Съучастници

54. Откъс от дневника на Кари Милър

Без дата

Това е краят на историята ми. Онази част от нея, която не бях записала досега. И която единствено има значение.

След като си тръгнах от кантората на Ото, няколко дни той не ми се обади. Тази седмица Дани беше по работа извън града и аз реших да не отговарям на обажданията и есемесите му. Не желаех да разговарям с него. Не можех, докато не установя със сигурност какво всъщност върши, когато казва, че работи с клиенти или ги забавлява. Макар част от мен да изпитваше вина, аз се радвах, че го няма. Знаех, че не бива да се чувствам така, но не можех да прогоня от съзнанието си мисълта, че съпругът ми може би е убиец.

Телефонът ми иззвъня в четвъртък вечерта около шест и трийсет. Отначало го оставих да звъни и едва в последния момент погледнах кой ме търси — не беше Дани, а Ото. Той ми каза, че наетият от него частен детектив му се обадил, за да му съобщи, че Дани се държи по странен начин. Ото искаше да отида и да се убедя лично.

Аз го попитах дали очаква от мен да взема самолета за Сиатъл. Той отвърна, че Дани не е в Сиатъл. Изобщо не бил напускал Ню Йорк.

С Ото се срещнахме на паркинга на нова жилищна сграда в Куинс. Все повече хора търсеха прилично място за живеене извън Манхатън и такива апартаменти се изкупуваха от инвеститори с надеждата да ги продадат на печалба. Ото ми каза, че Дани и някаква жена влезли в сградата и се качили на третия етаж, в апартамент №2. Попитах го къде е детективът му. Отговори ми, че е отишъл да установи кой живее в този апартамент. Не му беше казал какво да търси. В този момент усетих, че ме обзема паника.

Предупредих Ото, че Дани може да се опита да убие тази жена. По погледа му усетих, че и той мисли същото. Каза ми да не викам полиция. Исках да го направя, човешки живот беше в опасност, но според него щяло да мине време, докато дойдат, и предложи първо да се качим двамата горе и да проверим.

Докато се изкачвах по стълбите, усетих, че ми призлява. Ото беше зад мен. Стигнахме до третия етаж. Добре осветен коридор, прясно боядисан в бяло. Спряхме се пред втората врата. Заслушахме се.

Чух нещо. Женски глас. Сякаш жената изпитваше болка. И тогава…

Писък.

Ото също го чу.

— Той ще я убие! — извиках аз.

Ото ме изблъска встрани, дръпна се крачка назад, засили се и ритна вратата. След три ритника тя поддаде. Този път чухме жената да пищи така, сякаш я колеха.

Изтичах вътре, Ото ме следваше. Очаквах да видя стените, опръскани с кръв. И Даниъл, надвесен над трупа на поредната си жертва.

Нахлухме в спалнята.

Даниъл и жената бяха в леглото, останали без дъх.

И двамата голи.

Той не я убиваше.

Беше му любовница.

Даниъл ме погледна със смесица от срам и шок.

Жената стана от леглото и започна да навлича бельото си. Имаше млечнобяла кожа, само нещо черно и лъскаво висеше от шията ѝ — огърлица от черни перли. Тя нахлузи тениската си и обу джинсите си. Когато се облече, внимателно извади черната огърлица над блузата си.

Каза, че случилото се я поставя в неудобно положение, но не се извини — спомням си това.

Не можех да плача. Не можех да мисля.

Чувствах се като пълна глупачка. Даниъл не беше убиец. Лъжите му, късните прибирания нощем, дрехите в пералнята… Той просто спеше с друга жена.

Не беше убиец.

Сега, когато имах възможност да огледам добре жената, тя не ми се стори ни най-малко засрамена. Просто беше раздразнена, че съм ги прекъснала. Когато влязох, тя не зададе никакви въпроси. Даниъл беше изкрещял името ми, но тя не изпитваше любопитство, защото…

Знаеше коя съм. Знаеше, че той е женен.

