Съучастници

13. Пясъчния човек

Наближаваше три и половина сутринта. Пясъчния човек обиколи още веднъж квартала с вана си. Мислите му блуждаеха. Шофирането му помагаше да се концентрира. Щяха да минат дни, преди федералните да разберат какво се е случило с агент Дилейни.

При отвличането и убийството ѝ можеха да се появят множество засечки по най-различни причини. Но опитът си бе казал думата. Както и доброто планиране, анализът на риска и ясната мисъл.

Резултатът беше едно силно послание до правоохранителните органи. И до шибаните градски власти като цяло.

Пясъчния човек се е върнал. Може да стигне до всекиго. По всяко време. А полицията да остави Кари на мира.

Той претегляше внимателно всеки свой ход. Всяко убийство беше планирано и добре обмислено. Рискът от залавяне — оценен и сведен до минимум.

И сам не разбираше изцяло защо се спира на конкретни жертви. Понякога беше ясно. Някои жени се открояваха от тълпата като сияйни идоли. Бяха различни от простолюдието. Походката, начинът, по който държаха главите си изправени, дори слънчевите отблясъци в косите им и нежната им кожа. При други мотивът беше тяхната неразличимост. Това, че напълно се сливаха с фона. Че бяха практически невидими за околните. Онази брюнетка, загърната в дълга хавлия, понесла дъска за сърф по горещия пясък на плажа в Кони Айланд. Или блондинката, застанала на ъгъла с рекламен плакат в ръка, раздаваща листовки за ресторанта на същата улица. Но с каквото и да привличаха вниманието му, решението да ги набележи за следваща жертва се свеждаше до един-единствен аспект.

Очите бяха тези, които го привличаха.

Красиви, ясни очи. В които проблясваше нещо загадъчно. Нещо повече от очакване. Някакъв пламък, прерастващ в странен копнеж.

Не точно ярост. Не точно любов.

Нещо по-дълбоко, по-тъмно и от двете.

Но всичко завършваше по един и същ начин. Той духваше лекичко върху шиите им, приспиваше ги с иглата и после необезпокоявано си вършеше работата. След което те не се събуждаха повече. Сякаш ги освобождаваше от този свят, пренасяйки ги в някакъв вечен блажен сън.

Беше виждал много трупове. Когато животът напуснеше тялото, се случваше нещо първично. Кръвта спираше да го оросява. То изстиваше бързо и се превръщаше в мъртва плът.

Само очите запазваха отражението на живота.

Човешкото око притежаваше някаква магическа сила за него. Тя го бе запленявала през целия му живот. Спомняше си, че навремето беше чел в някаква много стара книга с криминални разкази как преди един век съдебните медици и криминалистите запазвали очите на жертвите и ги изследвали подробно, вярвайки, че лицето на убиеца по някакъв начин се е запечатало върху ретината. Това бяха глупости, разбира се, но историята го бе заинтригувала.

И така, когато се убедеше, че жертвата е мъртва, той вземаше очите ѝ и ги запазваше. Понякога в скривалището си ги изваждаше от бурканите, за да ги подържи в шепа. На този етап те вече приличаха на стъкло, защото консервиращият разтвор ги втвърдяваше като топчета за игра. Взираше се в тях, като се питаше дали собственият му образ не е някъде вътре.

Пясъкът, който използваше, имаше две предназначения. Според поверията той беше гаранция, че жертвите му никога няма да се събудят. Освен това му помагаше да заличи следите си. Той изсипваше пясък в зиналите им усти, в червените им коремни кухини и в очните им орбити. Гледаше как песъчинките полепват по окървавените им венци и по зъбите им. Труповете бяха безжизнен съд, но той чувстваше как някогашната им сила се влива в него.

Пясъчния човек насочи вниманието си към пътя, подмина тясната уличка от южната страна на карето и спря до бордюра. Усещаше възбуда. Беше в приповдигнато настроение. Тръпката започна от корема му, плъзна нагоре по гръбнака и стигна до мозъка му. Това се дължеше на спомена. На блажения спомен, който по някакъв начин караше тялото му да преживее отново физическото опиянение от онази нощ.

Нощта, в която бе убил Лилиан Паркър и бе изхвърлил трупа ѝ в тесния пасаж.

Той слезе от вана и пресече. Тази част от „Трайбека“ представляваше коктейл от културни влияния. На ъгъла се намираше фирма, предоставяща съдебни гаранции, до нея — гурме кафене с печени на място зърна, а малко по-нататък — антикварна книжарница, която търгуваше със скъпи първи издания. През улицата срещу книжарницата се виждаше денонощна обществена пералня, заклещена между магазин „За един долар“ и дамски бутик. Свидетелствата за облагородяването на Манхатън продължаваха и беше забележително да се види една част от града, в която съжителстваха старото и новото.

Входът на жилищната сграда, издигаща се над всички тези търговски заведения, се падаше между бутика и една пекарна. Той отключи входната врата и влезе във вестибюла.

