Съучастници

24. Еди

Никой не можеше да каже със сигурност каква порода е Кларънс. Хари го бе осиновил от улицата или Кларънс бе осиновил Хари — едно от двете. Не беше едро куче, но в него имаше нещо от лабрадор, както и от други породи. Носеше високотехнологичен нашийник с микрочип, излъчващ джипиес сигнал към телефона на Хари. Кафявата му кожена каишка беше твърде тънка и много дълга, но той никога не се дърпаше, когато двамата излизаха заедно. Кларънс изобщо не искаше да се отдалечава от Хари. Минаваше единайсет, огромна кръгла луна огряваше нощното небе и тротоарите бяха притихнали. Това беше времето за разходката на Кларънс и Хари и аз реших да им правя компания, за да глътна въздух и да поговорим.

Кларънс се спря пред Тръмп Тауър на Пето авеню и навири крак, изстрелвайки струя урина към входната врата.

— Браво на теб — каза Хари и тримата продължихме към Сентръл Парк.

Облак пара излизаше със съскане от близката улична шахта, но това не смути Кларънс. Той беше градско куче, свикнало с капризите на живота в Манхатън — неща като пневматични чукове, рев на двигатели, клаксони и човешки тълпи не му правеха впечатление. Последните ни два дни бяха тежки и бях уморен до смърт, но за сън не можеше и дума да става. Съзнанието ми беше като състезателен автомобил, форсиран до шест хиляди оборота и вдигащ пушек с гумите си на стартовата линия.

Блох се бе отбила по-рано в кантората, за да ми каже да добавя още четири имена към списъка с жертвите на Пясъчния човек. Двама агенти на ФБР, единият починал от сърдечен удар. Местен художник, чиято единствена вина била, че е наел апартамента, който Пясъчния човек искал да ползва, и Тереза Васкес — една от свидетелите по делото срещу Кари Милър. Блох седеше отпусната в креслото за посетители. Това не беше в неин стил — обикновено позата ѝ беше изправена, с ръце върху подлакътниците, изпънат гръб и жив поглед.

— Имаш уморен вид — казах.

Тя кимна.

— Разговарях с Бил Сунг в съда. Искаше да ме предупреди за Гейбриъл Лейк. Както изглежда, Лейк ни е излъгал. Той не е привлечен от федералните като консултант по случая. Каквото и да е намислил, няма официални правомощия; всъщност Сунг смята, че може да е опасен. Оказа се, че е превъртял по време на престрелката в онази фабрика за дрога, дори не се опитал да избяга. Вместо това избил всички там. Специално се погрижил да са мъртви, разбираш ли?

Докато говорех, Блох запъна токовете на ботушите си в мокета и се поизправи на стола.

— Чух за това и то не ме тревожи. Той е преминал през ада. И му личи. Но няма да ни навреди — каза тя. — Излъгал е за федералните, защото е искал да се добере до доказателствения материал за Пясъчния човек, който имаме покрай делото срещу Кари. Това е единствената причина да не ни каже истината.

Блох беше пестелива на думи и с това настройваше някои хора срещу себе си. Което не беше справедливо. Ако трябваше да вляза в ада, първият човек, когото бих желал да имам до себе си, беше тя. Такова приятелство не се купува с пари. Нейният хъс можеше да се сравнява само с бързия ѝ ум. Аз знаех причината, поради която Лейк ни е излъгал, но и Блох стигна до същия извод почти мигновено.

— Той не иска да залови Пясъчния човек — заявих аз. — А да го убие.

— Ако го открием, ще се погрижа това да не се случи — обеща тя, което ми стигаше.

— Мини покрай Кейт, преди да се прибереш — помолих я аз. — Днес ни прецакаха в съда. Тя трябва да знае, че ако нещата продължат да се влошават, вината не е нейна. Вкъщи си е, работи.

Блох стана и тръгна към вратата.

— Бъди внимателна с нея, не ѝ е леко сега. На всичкото отгоре мисли, че съседът ѝ, който е пълен задник…

Спрях се, когато забелязах, че чертите на Блох се изопнаха. Не трябваше да ѝ казвам.

— Какво е направил въпросният задник?

— Тя смята, че ѝ е откраднал телевизора.

Блох излезе, без да каже дума повече. Ледена тръпка премина по тялото ми. Не исках да съм на мястото на съседа на Кейт. Дълго време останах на стола си, потънал в мисли. Така ме завари Хари, който бе дошъл да ме попита дали искам да изляза с него и Кларънс на разходка, за да си проветря мозъка.

Сега вдигнах поглед към нощното небе между двата реда високи сгради. Хари и Кларънс вървяха зад мен.

— Надявам се Лейк да е толкова добър, колкото Блох мисли, че е — казах.

— И аз се надявам — отвърна Хари. — Но имам чувството, че колкото и да е добър, Даниъл Милър винаги ще е една крачка пред нас. Той е адски умен. Струва ми се по-хитър от всеки убиец, на когото сме се натъквали досега.

— Може би, но дали е по-умен от Лейк и Блох, взети заедно? Не знам, не бих се обзаложил, но предпочитам да имаме още един чифт крака, докато гоним Кари Милър.