Аз стоях на вратата и треперех.

„Дръпни се от пътя ми“, каза тя.

Седмици наред бях полудявала тихо. Бях се страхувала да съм близо до съпруга си. Питах се отново и отново защо е избрал тъкмо мен, а после отива да убива невинни хора. С часове си мислех за това и после си казвах, че съм глупачка — Даниъл беше добър човек. Бях напълно объркана. Съмнявах се в съпруга си и в собствения си здрав разум.

А сега тя искаше да се махна от „нейния“ път?!

Преди да разбера какво става, ръката ми замахна и я зашлеви по бузата. Бях напълно обезумяла и отново я ударих. Този път по устата.

Даниъл ми кресна да я оставя на мира.

Изведнъж се уплаших ужасно. Бях като отвързана лодка, носена от течението. Светът около мен се разлюля. Съзнанието ми се разпадаше. Онова, което ме бе принудил да изживея, изведнъж ме удари в лицето и аз заплаках. Избягах от апартамента. Ото каза нещо на жената. Не чух какво, но ми се стори, че чух име. После хукна да ме догони. Седнах в колата си и просто си тръгнах. Той ми звъня седем пъти, но аз не отговарях. Нужно ми беше време да помисля. Да възвърна разсъдъка си. Не знам колко време съм шофирала напосоки, но беше тъмно, когато отбих до бордюра и му се обадих.

Чувствах се толкова глупаво.

Той ми каза да не изпитвам вина, нормално било да се разгневя.

Господи, чувствах се толкова ужасно, че ударих онази жена. Аз не съм човек, склонен към насилие. Никога не бях удряла когото и да било през живота си. Самата мисъл за това ме караше да се чувствам още по-зле.

Ото бил сигурен, че тя ще разбере. Но не го формулира точно така. Някак си сдъвка думите и останах с впечатление, че се готви да спомене името ѝ, после се усети и се спря, преди да е казал твърде много.

Той я познаваше. Или я беше разпознал. Сигурна бях.

Имаше поне едно нещо, което можех да направя, за да се почувствам по-добре. Можех да ѝ се извиня. Даниъл беше виновен, че я ударих. Да, тя спеше със съпруга ми, но той ме беше принудил да изживея истински ад. Тя не беше виновна. Категорично не. Сигурна бях, че лъже и нея.

Помолих настойчиво Ото да ми каже коя е тя.

Отначало той не отговори. После си призна, че наистина я познава.

След още няколко минути ми беше разправил всичко, което ми беше нужно да знам.

Даде ми адреса на Стейси Нилсен. Беше на петнайсет минути от мястото, където се намирах. Аз минах с колата си по улицата ѝ, паркирах и застанах пред дома ѝ. Исках да говоря с нея. Да ѝ кажа, че съжалявам за станалото, а предполагам, и да чуя нейното извинение. Тя ме беше наранила умишлено. И двете не заслужавахме мъж като Даниъл. Исках да ѝ кажа, че сме нахлули в онзи апартамент, за да я спасим, защото сме си мислели, че ще ѝ причини болка. А не за да ѝ искаме сметка.

Стоях на улицата. Къщата ѝ беше пред мен, когато някой ме заговори. Попита ме какво, по дяволите, правя там. Обърнах се и видях Даниъл да спира до мен. Каза ми, че тъкмо докарал Стейси, когато видял колата ми да влиза в улицата.

Не беше за вярване, но той започна да упреква мен. Държеше да знае какво, по дяволите, правя там? Наистина ли възнамерявам да поискам сметка на Стейси за връзката им пред семейството ѝ?!

Семейството ѝ.

Продължих бавно напред. Той ме следваше в крачка. Надникнах през прозореца на дневната им. Две малки дечица се бяха сгушили до нея на канапето. Съпругът ѝ седеше в голямо кресло в ъгъла и всички гледаха телевизия. Стейси Нилсен приличаше на майка на годината, заобиколена от цялото си семейство.

