Съучастници

7. Еди

Затворих папката на Кари Милър върху бюрото си, облегнах се назад и се заслушах в звуците на нощта. Като дете в училище бях гледал на касета филм за дивата природа. Ставаше дума за Амазонската джунгла и си спомням как дикторът обяви, че със залеза на слънцето джунглата оживявала.

Същото се отнасяше и за Манхатън. Шумът от трафика и тълпите не преставаше през деня, както вероятно и шумовете в Амазония, но със сигурност нощем човек ги забелязваше повече. Някой пееше стара ирландска песен, но не можех да я различа, защото наблизо други хора си крещяха, надвиквайки се с припева, на кого е ред да плати за таксито. Ревяха клаксони, боботеха двигатели, свиреха гуми.

След пет часа, прекарани в четене за убийствата на Пясъчния човек и разглеждане на снимки на жертвите, имах нужда да прекъсна за момент и да вдъхна малко от истинския живот. Ню Йорк беше най-доброто място за това. Беше джунгла, но от особен вид. Също толкова гъста, също така изпълнена със светлини и звуци. Може би и също толкова опасна.

Хищници дебнеха в тъмните улички. Най-често плячка ставаха слабите и бедните, но някои като Пясъчния човек не подбираха жертвите си. Което го правеше толкова страшен. Нападенията му не следваха никаква закономерност. Нито като време, нито като място, нито като профил на жертвата. Все едно дали човек вървеше по улицата в четири сутринта, или си стоеше у дома зад заключената врата — никъде не беше в безопасност.

Докато убиецът се вихреше, градът беше някак притихнал. После убийствата престанаха. След локдауна заради ковид и слуховете, че Пясъчния човек се укрива и може би дори е избягал в чужбина, повечето хора решиха, че вече е безопасно да излизат навън или да бъдат сами в леглото си нощем. Страхът още витаеше във въздуха, но нормалността постепенно се завръщаше в манхатънските каньони от стомана, бетон и стъкло.

Фрагменти от снимки на жертвите се мяркаха пред затворените ми клепачи. Повечето бяха на жени. С извадени очи и запълнени с пясък орбити; пясък бе натъпкан и в гърлата им. Беше полепнал по зъбите, устните и венците им. От кръвта на раните им се беше оцветил в розово. Освен този в устата, който бе останал белезникав, като чуждо тяло.

Папката беше разделена на части за отделните жертви според точките от обвинителния акт. От тях шест бяха свързани по някакъв начин с Кари. Помислих си, че ако прокурорът ѝ издействаше осъдителна присъда по тези обвинения, от ФБР щяха да се опитат да ѝ пришият и останалите убийства на Пясъчния човек. Но оставих тези мисли за друг ден. Разполагах с докладите от местопрестъпленията и показанията на съседи и роднини, които ми бяха достатъчни, за да си изградя представа за шестте жертви по това дело, за живота им и начина, по който той им бе отнет.

Маргарет Шарп беше на трийсет и две, маркетингов директор, жителка на Източен Харлем. Падала си по скъпи ретро дрехи и печене на домашни сладкиши. Всеки ден ходела на работа с велосипед, лилав на бели точки, с монтирана над предния калник плетена кошница, в която пренасяла покупките си. Във фитнеса срещнала друга млада жена на име Петра, която също обичала да кара колело. Неотдавна отбелязали шест месеца, откакто се познавали. Петра открила Маргарет мъртва в апартамента ѝ на сутринта след нападението. Повечето сутрини двете тръгвали заедно за работа с велосипедите си и след като Маргарет не отговаряла на телефона, Петра влязла в апартамента ѝ със своя ключ. Маргарет била убита на 21 май миналата година. По-късно Петра потвърдила, че старинните сребърни обици, открити в дрешника на Кари, са на приятелката ѝ.

Пени Джоунс и Сузана Ейбрамс живеели заедно в апартамент на Четвърто авеню в Бруклин. Пени била на двайсет и една, певица и авторка на песни, която имала по осем участия пред публика седмично, а в свободното си време работела като сервитьорка в закусвалня. Сузана била по-голяма, но не и по-мъдра. Наливала „Гинес“ и уиски в ирландски бар на две преки от апартамента им и изкарвала повече от бакшиши за една вечер, отколкото Пени за седмица. Бедата била, че голяма част от тези пари се връщали обратно в бара. Особено когато Пени получела отказ от литературна агенция. Тя била написала роман и се опитвала да си намери агент, но всеки път, като отворела пощата си, получавала поредния плесник.

Две млади жени, които се наслаждавали на живота, опитвайки се да пробият в най-страхотния град на света.

