Съучастници

12. Еди

Беше осем и половина сутринта, когато двамата с Блох излязохме от офиса на ФБР на Федерал Плаза, примигвайки срещу утринното слънце. Болеше ме глава, и двамата бяхме гладни. Ръцете ни бяха чисти, но ръкавите на ризите ни бяха мокри и оцветени в розово, след като отмихме от тях кръвта на нашата приятелка. В мъжката тоалетна тази сутрин бях видял един агент да стиска „Ню Йорк Таймс“ под мишницата си. Докато си миеше ръцете, го остави на плота до мивката.

Сигурно всички днешни вестници щяха да публикуват на първа страница новината, че Пясъчния човек е убил агент на ФБР. С изключение на един. „Ню Йорк Таймс“ се беше сдобил с текста на писмото му. До главата на вестника има мото: Всички новини, които си струва да бъдат отпечатани. Тази фраза се мъдри върху Старата дама от сто и петнайсет години, но никога не ми бе изглеждала по-неуместна. Бяха отпечатали пълния текст на писмото. Беше кратко и делово и не заслужаваше вниманието, което му бяха отделили.

На улицата пред офиса на ФБР един човек в измачкан костюм, закрил с ръка очите си срещу слънцето, ни зяпаше, докато излизахме от сградата. Ако не знаех, че дрехите му изглеждат по същия начин, както и предишната вечер, бих се заклел, че е спал с тях. Но никой от нас не беше спал.

Гейбриъл Лейк вдигна ръка и каза:

— Мога ли да ви черпя една закуска?

Да се храниш в манхатънска закусвалня е едно от големите удоволствия на живота. Лейк знаеше такова място наблизо. След две преки се озовахме пред заведение от старата школа. Със сепарета и ламинирани менюта, и с някакъв едър брадясал тип до скарата, който псуваше непрекъснато и говореше на език, по който не можех да определя произхода му. С други думи, заведението беше идеално.

Блох си поръча сандвич със сирене на грил и бъркани яйца с чоризо. Аз реших да опитам палачинките с бекон, а Лейк поиска гореща вода с лимон.

— Не понасям кофеин — каза той и заразпитва сервитьорката за мъфина, който обмисляше дали да си поръча.

Тук ли го пекат? Какво има в него? Съставките му органични ли са? Сервитьорките в закусвалните не изкарват много. Те са там, за да обслужват клиентите с усмивка, колкото да си заслужат бакшиша, следователно да си платят наема. Лейк не се опитваше да я изкара от нерви. Той искрено държеше да знае всичко това. Сервитьорката се казваше Халина. Тя наблюдаваше пръстите на Лейк, които барабаняха по масата, докато говореше, като отбелязваха всеки неин задоволителен отговор с енергично почукване с палеца. Сепаретата бяха доста запълнени, а до вратата имаше клиенти, които чакаха да се освободи място. Халина подпря на хълбок свитата си в юмрук ръка и започна да потропва с крак. За нея разговорът бе приключил, макар Лейк още да не го осъзнаваше.

— А маковото семе органично ли е отгледано? — попита Лейк.

— Оффф — изпуфтя Халина. — Знам ли какво да ти кажа, приятел? Шибаният мъфин нямаше кръщелно свидетелство.

— Халина! — провикна се едрият тип до скарата. — ’Баси, дръж се любезно с клиентите, мамка му.

И тя тръгна да изпълнява поръчката ни.

— Сега разбирам защо от теб не става федерален агент.

— Съжалявам — каза Лейк. — Опитвам се да внимавам какво слагам в устата си напоследък. Това е всичко. Не съм се вманиачил.

— На мен ми прилича на вманиачаване.

— Не, не е.

Лейк се облегна назад, сведе поглед и на лицето му се изписа обидено изражение.

— Дилейни също смяташе, че се вманиачавам — промърмори тихо той.

— Не я познавах толкова добре — казах аз. — Нещо, за което сега съжалявам. Беше от добрите.

Той кимна и вдигна показалеца на дясната си ръка, сякаш за да подчертае нещо, което се готвеше да каже, после сложи длани върху масата, защото сервитьорката беше пристигнала с напитките ни. Кафе за мен и Блох, гореща вода с лимон за Лейк, който огледа внимателно съдържанието на чашата си. Разбърка резенчето лимон с лъжичката и зачака водата да изстине.

— Мислех да ви питам — започна той — дали сте съобщили на Бил Сунг, че представлявате Кари Милър.

Блох видимо се стегна.

Не отговорих. Не бях казал на Лейк за Кари, а знаех, че и Блох не му е казала.

— О, имам човек в съда. Осведомява ме за призовки, заведени молби от адвокатите, за всякакви развития по делото на Кари Милър. Чух, че от снощи имената ви са вписани в деловодството на съда.

Съвсем скоро това щеше да стане обществено достояние.

— Не, не съм му съобщил — отвърнах аз. — Реших, че ако му кажа, ще си затворя една врата. Всякаква информация за съпруга на Кари Милър можеше да бъде от помощ на защитата ѝ. Сунг не ни попита и ние не му казахме. Грижата ни снощи беше Дилейни.

