждаха като повечето хора, принудени да участват в такова дело. Половината гледаха надолу, като вдигаха глави само при абсолютна необходимост, но после веднага отново забождаха носове в пода. Другата половина притискаха длани към устите си, клатеха глави и облещваха очи при появата на всяко ново изображение.

— Човекът си знае работата, а? — прошепнах на Хари.

Той кимна. На масата пред него имаше купчина листчета със записки по показанията на съдебния лекар.

— Искаш ли да го поемеш ти? — попитах.

Хари се извърна към мен полуусмихнат. Това ми стигаше като отговор.

— Доктор Климптън — каза Уайт, — открихте ли някакви защитни рани по тялото на Стейси Нилсен?

— Нямаше такива — отговори той.

— За да уточним, докторе, имало ли е защитни рани по телата на останалите пет жертви — Маргарет Шарп, Лилиан Паркър, Пени Джоунс, Сузана Ейбрамс и съпруга на Стейси Нилсен? Някакви наранявания при опит за самоотбрана?

— Никакви.

— Всичките ли жени жертви са нападнати с нож?

— Да.

— И всичките ли са били упоени?

— Да, с инжекция в областта на шията.

— Имаше ли белези от убождания или одрасквания другаде по телата, които да сочат борба?

— Не.

— От позициите на вашия доста обширен опит при работа с жертви на нападения с нож не е ли необичайна тази липса на защитни рани?

— Твърде необичайна.

— Отново, от позициите на вашия обширен опит бихте ли предложили някакво обяснение на този факт?

Той прочисти гърлото си и отпи от чашата с вода. Това беше издайническо.

Прокурор Уайт беше подготвил внимателно показанията на свидетеля. Беше го инструктирал. Притискал го беше дотам, докъдето е бил готов да поддаде. С последния си въпрос Уайт бе достигнал границата и аз виждах, че Климптън не е щастлив. Той насилваше собствените си показания, за да даде на обвинението онова, което то искаше.

— Възможно е — започна Климптън — причината за липсата на защитни рани да е присъствието на трето лице, което е удържало жертвата по време на нападението.

Уайт се извърна към съдебните заседатели и бавно, с тържествуващ тон повтори отговора, след което каза:

— Благодаря ви, свободен сте.

— Един момент, господин съдия, ние имаме въпроси към този свидетел — обади се Хари, после се извърна към мен и прошепна: — Как искаш да подходя?

Двамата с Хари вече бяхме обсъдили стратегията. Има много начини да бъде сразен един свидетел и много различни тактики, които могат да се приложат по отношение на експерти като Климптън с голям опит в съдебните дела.

— Онова за третото лице, което уж удържало жертвата, го извади от зоната му на комфорт — казах аз.

— Съгласен. Значи или го млатим като Джо Фрейзър, или го бъзикаме като Лари Дейвид. Аз залагам на второто.

— Абсолютно, скъсай го от бъзик.

Хари грабна адвокатския бележник и автоматичната си писалка, заобиколи масата на защитата и се изправи срещу свидетеля, сияйно усмихнат.

Кръстосаните разпити са като дребните измами на карти. Нужен е верният стил за съответния обект. Първата опция с такъв като Климптън беше да му се нахвърлим като Джо Фрейзър — легендарен боксьор с убийствен удар, който приклещваше противника си в ъгъла. Боксьорите използват ринга и пространството между себе си и противника по различни начини. Анджело Дънди, самият той легендарен треньор, някога беше казал, че Али обичал да се боксира в стая, Тайсън — в килер, а Фрейзър — в телефонна кабина. Стилът „Фрейзър“ при кръстосания разпит означаваше от самото начало да натикаш свидетеля в ъгъла и да го бомбардираш с трудни въпроси един след друг с надеждата, че някой от тях ще го нокаутира.

Хари реши да използва стила на Лари Дейвид.