На 29 май техен съсед забелязал, че вратата на апартамента им е отворена, провикнал се, но никой не отговорил. Влязъл и веднага изтичал обратно навън. Позвънил на 911. Пени и Сузана били намерени всяка в стаята си. Обезобразени, натъпкани с пясък. Вратите на стаите били затворени, никъде в апартамента нямало следи от борба. Странно — две млади здрави жени да не окажат никаква съпротива на убиеца си. Вечерта преди нападението, на 28 май, свидетел на име Честър Морис забелязал мъж и жена до входа на сградата, където живеели Пени и Сузана; сторило му се, че мъжът се опитвал да разбие ключалката на входната врата. Морис идентифицирал Даниъл и Кари Милър като мъжа и жената на входа. От вещите и на двете жертви липсвало по нещо: пръстенът от розово злато на Пени с два червени граната и сребърният пръстен на Сузана със сивкав полускъпоценен камък. И двата пръстена били намерени сред бижутата на Кари.

Лилиан Паркър била тиха и затворена жена. Дизайнерка на свободна практика, която работела предимно в дома си в „Трайбека“. Трупът ѝ бил открит в тесния пасаж зад сградата, където живеела, което било необичайно за Пясъчния човек. Била на четиресет и една години, запалена цигуларка, макар че съседите ѝ не подозирали нищо за нейното хоби. Цигулката ѝ била намерена със силиконов заглушител на звука. Една съседка, Тереза Васкес, казала, че е видяла мъж и жена да се навъртат покрай сградата в нощта на убийството, на 5-и срещу 6 юни. Описанието ѝ съответствало на Даниъл и Кари Милър. Тереза Васкес подобно на Честър Морис се решила да позвъни в полицията едва след сензационния арест на Кари Милър. Една брошка камео, която Лилиан носела всеки ден, не била открита нито в апартамента, нито на трупа ѝ. Майка ѝ била тази, която казала на полицията за липсата на брошката. Това довело до повторно обсъждане на убийствата с роднини на жертвите, при което били идентифицирани различни бижута, присвоени от убиеца. Ако не била госпожа Паркър, полицията и ФБР нямало да разберат, че Пясъчния човек прибира трофеи от жертвите си.

Семейство Нилсен живеели във величествена каменна къща в „Ийст Вилидж“. Съвестен гражданин позвънил в полицията, като видял входната им врата да зее широко отворена някъде към шест сутринта. Първият полицай, пристигнал на местопроизшествието, бил сравнително нов. Наставникът му влязъл заедно с него в къщата и му казал да провери горния етаж. Когато чул глух удар някъде горе, по-възрастният полицай изтичал по стълбите и видял новобранеца в безсъзнание на площадката пред семейната спалня. Отначало си помислил, че е повален с удар от нападател, но много скоро разбрал причината за припадъка. Тобаяс и Стейси Нилсен били открити заедно в леглото, завити с чаршафи до шиите. Устите и очните им орбити били напълнени с пясък. В съседната стая осемгодишната Ели Нилсен спяла дълбоко, прегърнала мече. Нейното осиновено братче Робърт, едва петгодишно, било в своята стая. Децата били живи и невредими, ако не се смятало приспивателното, което им било поставено с инжекция. Те не видели мъжа, който ги боцнал по врата в тъмното, но Робърт казал, че усетил дъха му по бузата си.

Полицаят новобранец си взел един месец отпуск по болест, а след изтичането му подал молба за напускане. Седмица по-късно погълнал свръхдоза обезболяващи и бил погребан с военни почести. Запитах се дали ако беше доживял федералните да открият черната перлена огърлица на госпожа Нилсен в чекмеджето на Кари Милър, това е щяло да успокои душата му? Дали е щяло да го спаси?

Това бяха само няколко от жертвите на Пясъчния човек. Най-пресните му убийства, които ФБР по един или друг начин бе свързало с Кари Милър. Бях влизал в дома на Кари, бяхме разговаряли и не можех да си я представя като човек, способен да приспи две деца и после невъзмутимо да убие родителите им.

И преди си бях имал работа с чудовища. Също както и Пейдж Дилейни, водещата анализаторка на ФБР по случая. С нея бяхме работили заедно по делото срещу Боби Соломон, при което се натъкнахме на сериен убиец, успял да се намърда сред съдебните заседатели. Беше чист късмет, че останах жив след това дело, а петнайсетсантиметровият белег на бедрото ми все още ме наболяваше през зимата и ме сърбеше през лятото. Тя ми бе дала и някои ценни съвети по процеса срещу Авелино, когато с Кейт се бяхме изправили за пръв път един срещу друг като опоненти. Дилейни си изкарваше хляба, преследвайки убийци. Нищо чудно, че животът ни бе събрал, той като и двамата се занимавахме, всеки по своя линия, с най-големите ужаси в този град. Дилейни ми харесваше. Беше умна и последователна. Една жена, която бях обичал и загубил някога, на име Харпър, беше наша обща приятелка.

