Съучастници

18. Блох

— Не я е нападнал в жилището ѝ, защото не е могъл да влезе — каза Блох.

Тя отвори вратата и огледа ключалките отвътре. По метала имаше драскотини, но не можеше да се каже дали са от опит за проникване с взлом или от непохватен наемател.

— Не по-малко трудно е обаче да сграбчиш някого на улицата и да го завлечеш в тъмен пасаж, без да те видят и чуят — добави тя.

— Той не би го направил. Предполагам, че я е убедил да отиде там с него — отвърна Лейк.

— Глупости. Нито една жена в Ню Йорк не би влязла в тъмен пасаж с непознат.

— Има нещо, което би я подмамило да влезе. Свидетелите не са чули писъци или шум от борба, но са чули…

— Котки — каза Блох.

Двамата се спогледаха и дълго не отместиха погледи един от друг. Но очите им бяха безизразни. Съзнанието им беше някъде другаде, наелектризирано от усещането за пробив. Имаше нещо важно, нещо животоспасяващо, което Блох бе в състояние едва ли не да вкуси, да пипне, и то беше там, пред очите ѝ…

Лейк пристъпи към кухненския кът, наведе се и вдигна от пода една от котешките панички. Червената, на която отстрани пишеше „Пучи“. Другата — синя — беше надписана „Тропчо“.

— Съседката от горния етаж е прибрала котката. Така пише в преписката по делото. Но е имало повече от една… — каза Лейк.

Блох погледна двете панички, после отвори айпада си и прегледа още веднъж снимките от пасажа, като търсеше тези в по-общ план.

— Ето — обяви тя. — Обявата на стената.

Тя увеличи с два пръста кадъра. До стария плакат за рок група се виждаше частично откъсната обява. Не се четеше цялата. Онова, което бе останало, беше с дебели главни букви:

Отдолу имаше номер на мобилен телефон. Лейк извади своя, набра номера и натисна бутона за говорител.

Телефонът не иззвъня. Включи се гласова поща.

— Откраднал е котката ѝ. Затова е слязла в пасажа. Чула я е. Мръсникът е държал котката в ръце, за да я подмами тук.

— За да мине номерът, трябва да е знаел, че обича котки.

— Познавал ли я е? — попита Лейк, но още докато задаваше въпроса, поклати глава.

Доколкото им беше известно, Пясъчния човек никога не подбираше жертвите си от своя социален кръг. Нямаше данни Даниъл Милър и Лилиан Паркър да са били свързани по какъвто и да било начин. Това вече бе проверено в детайли от ФБР. А и Лилиан не бе приемала посетители в жилището си.

— Не, тя не се е виждала с мъже. Никой не е идвал тук. Чакай, той я е… — започна Блох, но при мисълта краката ѝ се задвижиха сами и тя отиде до прозореца, от който се виждаха улицата и отсрещната сграда. — Наблюдавал я е — каза, докато регистрираше с поглед издрасканите мебели, котешката катерушка, сандъчето с пясъка. — Лилиан е обичала котките. Всеки, хвърлил поглед през прозореца в жилището ѝ, е можел веднага да установи това. А ако е видял ключалките на вратата ѝ, е разбрал, че не може да проникне вътре без съответните ключове.

— Което означава, че я е наблюдавал отнякъде — каза Лейк. — При това е държал да не се разкрие. Бас държа, че е ползвал някой от апартаментите отсреща, сключил е нещо като краткосрочен наем, което може да се провери.

От другата страна на улицата имаше две сгради. Едната беше пълна с офиси, които се даваха под наем. Четиресететажен стъклен небостъргач. Всички етажи бяха абсолютно еднакви. Блох виждаше чиновници, седнали на бюрата си, банери на търговски конференции, провесени от прозорците, заседателни зали с разноцветни столове около масите, мъже с разхлабени вратовръзки, говорещи по телефона, стажантки, принтиращи документи. Пясъчния човек едва ли би избрал тази сграда като място за наблюдение — всичко в нея беше прекалено открито. Другата сграда беше много по-малка, приблизително със същия размер като тази, в която се намираха сега.

Последният етаж изглеждаше идеален за целта. Мансарда с голям прозорец, разположен почти директно срещу този тук. Може би съвсем леко по-високо, с добра видимост към апартамента на Лилиан Паркър. И там, застанал на прозореца, Блох видя мъж, който ги гледаше.

Телефонът ѝ иззвъня.

— Онзи отсреща не гледа ли към нас? — попита Лейк.

— Тереза Васкес живее в съседния апартамент до този. Сигурно има същата гледка — каза Блох.

Ако някой искаше да държи Тереза под око, наблюдателната позиция, използвана за жилището на Лилиан Паркър, би свършила работа и за нейното.

Търсеше я Еди. Тя отговори.

— Тук възникна нещо. Трябваш ми. Залови ли вече Пясъчния човек? — попита той.

— Не, не може да бъде — промърмори Лейк, като гледаше втренчено човека в мансардата отсреща.

Беше далече и чертите му не можеха да се различат. Бял мъж в тъмни дрехи.

Държеше нещо черно пред лицето си. Нещо, което хвърляше отблясъци от светлината.

Бинокъл.

— Ако щеш вярвай, но точно в този момент е пред очите ми — каза Блох, без да откъсва поглед от мъжа на прозореца.

Лейк пристъпи напред и почти залепи лице до стъклото. От дъха му то се изпоти.

Мъжът отсреща свали бинокъла.

И побягна.