— Някакви новини от Пелтие?

— Търси я, или поне така каза снощи по телефона. Той е по-навътре в нейния свят, отколкото всеки от нас двамата. Просто е богат, нали разбираш? Кой знае как мислят богатите и на какво са способни?

— Тя невинаги е била богата — каза Хари.

Стигнахме до парка и Кларънс замаха с опашка. Беше късно за разходка в тази част на града, но Хари не се страхуваше. В последно време носеше оръжие за самозащита. Ню Йорк, както и цяла Америка бяха настръхнали. Сякаш имахме две Америки с ясно очертани фронтови линии. Престъпността в града се увеличаваше, особено въоръжените грабежи. Но двама мъже, излезли на разходка с куче, не бяха лесна цел, така че не се притеснявах от някакво бандитче със сгъваем нож в треперещата си ръка.

— Където и да е Кари в момента, не е на себе си — казах аз. — Не мисля обаче, че е при съпруга си. Ти я видя онази вечер. Имала му е доверие, обичала го е, а той излезе чудовище. След такова нещо как да вярваш на когото и да било? Този човек е променил живота ѝ, откакто са се запознали. Дал ѝ е всичко, което някога е желала: голямата къща, колата, никога повече да не мисли за пари. Но всичко се оказа лъжа.

— Сигурно не всичко е било лъжа — възрази Хари. — Може Милър наистина да я е обичал. Може да си е мислил, че бракът ще го промени.

— Разбирам какво имаш предвид. Не може една сутрин да се събудиш и внезапно да ти хрумне да започнеш да убиваш хора. Такива индивиди дълго време са отглеждали злото в себе си. И започнат ли веднъж, вероятно не могат да се спрат, дори да искат. Когато говорих с нея… всъщност няма значение.

— Не, продължавай. Какво искаше да кажеш?

— В допълнение към болката от измяната му и към обществената омраза тя таи и силно чувство за вина. Обвинява се, поне отчасти, за случилото се. Знае, че ако беше вдигнала телефона да каже на ФБР, много от тези хора днес щяха да са живи.

— Последните жертви, преди да го разкрият, бяха семейство Нилсен — каза Хари. — Това си е тежко бреме. Да знаеш, че си можел да сложиш край на тези убийства… да спасиш родителите на тези деца. Хора са скачали…

— Хайде де, изречи го. Аз също си го помислих.

Хари въздъхна, спря се, наведе се и погали Кларънс по главата.

— Не е нужно да го казвам. Ако бреговата охрана открие трупа ѝ в реката, няма да се учудя. Видяхме какво направи с нея телевизията — превърна я в най-мразената жена в Америка. Приятелите ѝ я заклеймяват по новините. Какъв кошмар.

— Надявам се само, че е все още жива — казах аз.

Известно време повървяхме, без да говорим, обединени от надеждата, че Кари Милър е още жива някъде, под същия купол от звезди, който виждахме над главите си. В парка нямаше много хора. По това време никога нямаше. Виждаха се отделни човешки фигури — пред нас или по съседните алеи, окъпани за миг в светлината на красивите чугунени фенери. Крачехме мълчаливо и радостта на Кларънс, че е далече от шума и блъсканицата на града, се предаваше и на нас.

— Къде се намираме? — попитах.

Хари пристъпи до най-близкия фенер, сложи си очилата и светна с телефона си, за да прочете надписа върху основата.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Този парк е близо три хиляди и петстотин декара, създаден много преди да има телефони с джипиес. Парковите служители е трябвало да определят с точност местоположението на фенерите, за да осигурят изправността и поддръжката им. Всеки фенер има четирицифрен номер. Този тук е номер седем-две-три-осем. Първите две цифри съответстват на пряката, значи сме близо до Седемдесет и втора улица. Последните две цифри указват от коя страна на парка се намираме. Нечетните са за западната страна, четните за източната. Затова има една приказка, че…

— Всички особняци живеят от западната страна на парка — довърших аз.

Точно в този момент ме обзе странно усещане. Бях го изпитвал много пъти точно преди да осъзная нещо важно, което ми е убягвало преди.

То започна като някаква топла вълна в гърдите ми, която постепенно се изкачи до гърлото. Като искра, която се надявах да просветне в мозъка ми.

Но не и сега. В случая „Кари Милър“ имаше нещо важно, нещо абсолютно ключово, което не можех да видя. За малко да го съзра, но се изгуби. Нищо, щеше да се появи пак.

— Май се готвеше да кажеш нещо? — попита Хари.

— И аз така мислех. Няма значение, ще се сетя. Да се прибираме. Трябва да се наспим, иначе няма да преживеем утрешния ден.

— Утре е встъпителната пледоария на прокурора. Кейт репетира своята в момента. Вече я чух, добра е. Ще има време може би и за един свидетел. За нас не остава какво толкова да правим.

— Ние вършим нещо много повече от това. Утре се решава дали ще спечелим това дело, или не. За момента просто реагираме. Време е това да се промени. Ще захапем още в началото Дрю Уайт и съдията Стоукър. Трябва да им дадем да разберат, че това е война.