Съучастници

4. Пясъчния човек

Много хора живеят двойствен живот.

Един суров и безскрупулен президент на корпорация с офиси на последните етажи на небостъргач може да бъде любящ родител и съпруг у дома.

Някой грижовен, отдаден на работата си денем психотерапевт нощем може да се преобрази в обсебен от демони, разрушителен партньор. А войник, който не би се поколебал да отнеме човешки живот на бойното поле, може да припадне при вида на разкървавеното коляно на детето си. Хората не просто сменят дрехите си за всеки от двата си живота, те променят и личността си. Ситуацията и средата спомагат за това превъплъщаване.

За малцината, които не са като нас — онези хищници, които без угризения или съжаление считат останалите хора за плячка — трансформацията би могла да бъде още по-драстична.

Този човек — един от тези малцина — смъкваше външната си кожа на звяр от някакъв кошмар и се преобразяваше за пред света. Когато отново се превъплъщаваше в звяра, мислеше за себе си само като такъв. И беше дал име на тази своя версия. Носеше го с гордост, насаждаше с него страх у околните и упражняваше власт над тях.

Името му беше Пясъчния човек.

От години той успяваше да остане незабелязан от ФБР и Нюйоркското полицейско управление.

Но повече не можеше да се крие.

Сега имаше цел. Мисия, която не биваше да проваля.

Ниското червеникаво слънце се спускаше над плачещия за ремонт покрив на „Грейдис Ин“, когато Пясъчния човек спря на паркинга. Тази част на Куинс беше в близост до летище „Кенеди“, така че на практика представляваше цял град от евтини хотели. А „Грейдис Ин“ беше дори по-евтин от останалите и онова, което предлагаше, съответстваше на цената му. Знаеше се, че е бил разкошна частна резиденция до Черния петък през 1929 г., когато собствениците му изгубили цялото си състояние с рухването на Нюйоркската фондова борса, довело до Голямата депресия.

Ако се съдеше по вида на сградата, Голямата депресия още не беше отминала. Клиентелата на хотела се състоеше най-вече от отчаяни или разорени хора.

Парите не бяха проблем за Пясъчния човек.

Охранителните камери обаче бяха.

Петдесет години „Грейдис Ин“ се бе ползвал с добра репутация, но времето и липсата на поддръжка постепенно го бяха превърнали в развалина. Съдебните власти в Ню Йорк бяха ползвали услугите му няколко години по време на процеси, наемайки стаи за журито, за да бъде държано в изолация. Това бе продължило до момента, в който серийният убиец Джошуа Кейн, самият той избран за съдебен заседател, бе извършил убийство в него. Сега единствените му гости бяха онези, които не можеха да си позволят стая в „Холидей Ин“ и или не знаеха, или пет пари не даваха за кървавата му история.

На малкия паркинг с двайсетина места имаше още две коли. Едната беше старо комби и очевидно отдавна се намираше там, ако се съдеше по дебелия слой прах и четирите спаднали гуми. Другата, „Тойота“, вероятно беше на дежурния рецепционист.

Пясъчния човек свали раницата си от черния ван без прозорци. Всички правоохранителни органи в Съединените щати вече близо година издирваха този ван. Честата смяна на регистрационните номера му позволяваше да го ползва, без да привлича вниманието им. Той нахлупи бейзболна шапка на главата си и няколко секунди съзерцава възхитено сградата и околните горички. Боята на фасадата и дограмата на прозорците беше напукана и се лющеше. Керемидите на покрива сякаш щяха да се разхвърчат при първия порив на вятъра; някои от тях вече го бяха направили, а на тяхно място стърчаха туфи трева.

Мрачна сграда.

Голяма и празна.

Той се изкачи по стъпалата, пресече огромното фоайе и стигна до рецепцията. Стените бяха покрити с дървена ламперия, която придаваше на помещението внушителен вид. Препарираните еленски глави не допринасяха с нищо за разведряване на атмосферата. Рецепционистът седеше на стол и четеше книга с меки корици. Когато забеляза приближаването на Пясъчния човек, той не стана от стола си. Не веднага. Само свали книгата и зад нея се показа пепелявото му лице с мазна коса и тънка усмивка.

— Какво ще обичате, господине?

— Искам да наема стая.

Мъжът се замисли. Мина известно време, преди да реши, че мъжът не се шегува.

— Колко време ще останете? Не даваме стаи на час.

— Една нощ.

— Петдесет и три долара — каза рецепционистът, като плъзна по плота формуляр за регистрация.

Пясъчния човек посегна към чашата с химикалки, избра си една и започна да попълва формуляра.

— Ще ми трябва кредитната ви карта, а освен това по правило блокираме петдесет долара за непредвидени разходи, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко.

Той извади една карта от портфейла си и я подаде на рецепциониста, който я прекара през машината, отпечата разписка и помоли госта за адреса му и за още един подпис.

Докато мъжът чукаше с пръст по тъчскрийна, Пясъчния човек обърна разписката, написа нещо на гърба ѝ, после попълни отпред адреса в Олд Уестбъри и се подписа. Накрая му подаде обратно разписката и каза:

— Отивам да вечерям. Нали може да оставя багажа си на съхранение?

— Разбира се, ще го занеса в склада. Аз съм Том, управител на хотела.

— Благодаря ти, Том — каза Пясъчния човек и му подаде раницата си.

После излезе от хотела, качи се във вана и завъртя ключа в стартера. Погледна часовника си и прокара пръст по бронзовия му корпус. Беше „Панерай“, модел 1950, скъп и любим подарък. В света имаше само още двеста четиресет и девет като него. При напускане на фабриката часовниците бяха абсолютно еднакви, но с времето, под въздействието на средата, всеки придобиваше своя индивидуална патина. Този часовник означаваше много за него. Беше умело подбран подарък, защото беше като него — прецизен и уникален.

Беше осем без две минути вечерта.

Имаше горе-долу половин час: толкова беше времето за реакция на ФБР.

Той включи на скорост и напусна паркинга.