Съучастници

15. Откъс от дневника на Кари Милър

29 май

Все още изпитвам угризения, че излъгах полицая миналата седмица. Не го направих нарочно. Бях разстроена и не на себе си и просто исках той да си тръгне. Но дори след като поисках обяснение от Дани, продължих да се чувствам ужасно.

На следващия ден реших да го попитам отново. Казах му, че се чувствам гузна. Престъпление ли е да излъжеш полицай? Исках да се обадя в участъка и да говоря с него, да изясним нещата. Дани ме увери, че не е нужно. Отвори лаптопа си, намери сайта на местния новинарски канал и кликна върху една статия. Аз я прочетох и се почувствах по-добре. Полицията извършвала рутинни проверки на регистрираните собственици на определен вид ван без прозорци. Смятало се, че Пясъчния човек ползва подобен ван.

Дани каза, че не иска да се замесва в случая. Той всъщност не притежаваше ван. Имало такъв, регистриран на една от фирмите, които се водели на негово име, но изобщо не бил сигурен дали още го ползват. Той инвестира в множество малки фирми и от време на време ги препродава с печалба. Нямало смисъл да губим времето на полицаите с такова нещо, когато от тях всъщност се иска да открият и арестуват истинския убиец. Съгласих се. Нямаше смисъл да правим това, а и внезапно се почувствах много по-добре.

В дните след посещението на полицая нещата между мен и Дани се развиваха чудесно. На два пъти дори се прибра рано и приготвихме заедно вечерята, пихме вино, посмяхме се. Беше ми леко, забавно и топло на душата. Както в началото на връзката ни.

Това продължи до снощи. Той се прибра чак в 3 ч. Взе душ в нашата баня и си легна с мокра коса. Аз се престорих на заспала. Когато се събудих на следващата сутрин, Дани вече беше станал и излязъл. Вероятно за да не стигнем до неизбежното спречкване.

Когато се прибра привечер, реших да не влизам в ролята на досадна съпруга и само мимоходом отбелязах, че работи много и изглежда малко уморен. Нищо повече. Но видях сянка на раздразнение по лицето му.

След вечерята отново заприлича на някогашния Дани. Допускам, че просто е бил уморен и гладен. Настоя да седна в хола с чаша бяло вино, докато той зареди миялната машина.

После дойде и остави кутийка за пръстени на салонната масичка пред мен. Каза, че ме обича и никога няма да спре да ми засвидетелства колко много знача за него.

В кутийката имаше два пръстена. Единият беше от розово злато с два червени граната, другият — сребърен със сивкав полускъпоценен камък в средата. Поставих ги на ръката си. Сребърният ми беше малко тесен, но успях да си го сложа. Великолепни са. Толкова добре познава вкуса ми. Казах му, че не е нужно непрекъснато да ми купува бижута, че не искам подаръци, а него. Да прекарваме повече време заедно. Той ме целуна и се върна в кухнята, за да доразтреби.

Включих телевизора и видях, че вече дават любимия ни филм по Ти Си Ем.

Докато бяхме гаджета, го бях накарала да го гледа и много му хареса. Любимите ми филми са „Хубава жена“, „Мръсни танци“, „Плажове“ (на него плача всеки път) и този. Защото ме изпълва с ужас.

Той се върна в хола, видя виното и филма на екрана и каза, че много съжалява, но трябва да излезе за среща с клиент. Тъкмо бил привършил един проект, но вече планирал следващия. Наведе се над канапето и ме целуна по бузата. Казах му, че нямам нищо против, че всичко е наред.

Но не беше наред.

Той си облече палтото, а аз се наместих удобно, за да гледам „Нощта на ловеца“ с Робърт Мичъм.

Докато минаваше покрай канапето, Даниъл погледна към екрана и запя с дрезгавия си баритон: „Отпускам сеее, отпускам сеее в твоите вееечни обяяятия“.

Във филма Мичъм играе пастор и сериен убиец, който научава, че плячката от банков обир е скрита някъде в имота на вдовицата на крадеца. Той се сприятелява и се жени за нея, за да се добере до парите. Убива новата си съпруга с нож, после установява, че едно от децата е скрило парите в парцалената си кукла. Лилиан Гиш играе коравата старица, която приютява сирачетата, за да ги спаси от пастора убиец.

Това е любимата ми сцена: мрак, минава полунощ. Мичъм седи на пън в градината и си пее този стар християнски псалм — „Отпускам се в твоите вечни обятия…“, докато Гиш е дадена в силует, седнала в люлеещия стол зад мрежестата врата на верандата, и държи в ръце ловна пушка. За да покаже, че не се бои, тя също запява. Тогава едно от децата се приближава със свещ в ръка и сиянието на пламъка по мрежата не позволява на Гиш да вижда заплашителната фигура на Мичъм. Тя се навежда напред и духва свещта, но Мичъм е изчезнал в нощта.

Когато за пръв път гледах този филм, дълго не можех да си избия тази песен от главата. Представете си: Мичъм, коравосърдечен убиец, да пее с такъв красив баритон. При това псалм. Човек, който е изпращал хора във вечните обятия… с нож. Такъв закоравял злодей, че не изпитва капка страх да седне на двора и да пее. Всеки път, като гледам тази сцена, настръхвам.

Не съм чула затварянето на входната врата. Нито звука от отварянето на гаража, нито рева на двигателя на онази спортна кола, който Дани форсира докрай. Видях само червения отблясък върху екрана на телевизора. Обърнах се и погледнах през прозореца. Стоповете на колата му се отдалечаваха по алеята като две големи червени очи, докато накрая се стопиха в мрака.

Догледах си филма, после съм заспала на канапето, но след час и нещо телефонът ми ме събуди.

Преди няколко дни бях чела за Пясъчния човек. След посещението на онзи полицай ме обзе любопитство и сега телефонът ме известяваше всеки път, когато излезеше нова статия. Кликнах върху линка. Имаше два репортажа.

Пясъчния човек беше убил две жени предишната нощ в жилището им. Полицията призоваваше да се явят свидетели. Втората новина беше свързана с една от предишните му жертви. Маргарет Шарп. Имаше нейна снимка по карирана лятна рокля в червено и бяло, с ярко червило и къдрици в стила на петдесетте. Усмихната.

Изпуснах телефона.

Вдигнах го и с два пръста увеличих изображението на Маргарет Шарп.

На ушите си имаше сребърни обици с формата на рози.