За да наблюдава Лилиан Паркър предишната година, Пясъчния човек бе наел на месечна база мансарда в отсрещната сграда. Беше твърде малка за апартамент, но вършеше работа на фирми, които не можеха да си позволят офис другаде в Манхатън и не се интересуваха как изглежда работната им среда. Прозорците гледаха към улицата и от седмия етаж предлагаха чудесен изглед към апартамента на Лилиан Паркър.

Няколко дни след убийството той бе пропуснал да плати месечната сума, с което наемният му договор бе анулиран. Но преди това си бе извадил копия от ключовете на входната врата и на мансардата, за да се улесни, ако му се наложеше да се върне. Нещо, което често му се случваше. Не че го планираше съзнателно, но си оставяше възможности. Тази вечер беше първото му идване в сградата от година насам.

Макар да имаше разработен план, той си бе съставил още пет за непредвидени обстоятелства. Обичаше да разполага с резервни варианти. Този вид критичен анализ и оценка на хипотетично възникващи проблеми му бе осигурил предимство в професионалната му област и го бе направил богат.

Заизкачва се по стълбите. Сградата нямаше асансьор. С ръка върху железния парапет той вдъхваше познатите миризми: на старицата от втория етаж, която сякаш винаги вареше зеле или запържваше масло; на влагата в ъгъла на третия етаж, която се просмукваше през дървената ламперия и я беше оцветила в зелено; на металните парапети, на мухъла по старата дървения и на прахта, която сам вдигаше с всяка стъпка по скърцащото стълбище.

Стигна до последния етаж. Пъхна ключа в бравата, завъртя го бавно. След няколко обиколки около квартала знаеше, че лампите в мансардата не светят. Сегашният наемател се казваше Питър Дюран. Начинаещ художник, но вече си пробиваше път. Предшественикът на Пясъчния човек също беше художник. В това нямаше нищо необичайно. През лятото подпокривното пространство се изпълваше със светлина, нахлуваща през големия прозорец.

Вратата се открехна на няколко сантиметра и Пясъчния човек се спря. Затаи дъх.

Вътре не се чуваше шум. Дъските на пода бяха поне толкова стари, колкото и на стълбището и всеки сантиметър от тях скърцаше жално. Той си каза, че Дюран едва ли е усетил отварянето на вратата. Бутна я още малко, като гримасничеше при стърженето на старите панти, после я затвори и заключи зад себе си.

Издиша въздуха от дробовете си и се обърна да огледа мансардата на лунната светлина.

До прозореца беше поставен статив. Отстрани имаше маса, отрупана с разноцветни тубички, засъхнали палитри, парцали, четки, чаши с мътна вода и шпатули, зацапани с боя. Вратата вляво водеше към банята. Вдясно имаше превърнат на спалня килер, в който едва се побираше тясна кушетка. Вратата му беше отворена и се виждаха два крака, стърчащи от кушетката.

Тази спалня беше тясна и за него навремето, а Дюран беше с близо педя по-висок. Пясъчния човек заобиколи статива, за да огледа първо картината.

Беше автопортрет. Неособено умело нарисуван, но той предположи, че още не е завършен. Изобразяваше художника гол до кръста, по джинси. Мускулатурата на тялото му беше добре предадена, но Дюран нямаше да спечели награди за тази творба, макар да бе уловил светлината. Тя обаче щеше да се хареса на Кари.

Чу шум. Скърцане на пружина и дрезгаво стържене на ръждясали панти.

— Кой, по дяволите, си ти? — каза мъжки глас.

Пясъчния човек се дръпна настрани и видя Дюран по долнище на анцуг, гол до кръста, застанал по средата на мансардата. По ръцете му имаше боя чак до лактите; пръски се виждаха и по корема и широкия му гръден кош. Ако отделяше толкова време за усъвършенстване на живописната си техника, колкото за вдигане на гири, може би щеше да излезе нещо от него.

— Аз съм почитател на изкуството ви — отвърна Пясъчния човек, като излезе иззад статива и пристъпи към Дюран.

Художникът застана нащрек.

— Как влезе тук?

— Вратата беше отворена — отговори Пясъчния човек, като направи още една крачка напред.

— Ей, не се приближавай! Трябва да ми кажеш кой си и какво правиш тук.

— Моля ви, господин Дюран, успокойте се. Надявах се да обсъдим една поръчка.

— Не рисувам по поръчка, така че се разкарай от жилището ми.

Той пристъпи към него, леко приведен, дясната му ръка свита в юмрук и готова да удари. Пясъчния човек пресметна, че Дюран е метър и деветдесет, може би и повече. Около сто и десет килограма. На челото си имаше назъбен белег, а носът му беше разбит преди години и зараснал накриво. Нито едно от тези дребни несъвършенства не фигурираха на автопортрета. Пясъчния човек добави и суета към портрета на художника. Освен това Дюран очевидно беше побойник. Белегът можеше да е последица от няколко неща, но ако се съдеше по ъгъла, най-вероятно беше от счупена бутилка.

Малки, подобни на личинки релефни белези осейваха кокалчетата на ръцете му.

Поглеждайки зад гърба му, Пясъчния човек забеляза две празни бутилки от „Джак Даниълс“ на пода. Долови мириса на уиски в дъха му.