Обърнах се и тръгнах към колата.

Даниъл каза, че трябва да говори с мен. Да ми обясни всичко. Аз бях решила, че няма повече да понасям лъжите му, и му го казах. Не исках да говоря с него. Не исках да го виждам повече.

Не исках и да се караме на улицата. Видях да поглежда нагоре към осветените прозорци. Това отвлече достатъчно вниманието му, за да се отдалеча на известно разстояние от него. Стигнах до колата си, седнах зад волана и заключих вратите, когато го видях да се приближава до прозореца ми.

Изглеждаше променен. Лицето му беше различно.

В него тлееше гняв.

Натиснах газта и се прибрах у дома.

Къщата ми се стори празна и студена. Враждебно място, на което не можех да разчитам. Вече не я усещах като свой дом. Съблякох се в банята и тъкмо щях да пусна блузата си в коша за пране, когато забелязах кръвта на ръкава.

Господи, бях разцепила устната ѝ, когато замахнах срещу нея в онзи апартамент.

Взех душ, облякох си пижамата и си легнах. Бях гладна, но мисълта за храна ми беше противна. Лежах в леглото, като се молех сънят да дойде по-бързо. Исках този ден да свърши. По някое време съм заспала.

Малко след един през нощта ме събуди звънът на телефона ми. Погледнах дисплея и отговорих. Беше Ото.

За един блажен миг, докато се събуждах, аз не бях глупачката, изпаднала в срамна ситуация, не бях измамената съпруга, отворила вратата и навлязла в един друг живот, който ме изгаряше отвътре.

После си спомних.

Казах му, че съм сама.

Следващите му думи ме хвърлиха в ужас.

„Още ли пазиш електрошоковия пистолет, който ти дадох?“

Ледени тръпки плъзнаха по гръбнака ми.

Той ми каза, че пътува към дома ми. Стейси и Тобаяс Нилсен били убити. Неговият частен детектив го бил чул от познат в полицията. Ото беше сигурен, че Дани ги е убил.

Каза ми да не отварям вратата, докато не дойде, да взема електрошоковия пистолет и да се скрия някъде.

После затвори.

Тогава чух входната врата да се отваря.

Скочих от леглото и изтичах в дрешника. Ръчната ми чантичка висеше на закачалката за палта до вратата. Отворих я и извадих оръжието, което Ото ми беше дал. Загасих лампата и седнах на пода в тъмното. Зачаках.

Стъпалото с разхлабената дъска изскърца. Той се качваше горе.

Дръжката на пистолета се изплъзваше от потните ми длани. Трябваше да сменям ръцете си, затаила дъх, докато го държах насочен към коридора. Цялата треперех, не можех да се прицеля добре.

На вратата се появи фигура, сянка.

„Кари, трябва да говорим“, каза той и пристъпи към мен.

Аз му изкрещях да не се приближава, но той продължи да настъпва. Дръпнах спусъка.

Яркосиня искра разцепи въздуха и Даниъл рухна на пода. Тялото му се гърчеше в спазми, сякаш бе получил ужасен припадък, крайниците му удряха по пода с такава сила, че на моменти повдигаха тялото му от земята. От устата му изби кървава пяна.

Пуснах пистолета на пода. Конвулсиите престанаха. Той лежеше неподвижен. После разпери ръце, подпря се на пода и започна да се изправя. Аз бях в дрешника. Той беше до вратата. Издърпах едно от чекмеджетата — беше тежко, от масивен дъб. Вдигнах го, от него се посипаха чорапи, и го запокитих в главата му. Той рухна на пода. Прескочих го и побягнах надолу по стълбите. В този момент Ото влезе през отворената входна врата.

Казах му, че Дани е горе. И че съм го простреляла с електрошоковия пистолет.