— Доктор Климптън — каза той, като наместваше очилата си, — преди да започнем, позволете ми да ви благодаря за показанията и за почтителното отношение, което проявихте не само към жертвите, а и към техните семейства. Знам, че днес тук изпълнявате професионалния си дълг, но вашият ентусиазъм, колкото и да е похвален сам по себе си, ви е подвел. Нека да поправим тези грешки. Един момент, позволете да погледна бележките си…

Класическото встъпление на Лари Дейвид. Хари не бе задал въпрос. Беше направил комплимент на професионалист, след което му бе казал, че е направил някои грешки, които той ще му помогне да поправи. После — пауза. За да може Хари да си прегледа бележките. Разбира се, той нямаше нужда да ги чете. Времето му бе нужно, за да могат съдебните заседатели да асимилират казаното от него, като същевременно отчетат, че Климптън не е направил опит да оспори думите му. Свидетелят нямаше въпрос, на който да отговаря, затова като професионалист изчакваше да му го зададат. Междувременно съдебните заседатели си мислеха, че той приема, че е допуснал грешки. Те не са били от злонамереност — просто е бил твърде ентусиазиран. Това е начин да използваш авторитета на свидетеля срещу самия него, който е по-ефективен, защото го превръща в свидетел на защитата, а не на обвинението.

Този стил не се отнасяше до самия Лари Дейвид, а до комедийното му шоу. Защото всичко се свеждаше дотам да накараш свидетеля да овладее ентусиазма си.

— Докторе, вие заявихте за протокола, че ако не броим травмите в областта на очите, по жените жертви са открити само по една-две прободни рани в корема или в гърдите, нали така?

— Да.

Свидетелите, които са вещи лица, са минавали многократно по този път. Те знаят, че трябва да отговарят кратко и ясно. Без подробности и спекулации. Колкото повече говорят, толкова повече шанс дават на защитата да се хване за думите им и да започне да ги стрива на малки парченца без смисъл и стойност.

— Както Лилиан Паркър, така и Пени Джоунс са имали единични прободни рани в гърдите, нали?

— Точно така.

— И тези рани са се оказали смъртоносни?

— Да, бих казал, че смъртта е била мигновена.

— А този втори нападател, когото споменахте, как точно е удържал жертвите?

Това беше отворен въпрос. С него Хари даваше на Климптън възможност да каже каквото си ще, да изтъкне каквито иска аргументи. При кръстосания разпит отворените въпроси не са добра идея. Те крият огромен риск, защото адвокатът няма контрол върху отговора на свидетеля, който е нещо повече от „да“ или „не“. Може би много повече. Ето защо методът на Лари Дейвид е опасен.

— Отзад, бих казал. Като ги е хващал за ръцете откъм гърба.

Климптън стоеше върху несигурна почва. Не там, където би желал да бъде, а където го бе насадил прокурорът.

— Но жертвата би се съпротивлявала срещу хватката на втория нападател, прав ли съм?

— Положително — каза Климптън.

— Не бих желал още веднъж да показвам снимките от местопрестъплението пред съдебните заседатели, по-скоро бих им спестил изтезанието, но ще ги покажа, ако се наложи. Това ще зависи от следващия ви отговор, докторе. Моят въпрос е: от всичките снимки, които видяхме, има ли такива, които показват следи от борба?

Климптън прехапа устна.

Хари го бе поставил натясно. Ако кажеше „да“, Хари щеше да покаже отново снимките, да ги опише в подробности, като посочи, че няма съборени мебели, няма кървави петна другаде из стаята, нито пък нещо счупено. И съдебните заседатели щяха да знаят, че са подложени на това изтезание заради Климптън. Щяха да обвинят него, а ако се опиташе да защити тезата си въпреки показаното на снимките, щеше да загуби още повече доверието им.

— Не — каза Климптън, преглъщайки гордостта си, за да не го тормози повече Хари с тези снимки.

— Нямаше и следи от охлузване и синини по жертвите, нали така?

— Не, нямаше.

— Тези жени са се борили за живота си. Сигурно са се опитвали да се отскубнат, нали?

— Сигурно.

— И са викали за помощ?

— Не знам — отвърна Климптън, отчаяно мъчейки се да си спести останалото.

— Но вие току-що казахте на съдебните заседатели, че ръцете на жертвите са били хванати откъм гърба. Вторият нападател би трябвало да е използвал и двете си ръце за целта. Така че нищо не би попречило на жертвата да крещи, нали?

Климптън вече поглеждаше към прокурора, сякаш му бе продал употребяван автомобил с пробит ауспух и без двигател.

— Не, предполагам, че не.

— Пени Джоунс и Сузана Ейбрамс са били убити в един и същ апартамент на не повече от десет метра една от друга, нали?