— Последна възможност да си тръгнеш — каза Дюран и направи още една крачка към Пясъчния човек, който стоеше напълно неподвижен. — Тръгни си сам или ще те изнесат…

Не довърши заканата си. Долната му челюст увисна и очите му се разшириха, докато поглеждаше надолу.

Ръката на Пясъчния човек беше протегната напред и стискаше нож за дране на животни. Острието не се виждаше, само дръжката, която се допираше до мускулестия корем на Дюран.

— Знаете ли какво е дамаска стомана, господин Дюран? — попита той.

Художникът не отговори. Беше спрял да диша. Гледаше корема си, а на лицето му беше изписан див ужас.

— Казват, че била толкова остра, че човек дори не усещал разреза.

Той направи крачка назад и извади ножа от корема на Дюран. От раната бликна черна кръв. Дишането му се възстанови, но не за дълго.

Пясъчния човек застана леко разкрачен, със свити колене, и замахна нагоре с ножа като боксьор, който нанася ъперкът. Острието трябваше да се плъзне под брадичката на Дюран, да се вреже в небцето му и да се забие в мозъка му, предизвиквайки мигновена смърт, преди да е успял да извика.

Не улучи.

Чу се звук, от който кожата му настръхна. Пронизителен, стържещ, пращящ звук. Последван от тропането на изкъртени зъби, падащи като градушка върху дюшемето.

Тялото на художника рухна внезапно, изтръгвайки заседналия нож от ръцете на Пясъчния човек. Той се наведе, настъпи с крак челото на Дюран и издърпа ножа от лицето му, където беше попаднал. Избърса го в анцуга му, после огледа острието. Гланцът по метала се бе поизтрил, но характерното преливане на цветовете се виждаше ясно. Сякаш някой беше смесил сребро със син мрамор, за да се получи това наслояване на синкави и бели вълнички. Не беше дамаска стомана, но със сигурност много добра имитация. Той прибра ножа и погледна мъртвеца на пода.

Хвана го за глезените и го помъкна към банята. После заобиколи трупа откъм гърба, повдигна го за косата в седнало положение и скръсти ръцете му на гърдите. Накрая се изправи и го преметна във ваната.

Докато миеше ръцете си на мивката, Пясъчния човек си тананикаше позната мелодия.

Избърса се с кърпата и пристъпи до прозореца. Отсрещната сграда се виждаше идеално. Придърпа единствения стол в стаята, за да се настани удобно, докато гледа отвисоко Манхатън.

Тереза Васкес беше съседка на покойната Лилиан Паркър. От мястото, където беше седнал, той можеше да я наблюдава, както и Лилиан предишната година. Васкес щеше да умре днес. Още не беше решил точно кога, но щеше да му се представи възможност. Не можеше да поеме риска тя да свидетелства срещу Кари относно убийството на Лилиан Паркър.

Внезапно всички мисли за предстоящото убийство на Васкес се изпариха от съзнанието му. Отдаде се на спомена. За онази неделна сутрин, сякаш от някой друг живот. Лежеше до Кари, главата ѝ беше на гърдите му. Ароматът на косата ѝ. Върховете на пръстите му, които нежно я докосваха по рамото. Единственият звук в стаята беше тихото шумолене на чаршафите, докато тя бавно триеше стъпалата си едно в друго. Правеше така, когато беше уморена. Едно от многото привидно незначителни неща, които той обожаваше в нея. За които се беше вкопчил. Тези спомени бяха важни за него. Помнеше отлично детайли, факти, закономерности. Но емоционалната му памет беше нещо различно. Откъслечни образи от детството. Толкова мимолетни и абстрактни, че понякога се питаше дали не са негова измислица. Докато времето, прекарано с Кари, се бе запечатало в мозъка му като на кинолента. Спомняше си всеки миг. И тези интимни мигове бяха като чаша студена вода за прегрялото му съзнание. Толкова уникални и животоспасяващи.

Той обичаше да убива. Усещането караше тялото му да потръпва от удоволствие. Едва сега, когато с Кари не бяха заедно, си даваше сметка колко силни са чувствата му към нея. Желаеше я. Искаше да лежи до нея, главата ѝ да е върху гърдите му, стъпалата ѝ да тъпчат чаршафите. Искаше аромата ѝ, топлината на тялото ѝ, чувството, че ѝ принадлежи, както и тя на него. Знаеше го от момента, когато я бе зърнал за пръв път.

Обичаше Кари. Тя беше единствената, която бе обичал и би обичал някога.

И това я правеше най-важната жена на света, за която си струваше да се бори. И да умре.

Кари не биваше да стига до съд. Това беше нещо, което не бе очаквал да се случи. Не можеше да допусне отново да са разделени. През следващите няколко дни щеше да настъпи миг, в който отново да са заедно. Миг, в който делото щеше да приключи и всичките ѝ тревоги да останат назад. Когато той уби Честър Морис, отряза главата му и я сложи в онази раница или когато уби Дилейни, не беше само заради тръпката.

Сега Пясъчния човек убиваше, за да предпази Кари.

Убиваше по една причина. Най-чистата.

Убиваше от любов. И тепърва предстояха още убийства.