Ото ми нареди веднага да изляза навън. Да не викам полиция, поне засега. Просто да го изчакам и ако не излезе до пет минути, тогава да повикам ченгетата.

С обляно в сълзи лице и треперещи ръце излязох на студа. Колата на Даниъл беше на алеята, почти до входа. Шофьорската врата беше отворена. Отидох да седна вътре, за да се опитам да се опомня, да си събера мозъка, и тогава ги видях.

В джоба на вратата имаше нож и пистолет. Не смеех да ги докосна, дори да приближа ръката си към тях. На задната седалка бяха захвърлени черни дрехи, лъщящи от кръв. Слязох от колата, минах отзад и отворих багажника. Вътре имаше два чувала с пясък, въже, отвертки и кожена чанта. С треперещи ръце отворих чантата. В нея имаше дамски огърлици, пръстени, часовници. И още нещо, по-тежко. Два буркана. Отначало не знаех какво има в тях, но като вдигнах чантата, единият се изтърколи.

Затиснах устата си с ръце, за да не изпищя.

От тъмната течност в буркана гледаха безжизнено две очи.

Чух Ото да ме вика. Затичах се и се вкопчих в него. Тогава той ми каза, че съпругът ми е мъртъв. Аз го бях убила.

Сякаш някаква дупка се отвори в гърдите ми. Краката ми се подгънаха, но Ото ме държеше здраво.

Хвърли един поглед в колата, после ме поведе към къщи, като почти ме носеше. Беше пребледнял и в шок. Каза ми, че трябва да помислим какво да обясним на ченгетата, защото убийството не изглеждало като извършено при самозащита.

Седнах във всекидневната, зъбите ми тракаха, цялото ми тяло се тресеше. Плаках близо половин час, докато Ото се опитваше да ме утеши.

Каза ми, че черепът на Дани е смазан, и аз подробно му разправих какво се случи. Ото ме засипваше с въпроси. Бях ли го предупредила, че държа пистолет? Той заплашил ли ме е?

Не, не ме беше заплашил. И аз не го бях предупредила. А по мен нямаше и следа от насилие.

Тогава отново стигнахме до фалшивото алиби.

Ото мислеше, че ситуацията би могла да се развие по няколко начина.

Аз можех да бъда представена като герой, който е спрял Пясъчния човек.

Или като убийца. Първо, защото съм убила съпруга си, и второ, защото съм укривала престъпленията му, лъжейки полицията. Каза, че ще ме обвинят в съучастие във всичките му убийства.

Говорихме, говорихме, но както и да въртях нещата в главата си, всичко опираше до това, че полицията ще ме арестува. Нямаше измъкване. Всичко до такава степен се беше объркало, че ми се искаше просто да бях напуснала Даниъл. Да си бях тръгнала и да не се връщам повече.

Никога няма да забравя следващите думи на Ото.

„Ами ако има и друг начин? — каза той. — Ами ако той просто пропадне вдън земя? Можем да го качим в колата му, да го откараме до някое затънтено кътче на парка «Хемпстед Лейк» и да направим така, че да изчезне завинаги с цялото си зло.“

Приех да запазя бижутата, в случай че някой някога направеше връзката между Даниъл и убийствата на Пясъчния човек, и тогава щях да кажа, че ми ги е подарил, преди да изчезне. Щях да ги скрия в къщата, за да остане нещо, което да го свързва с тези убийства. След година щях да поискам Даниъл да бъде обявен за мъртъв и да наследя парите му.

Идеята беше да си мълча и да гледам да не бъда обвинена за смъртта на съпруга ми. А ако полицията го свържеше с убийствата, щях да кажа, че съм го подозирала, но така и не съм имала доказателства.

Ото ме успокои, че всичко ще бъде наред.

Това щяло да бъде нашата тайна.

В следващите дни аз изцяло му се доверих. Двамата се сближихме.

Станахме любовници.