Съучастници

26. Еди

Осем и трийсет сутринта не беше обичайното ми време да съм станал и пристигнал в кантората, а и предишната вечер не се бях наспал добре. Съзнанието ми беше изпълнено с твърде много неща. Всеки път, като затворех очи, виждах Дилейни в каросерията на онзи пикап, усещах лепкавата топлина на кръвта ѝ, ужасните буци кървав пясък в очните ѝ орбити.

Вратата се отвори и в кабинета ми влезе Денис с кафява хартиена торба в ръце. Изсипа я върху бюрото ми. Вътре имаше евтини телефони с предплатена карта, все още в прозрачните си пластмасови опаковки. Общо пет броя.

Взех един и започнах да чопля пластмасата. Никакъв шанс. Извадих от бюрото си голяма ножица и почти веднага я счупих на две, докато се опитвах да срежа плътната опаковка.

— Ще ми донесеш ли брадва или ацетиленова горелка, за да ги отворя? — казах аз.

Тя въздъхна дълбоко и завъртя очи, после изчезна в кухнята и се върна с отварачка за консерви. Защипа двете режещи колелца за ръба на опаковката и започна да върти ръчката. Отварачката разряза якия пластмасов шев, а Денис разтвори за секунди двете половинки на опаковката и ми подаде телефона.

— Днес повиших ли ти вече заплатата?

— Още не — отвърна усмихнато тя.

— Избери си телефон.

— Ей сега. Първо да си проверя пощата.

— Дали е останало кафе в каната? — попитах, но Денис вече беше излязла от кабинета ми и вървеше към бюрото си.

— Направи си го сам, по дяволите — извика през рамо тя.

— Винаги сам си го правя. Питах просто дали е останало малко.

На мен ми беше нужно много повече време, отколкото на Денис, за да разопаковам телефоните, и тъкмо бях успял да измъкна последния, Хари и Блох влязоха в кабинета ми.

— Я сега да си разменим номерата на тези апаратчета. След като разбрах, че прокурорът подслушва телефона на Пелтие, не бих се учудил, ако е закачил бръмбари и към нашите. Властите толкова много държат да се докопат до Пясъчния човек, че стига да пожелае, Уайт може да си извади съдебна заповед и за здравния ми картон от гимназията. Не използвайте личните си телефони, нито служебните. Това са новите ви служебни телефони. Момент, къде е Кейт?

Когато и да дойдех на работа — което, честно казано, обикновено ставаше след девет — винаги заварвах Кейт в офиса.

— Тази сутрин минах покрай тях, нямаше никой, опитах се да ѝ звънна на мобилния, не отговори. Казах си, че сигурно пътува към офиса. Ще ѝ звънна пак.

— Денис! Ела да си избереш телефон — провикнах се аз.

Тя влезе в кабинета ми с днешната поща. Не бях виждал истинска служебна поща, откакто основахме кантората. Кейт винаги я преглеждаше сама сутринта. Пликовете бяха с различна форма и размери, повечето бели или кафяви, но под тях се подаваше нещо, което ми заприлича на плик за поздравителна картичка. На него нямаше марка и пощенско клеймо, което показваше, че е донесен на ръка. Беше адресиран до мен.

Денис тръсна купчината на бюрото ми и започна да я сортира. Когато стигна до плика без клеймо, го огледа от всички страни и ми го подаде.

— Да нямаш рожден ден? — попита тя.

Поклатих глава и го отворих, докато Блох обясняваше на Хари как да използва новия си телефон, а Денис отваряше останалата поща.

В плика имаше лист хартия, прегънат на две. Беше откъснат от жълт бележник, каквито ползват адвокатите. Разпознах почерка и плътното като гел мастило на онези цветни японски химикалки, които Кейт толкова обичаше. Беше страница от встъпителната ѝ пледоария по делото срещу Кари. Обърнах листа.

Върху бележките на Кейт имаше послание, надраскано с червени печатни букви.