Съучастници

34. Еди

Двамата с Хари си намерихме маса в ресторант „Комодор“. Аз не се храня в такива заведения. Карам на сандвичи и палачинки, приготвени вкъщи, а ако бързам — един хотдог ми върши идеална работа. Заведенията с колосани покривки и винени листи ме изнервят. Никога не знам кой прибор да ползвам и дали го държа правилно. Масата беше за четирима, в най-отдалечения ъгъл, близо до кухнята. Такива маси обикновено се пазят за клиентела, която управителят не желае да вижда в ресторанта си.

Като много нюйоркски ресторанти „Комодор“ наподобяваше луксозен бункер. Витрините бяха със силно затъмнени стъкла. На масите светеха малки лампи с абажури, а на всеки три-четири метра от тавана висяха огромни електрически крушки в индустриален стил. За някои хора това придаваше интимност на заведението. За мен означаваше невъзможност да прочета менюто. И все пак вътре миришеше на добър ресторант. Ароматът на печено месо, оваляно в дъхави билки, обикновено ми отваряше апетит. Но днес бях твърде притеснен, за да ям каквото и да било. Бях дошъл тук по работа.

Оберкелнерът ни настани на една маса и предложи вода. Обикновена или газирана? Хари каза, че ще пие бира, понеже нямал вяра на водата, и подкрепи мисълта си с цитат от комика У. К. Фийлдс:

— „Виждали ли сте какво оставя водата по тръбите?“ Избирам бирата.

Аз поисках едно пепси.

— Кога очаквате останалите?

— Скоро — каза Хари. — Междувременно, добри ли са ви стековете?

— Разбира се, веднага ще пратя сервитьора да вземе поръч…

— Просто му кажете да метне два стека на скарата. Алангле. Благодаря.

В ресторанти като този има йерархия. Класова система, която важи не само за салона и кухнята, а и за клиентите.

Оберкелнерът се усмихна така, сякаш би метнал майките ни на скарата си, и се отдалечи.

— Смяташ ли, че номерът ще мине? — попита Хари и покри скута си с колосаната салфетка.

Аз взех моята от масата и се опитах да имитирам ловкото движение с китката, което Хари бе приложил, за да разстеле неговата върху бедрата си. За малко не я изтървах на пода и реших да не рискувам и да я върна на масата.

— Трябва да мине. От нас се иска само да се доверим на ФБР.

— Знаменити предсмъртни думи — засмя се Хари.

В ресторанта влезе висок мъж. Забелязах го чак когато видях, че другите го забелязват. Когато Ото Пелтие влезеше някъде, всички глави се обръщаха към него заради хубавата му външност, високия ръст, широките рамене и, разбира се, костюма. Той стигна до масата ни и седна.

— Господа — каза вместо поздрав Пелтие.

— Поръчахме си стекове. Ти искаш ли нещо?

Оберкелнерът, който сигурно бе инструктирал кухненския персонал да ни се изплюят в храната, се преобрази при вида на Пелтие, сякаш някакъв висш разум му бе вдъхнал нова душа.

— Господин Пелтие, радвам се да ви видя! — каза той.

— Благодаря ти, Чарлс. За мен само пилешка салата и от онази италианска минерална вода, негазирана.

— Отличен избор. Ще ви донесат салатата заедно с останалата част от поръчката. Ако имате нужда от още нещо, господа, само кажете.

Докато си тръгваше от масата, като едва ли не се поклони на Пелтие, Хари поклати глава.

— Можеш да изядеш и моята пържола — предложих му аз. — Нещо нямам апетит.

— Когато служих във Виетнам — каза Хари, — дълбоко в джунглата взводът ми беше обкръжен от виетконгци. Двама от най-добрите ми приятели загинаха в този ден. Лейтенантът, ветеран на двайсет и една, ни каза същата вечер да ядем двойни дажби. Яжте, докато можете, бяха думите му. Тялото и духът са свързани. Когато пристигне стекът ти, най-добре се заеми с него, Еди. Ще ти е нужен.

Докато Хари говореше, забелязах как пръстите на Пелтие подравняват ножа и вилицата пред него, докато застанаха в пълна симетрия. След това кръстоса ръце, сякаш за да устои на изкушението да си играе още с приборите.

— Наистина ли смяташ, че тя ще се появи? — попита той.

Двамата с Хари се спогледахме. Аз се извърнах към аквариума. Тропическите риби винаги ми действаха успокояващо. Имаше нещо в начина, по който плуваха, в играта на цветовете, когато светлината се отразяваше от микроскопичните им люспици. Като дете винаги си бях мечтал за такъв аквариум, но можехме да си позволим най-много две златни рибки в стъклена купа, които не оцеляваха дълго. Дори имената на тези тук звучаха екзотично. Сред тях имаше грациозни риби клоуни, които сякаш танцуваха във водата; сини скаларии с перки, подобни на птичи пера; имаше и миниатюрни неонови тетри, трепкащи във водата като малки зелени и червени пламъчета. Имаше и други, но не помнех названията им.

Лампата придаваше на Пелтие златист ореол. Може би се дължеше на кожата му. Не можех да определя. Станах от мястото си и казах:

— Ще ида да хвърля един поглед отвън.

Докато вървях в полумрака на „Комодор“, си дадох труда да огледам лицата по масите. Мъжете бяха с костюми или поне със сака и вратовръзки. Беше такова заведение. Бизнесмени, погълнати в делови разговори; дами с торбички от „Мезон Гояр“ или „Алекзандър Маккуин“, дискретно поставени в краката им; двойки, приведени над масата и разговарящи шепнешком; и двама мъже в тъмни костюми, облегнати назад в столовете си, които изучаваха менюто, все едно беше написано от Джеймс Джойс. Двамата костюмари бяха на маса до витрината, от която се виждаше входът на заведението. И двамата подпираха главите си с една ръка, докато в другата държаха несръчно голямото подвързано с кожа меню и сякаш всеки момент щяха да го изпуснат. Прикриваха слушалките в ушите си. Федерални. Със същия успех можеха да дойдат с износени тениски и бейзболни шапки с логото на ФБР.

Бутнах входната врата и излязох на улицата. Беше пряка на Медисън авеню, някъде между Трийсета и Трийсет и пета улица. На ъгъла имаше вестникарски павилион. Взех си „Уолстрийт Джърнъл“ от купчината. Докато се бях навел, видях черен ван, паркиран на ъгъла. Зад волана беше мъж в бежов шлифер, който държеше списание „Тайм“. Прелистваше го, но вниманието му беше другаде. Платих вестника си, върнах се и засякох още един ван без прозорци отсреща през улицата със самотен мъж зад волана.

Имаше и двама мъже със светлоотразителни жилетки и каски на главите, които пиеха кафе от стиропорени чашки и разговаряха за мача на „Ню Йорк Янкис“. Никога не бях виждал строителни работници с толкова чисти ботуши, панталони с ръб и гладки розови ръце.

Когато жената с белия костюм слезе от таксито, те спряха да говорят. Тя имаше дълга неестествено руса коса. Очевидно перука. Костюмът изглеждаше копринен и под панталона ѝ се подаваха десетсантиметрови токове; само чантичката ѝ вероятно струваше повече от колата ми. Беше си сложила маска, но когато влезе в „Комодор“, усетих аромата на скъп парфюм. Заради перуката и маската ми беше трудно да я огледам добре. Явно държеше да скрие лицето си.

Изчаках няколко мига. Погледнах часовника си.

Давах им трийсет секунди. Щяха да изчакат да седне на масата и веднага да я арестуват. После Пелтие и Хари.

И накрая мен.