— Знам, всичко е наред. Приех да помагам по делото като консултант. Дилейни искаше да се включа, така че аз с неохота се съгласих. Исках да знам каква ще бъде защитата на Кари.

Да подсказваш на хора, които искат да изпратят клиентката ти за петдесет години в затвора, не е най-добрата идея. Сложих сметана и захар в кафето си, разбърках го и отпих.

— Тя не е съучастничка. Толкова по въпроса. Не мога да ти кажа нищо повече.

— Значи Кари твърди, че няма нищо общо с убийствата. Е, добре. А отрича ли да е знаела, че съпругът ѝ е убиец?

Блох постави тока на обувката си върху моята и натисна силно.

— Спокойно, Блох — казах аз и се обърнах към Лейк: — Виж, съжалявам, но не мога да ти отговоря.

— Разбирам. Значи го е подозирала? Имаш ли нещо против да се срещна с нея?

— Имам, да. Ако разпиташ клиентката ми и споделиш информацията с ФБР, ще те призоват като свидетел на обвинението. Не, благодаря.

— Няма да стане така.

— Защо искаш да се срещнеш с нея?

Разговорът прекъсна заради пристигането на Халина с три чинии храна. Моите палачинки с бекон, сиренето на грил с бъркани яйца и чоризо на Блох и мъфинът на Лейк. Блох извади пакет антибактериални кърпички от якето си, отвори го и избърса приборите, като през цялото време не откъсваше очи от Лейк. Той бе свалил хартиената обвивка на мъфина си и го разрязваше в чинията. Оглеждаше парчетата. Помирисваше ги. Доволен от резултата, сложи едно в устата си.

Блох подсуши ножа и вилицата си със салфетка и се нахвърли върху яйцата.

Лейк усети погледа ѝ, вперен в него.

— Ти си доста особен — каза му тя.

— Поне не си дезинфекцирам приборите — отвърна той. — Както и да е. Вижте, каквото и да каже Кари Милър, ще си остане между нас. Обещавам да не го споделям с Бюрото.

— Честна скаутска?

— Не се дръж така. Дадох ви думата си, че няма да споделям нищо.

— Дори да ми подпишеш клетвена декларация, пак ще ти кажа да вървиш по дяволите. Не отговори на въпроса ми: защо изобщо искаш да говориш с Кари?

— Защото съм чел документите по случая с Пясъчния човек. Прегледах цялата преписка, неофициално, и разговарях с Дилейни по въпроса. Знам какво се е случило. Не познавам Даниъл Милър. Вашата клиентка е била омъжена една година за него, тя разполага с информацията, която ми е нужна, за да го заловя.

— Съжалявам, не мога.

Лейк потърка с пръст наболата си брада и изяде още едно парченце мъфин.

— Знаете ли, във ваш интерес е да заловя този тип — заяви той.

— Дилейни трябваше да е жива сега. Искам не по-малко от теб да спипам тоя кучи син, но ми се струва, че ти имаш нещо друго предвид — казах аз.

— Завели са дело срещу Кари Милър, но не тя им е целта. Ще я изкарат съучастничка, но всъщност тя играе второстепенна роля. На тях им трябва звездата. Ако го заловят, можеш да сключиш сделка. Предишният ѝ адвокат, Пелтие, се надяваше на споразумение. Моят човек в съда казва, че все се натискал за среща със заместник областния прокурор. Кари Милър е много по-ценна като свидетел на обвинението срещу съпруга си, отколкото като обвиняема, но за да стане това, той трябва да е в ареста.

Беше прав. Ако Пясъчния човек бъдеше изправен пред съда, отношението на прокуратурата към Кари Милър щеше да се промени мигновено. Кметът беше подложен на огромен медиен натиск да постигне резултати, които да удовлетворят семействата на жертвите. Завеждането на дело срещу Кари Милър помагаше за намаляване на напрежението, но те бяха готови на всичко, за да спипат Даниъл. Дори с цената на това да сключат извънсъдебно споразумение с нея и да я накарат да свидетелства срещу съпруга си.

— Това може да проработи, но нямаме време. Утре Кари Милър застава пред съда. Процесът ще отнеме най-много седмица. На ФБР им трябваха петнайсет месеца, за да идентифицират Даниъл Милър като Пясъчния човек, а сега, година по-късно, още не са го хванали. Какво можеш да направиш ти за седмица, което те не могат?

Лейк се облегна назад и потърка ръцете си една в друга.

— За начало, той отново е активен. Не знаем къде е бил една година, но знаем, че сега се е върнал в Ню Йорк. Видяхте ли писмото до „Таймс“ днес?

— Аз го видях. Пише, че Кари е невинна и че ще последват нови убийства, ако не свалят обвиненията срещу нея. Това няма да ѝ спечели симпатиите на съдебните заседатели.

— Може би, но на мен ще ми бъде от полза — каза Лейк.

— Как? — учуди се Блох.