— Така е.

— Прокуратурата не разполага със свидетел, който да е чул някоя от жертвите да крещи, нали?

— Доколкото знам, не.

— Не е ли по-вероятно един нападател да е преминал бързо и безшумно покрай двете жертви и да е нанесъл по един смъртоносен удар, както са си спели в леглата?

— Не бих казал, че е по-вероятно — отвърна Климптън, после явно забеляза промяната в изражението на Хари.

Разбрах го по реакцията му. Сякаш току-що бе погледнал нагоре и бе видял пиано, летящо към него от висок етаж.

Би било рисковано Климптън да бъде оставен да развие тезата си, да надрънка някакви глупости, колкото да я разводни напълно, и да обяви равен резултат.

— Докторе, видяхме снимките. Няма следи от борба. Съдейки по раните, няма никакви признаци за наличие на втори нападател, но в желанието си да помогнете на жертвите по това дело вие направихте грешка, не съм ли прав?

— По раните не може да се каже кой е нанесъл ударите. Може да е била обвиняемата, докато мъжът ѝ е държал жертвата откъм гърба и е затискал устата ѝ с ръка.

Това беше най-доброто, което Климптън можа да изстиска от себе си. Той издиша и отпи глътка вода.

Хари пристъпи към свидетелското място. Стига да искаше, можеше да се пресегне с ръка и да го пипне. Попита го:

— Значи казвате, че Кари Милър е държала ножа, не съпругът ѝ?

— Възможно е.

— От колко време сте съдебен лекар?

Лари Дейвид не вършеше работа. Климптън беше прекалено хлъзгав. Хари се готвеше да го притисне като Джо Фрейзър. Видях го накъде бие, вдигнах айпада от масата и потърсих един документ.

— От петнайсет години — каза Климптън.

— И сте чели докладите си за жертвите, докато се подготвяхте да дадете показания днес?

— Да.

Хари посегна към мен и аз му подадох айпада с отворена на екрана съответната страница от доклада на Климптън.

— Това е от вашия доклад за Стейси Нилсен. Заключителният абзац гласи: „Острието е пробило кожата и е проникнало през гръдната кост с голяма сила в резултат от един-единствен удар. Това означава, че извършителят е физически силен. Може би много по-силен от повечето мъже“.

Климптън преглътна, но главата му почти не помръдваше. Сигурно беше започнал да се поти отпреди, защото сега забелязах по челото му едри капки.

— По-нататък пишете: „Това съответства на раните, открити по всички останали жертви. Жесток удар, нанесен с огромна сила“.

— Да, ъъъ…

— Кари Милър едва ли тежи повече от петдесет килограма. Тя не е нанесла тези рани, нали, докторе?

Ъперкът в стил Джо Фрейзър.

— Амиии… може би не.

— За да стане ясно и за съдебните заседатели, във вашето експертно мнение няма нищо, което да сочи, че Кари Милър е била вторият нападател в някое от тези убийства, нали така?

Климптън бе дал всичко от себе си, за да услужи на прокурора. Сега искаше само да се махне от свидетелското място, личеше си. Той буквално се гърчеше на стола, сякаш беше покрит с огнени мравки.

— Като се замисля, с оглед на всичко, което знам до момента… не. Не мога да потвърдя, че е имало втори нападател.

Фрейзър печели с нокаут.

— Благодаря ви, че пояснихте позицията си, докторе — каза Хари и се върна на масата на защитата.

Когато прокурорът се надигна за полагащите му се уточняващи въпроси, Климптън почти се беше смъкнал от стола си. Хитър и опитен, Уайт знаеше, че не може да изстиска от него повече нищо. Този свидетел беше свършен.

— Нямам въпроси — заяви Уайт.

Хари седна и ми прошепна:

— Не се въодушевявай много. Имаме още доста време да загубим това дело.

Стоукър погледна часовника на стената, който показваше 12:45 ч.

— Ще прекъснем, за да може съдебните заседатели да обядват. Връщаме се в два и петнайсет. Господин Уайт, стига ли ви времето, за да подготвите следващия си свидетел?

— Ще бъдем готови, господин съдия — каза Уайт. — Въпросът е дали господин Флин ще е готов.

— Ще разберем след обедната почивка — отвърна Стоукър.