За последен път с Дилейни се бяхме срещнали и разговаряли на годишнината от смъртта на Харпър. Тя си спомняше за нашата покойна приятелка с топлина и обич, които звучаха напълно искрено. Докато говореше, аз я слушах, кимах и накрая я прегърнах на раздяла. Не можех да говоря за Харпър. Поне засега. Пред никого, дори пред Хари. В един момент си бях въобразил, че двамата с нея може би имаме бъдеще заедно. Белезите по тялото ми не бяха единствените рани, които щях да нося до края на живота си.

Станах от стола и се приближих до прозореца. Неоновото сияние от клуба насреща проникваше в стаята ми и я обливаше в наситеночервено. То сякаш поглъщаше в себе си уличните шумове — експлозия от цветове, която притъпяваше сетивата за всичко останало.

Блох, Кейт и Хари единодушно вярваха на Кари Милър. Нямах право да подценявам това. А когато самият аз я погледнах в очите и я попитах дали е убила онези хора, тя ми каза истината. Знаех го. Доказателствата срещу нея бяха косвени, но бяха много. С годините обаче се бях научил да не пренебрегвам инстинктите си, каквото и да твърдеше обвинението.

Мислех си, че тя знае за тъмната страна на съпруга си повече, отколкото е готова да каже. Може би от самото начало бе разбрала всичко и бе живяла в страх, бавно задушавайки се от чувството за вина заради мълчанието си. Знаех, че в един момент го е заподозряла, но не е предприела нищо. И това сега я измъчваше. Което означаваше, че е загрижена за станалото. Убийците не изпитват емпатия, нито могат да я имитират. И четиримата вярвахме на Кари. Това означаваше много.

Само че целият останал свят я смяташе за убийца.

Прокуратурата щеше да представи два аргумента. Първо, тя е планирала тези хора да бъдат убити и е насърчавала или подпомагала действията на съпруга си. Ако обвинението не успееше да докаже преднамереност, имаше и резервен аргумент — че е била съучастничка. В този случай трябваше да се докаже, че е знаела за намеренията на съпруга си да убива, като му е предоставила средство, възможност или просто съдействие да извърши престъпленията. Последното беше по-лесно да се докаже. Ако Кари бъдеше призната за виновна по което и да било от тези обвинения, до края на живота си щеше да вижда света през решетките на затворническа килия.

Едно последно доказателство на прокуратурата ни създаваше голям проблем. За него не бях я питал. Не конкретно. Без съмнение то щеше да се окаже ключово за решението на голямото жури дали да я изправи пред съда. Едно нещо беше сигурно по това дело: Даниъл Милър беше Пясъчния човек и той бе убил всичките тези хора. Нямаше две мнения по въпроса.

А Кари Милър бе излъгала, за да го прикрие.

Въпросът, на който трябваше да си отговоря, беше: защо го е прикривала тя?

Мобилният ми телефон избръмча върху бюрото.

Погледнах часовника си, подарък от дъщеря ми Ейми преди много години. Стъклото му беше цялото издраскано, но за нищо на света не бих се разделил с него. Тя имаше същия като моя и си го носеше, докато един ден просто го свали. Новият съпруг на майка ѝ, Кевин, ѝ беше подарил нов за петнайсетия рожден ден. Всъщност той официално не беше съпруг на майка ѝ, поне засега. Кристин се готвеше да се омъжи за него след няколко седмици, но новината не се оказа толкова тежка за мен, колкото очаквах. Бях приел, че тя има право на свой живот. Болката отшумяваше и вече не я усещах, освен когато ме връхлетеше неочаквано. Повече се тревожех за Ейми, отколкото за Кристин. Имах усещането, че ще изгубя дъщеря си.

Вдигнах телефона и сверих часа на дисплея с часовника си.

Беше два сутринта. Обаждания по това време никога не са на добро.

Беше нашата детективка, Блох.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Пътувам за офиса на ФБР до „Кенеди“. Току-що беше обявена тревога в целия щат. Един от наемателите в сградата на Пейдж Дилейни е повикал полицията. Колата ѝ се намирала в подземния паркинг. И четирите врати били отворени, а алармата пищяла. Телефонът и пистолетът ѝ били вътре.

Исках да кажа нещо, но не можех. Дъхът ми се бе спрял в гърлото.

— Върнал се е — каза Блох.