— Ами вече знам какво го мотивира. Той не иска Кари да отиде в затвора. Това ми помага да вляза в главата му.

— Защо тъкмо сега се разкрива отново? — попитах.

— Всички вестници тръбяха, че се очаквало споразумение по делото. Това продължи, докато заместник областният прокурор не отрече официално и не обяви, че ще изправи Кари пред съда. Това го е задействало.

— Но защо изобщо се е разкрил?

— Не е ли очевидно? Той обича жена си. Серийните убийци имат сложна психика. Може, без да им мигне окото, да накълцат случаен непознат на парчета ей така, за удоволствие, но от това не следва, че не могат да обичат някого. В много от тях се съчетават вроден нарцисизъм и себеомраза. Ако срещнат човек, който ги кара да се чувстват добре, дори обичани, това им помага да станат отново нормални. Започват да жадуват за това чувство. То не е точно любов, но е най-близкото до любов, което могат да изпитат. Даниъл Милър обича жена си. Или поне си мисли, че я обича, и е готов да поеме много рискове, за да ѝ помогне. В това е нашето предимство, но ще ми трябва помощ, за да го хвана. Готов ли си да се лишиш от Блох?

Тя вдигна глава от чинията си, погледна учудено Лейк и продължи да се храни.

— Не мога да се лиша от моята детективка, казах ти. Утре сутринта имаме важно дело.

— Ако го хванем, няма да има дело. Прокурорът ще те гони за споразумение. Виж, не те моля току-така. С още един чифт очи и уши бих работил много по-бързо. А и съм чувал колко е добра Блох. Аз… — Той не довърши, загледан в нещо през рамото ми.

Отпи от лимонената си вода, сключил вежди, сякаш се опитваше да каже нещо, но не намираше верните думи.

— Вижте, трудно се доверявам на хората.

— На теб ти е трудно да си поръчаш и мъфин.

Той кимна и в крайчеца на устата му се появи нещо като усмивка.

— Това вече е вманиачаване, но по отношение на работата ми. А тя е да залавям чудовища. И бих могъл да я свърша по-бързо заедно с Блох.

— А защо ми имаш доверие? — попита тя.

— Защото се опита да помогнеш на моята приятелка. И защото вече не си ченге.

Блох остави вилицата и избърса устата си със салфетка, преди да каже:

— Името Лейк ми е смътно познато. Когато работех в шерифството в Порт Лоунли, чух за някакъв човек, който нахлул във фабрика за дрога в Ню Джърси. Сам. Вътре имало десет души с ловни пушки, калашници, АР-15. Половината били бивши военни. Добре обучени и високоплатени, за да убиват всеки, дръзнал да прекрачи прага на къщата. Чух също, че въпросният Лейк получил няколко куршума по време на престрелката. Това ти ли си?

Лейк срещна погледа ѝ; челюстта му се движеше безшумно, сякаш набираше скорост, за да произведе отговор.

— Не беше точно така и аз не съм герой.

Тя се върна към яйцата си и каза:

— Лейк е окей.

Каза го с тон, сякаш четеше Декларацията за независимост.

Дилейни с готовност се беше доверила на Лейк. Сега Блох правеше същото. Знаех, че не бива да подлагам на съмнение решенията им. Щом му бяха повярвали, не можех да махна с лека ръка.

— Лейк може да е окей, но не е там проблемът. С цялото ми уважение, Лейк, но ФБР и нюйоркската полиция впрегнаха двеста души и целия си ресурс в продължение на две години, за да издирват Даниъл Милър. Кое те кара да мислиш, че ти можеш да го заловиш за по-малко от седмица?

Питах сериозно. Не желаех да се лиша от Блох заради някаква безнадеждна гонитба, след като тя ми трябваше за процеса. Лейк ми харесваше, но дори да беше в състояние да застреля цяла банда наркопласьори, не беше магьосник.

Той ме наблюдаваше преценяващо. Търсеше погледа ми. Накрая кимна.

— Мисля, че разбирам Пясъчния човек по-добре от останалите агенти. В много отношения той е убиец опортюнист, но ми се струва, че има внимателно разработен план. Което е странно. Мисля, че е високоинтелигентен и може да се нагажда към средата и обстоятелствата, в които се озовава, с такава ясна мисъл, за каквато повечето престъпници не могат и да мечтаят. Това е като игра на шах. Може да не знае точно коя фигура ще премести противникът, но има половин дузина стратегии, готови да бъдат задействани. А аз мога да го хвана, защото работя по-умно и по-здраво от ченгетата и федералните, взети заедно, освен това имам съществено предимство.

— И какво е то?

— За разлика от федералните знам как се залавят хора като Даниъл Милър. И няма да допусна техните грешки. Вижте, Бюрото има една тайна, която му е все по-трудно да скрива. Срамна тайна. Национален скандал. Те не искат да говоря за нея и категорично не искат никой друг да я научи.

— Каква е тя?

Лейк бутна встрани чинията си, опря лакти на масата, наведе се напред и попита:

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че всичко, което ФБР знае за серийните убийци, е погрешно?