Съучастници

8. Еди

Централният офис на ФБР в Манхатън се намираше на Федерал Плаза 26. Бюрото има още пет офиса в Ню Йорк, наречени районни управления, разпръснати из целия град. Районното управление в „Джамейка“, до летище „Кенеди“, се помещаваше в модерна стъклена сграда на Кю Гардън Роуд. Заемаше един цял етаж. В същата сграда имаше също така денонощен фитнес, агенция за наемане на болногледачки, училище за бармани, фризьорски салон и офис на застрахователен брокер.

На входа нямаше сериозна охрана.

Блох ме чакаше пред сградата, облечена с черна тениска под черното спортно яке, тесни джинси и ботуши със стоманени бомбета. Аз бях все така с тъмносиния костюм, но без вратовръзка. Бялата ми памучна риза беше разкопчана на врата.

— Адвокатите трябва да носят вратовръзки — каза Блох.

— Аз не съм като останалите.

— Забелязала съм.

— Някакви новини?

Тя поклати глава.

Пристъпихме към въртящата се стъклена врата, влязохме безпроблемно в сградата и взехме асансьора за офиса на ФБР. Сериозната охрана беше на този етаж. Метални детектори, ръчни и стационарни, скенери за багаж — през всичко трябваше да минем, преди да ни допуснат в приемната, която беше доста тясна. Четири твърди пластмасови стола. По два от всяка страна на вратата, обърнати към едно внушително бюро насреща, зад което седеше внушителна жена. Беше на шейсет и няколко и излъчваше самочувствието на човек с многогодишен опит. Извърна стола си към нас и ни изгледа над черните рамки на очилата си с дебели стъкла, като издаде устни напред.

— Какво обичате? — попита тя.

— Ние сме приятели на Пейдж Дилейни. Може ли да говорим с някой от дежурните агенти? Името ми е Еди Флин.

— Моля, седнете — каза тя и изчезна през страничната врата.

Не ѝ споменах, че съм адвокатът на Кари Милър, защото моментално щяха да ме изхвърлят от сградата.

Едва сега забелязах, че в чакалнята има друг човек, седнал на един от пластмасовите столове отстрани на вратата. Главата му беше наведена над коленете, което обясняваше защо не го бях видял. Докато се приближавахме към приемната, виждахме само облегалките на столовете през стъклената стена. Беше с тъмнокестенява къдрава коса и държеше ръцете си със сплетени пръсти на тила, сякаш се готвеше за аварийно кацане. Ние седнахме на двата стола от другата страна на вратата. Той изправи гръб, разтърка лице и ни огледа изпитателно.

Беше слаб и блед, с набола брада. Синята му риза и тъмният костюм сякаш бяха на много по-едър мъж, който бе преспал с тях, преди да му ги подари. Изглеждаше болнав и имах усещането, че в последно време е отслабнал много. Кафявите му очи обаче гледаха умно, без да се задържат дълго върху мен или Блох. Погледът му премина бързо и през двама ни, регистрирайки всеки детайл.

Ъгълчето на устата му помръдна, преди да заговори:

— Правилно ли чух? Вие сте приятели на Дилейни?

По акцента не можах да определя откъде е. Някъде от Източното крайбрежие, но само толкова.

— Точно така. Вие неин колега ли сте?

Не приличаше на федерален агент, освен ако не беше под прикритие.

— Бях някога — отвърна той. — А вие откъде я познавате?

— Помагала ни е по няколко случая. А веднъж спаси живота ми. Това значи много за мен.

Той кимна, но по погледа му разбрах, че не е доволен от отговора.

— Вие не сте ченге — каза той. — Но приятелката ви е била.

Блох вдигна рамене.

— Казвам се Еди Флин. Адвокат съм, а това е Блох, моята детективка.

— Къде сте служили? — попита я той.

— Къде ли не.

Преди мъжът да беше успял да се представи, от вратата зад бюрото се появи един агент. Всичко в него беше чисто и изрядно. Вратовръзката, ризата, костюмът, прическата. Беше като изваден от кутия.

Той заобиколи бюрото, хвърли бегъл поглед към мъжа на стола, но не каза нищо. Приближи се към мен и протегна ръка.

— Господин Флин, аз съм специален агент Бил Сунг. Благодарни сме ви, че се отбихте, но засега нямаме какво да ви съобщим. Оценяваме вашата загриженост и ще ви уведомим, когато знаем нещо повече, но в този момент е най-добре да се приберете у дома. Нищо не можете да направите.

— Казахме си, че може да сме ви от помощ. Блох е отлична детективка. Ако ви трябват още един чифт очи…

— Не, благодаря. Репутацията на Блох говори сама за себе си, но ще се оправим. Всички агенти в щата са привлечени да издирват…

— Откъде знаете, че Пясъчния човек я е отвлякъл? — попита Блох.

При нея нямаше предисловия. Право за гушата. Всеки път.

Бил се спря на средата на изречението си със зяпнала уста. Виждаше се как пресмята нещо наум, преди да отговори.

— Тази информация все още не е публично разгласена.

— По радиото само за това говорят. Откъде знаете, че е бил той? — отново попита тя.

Видях мъжът на стола да обръща глава към нея, явно заинтригуван.

— Не мога да ви кажа, но сме напълно сигурни, че е той. Мислим също, че е жива, засега.

Блох стана от стола си, извисявайки се със седем-осем сантиметра над Сунг.

— Дилейни е приятелка на Еди. Той е много загрижен.

— Тя е и моя приятелка — каза Бил. Мускулите на челюстта му се свиваха и разпускаха.

— Тогава нека ви помогнем.

— Можем да се справим и сами.

Блох кимна пак, после се обърна и тръгна към коридора. С което ми показа, че срещата ни е приключила.

— Бил, разреши ми просто да хвърля един поглед — обади се мъжът на стола.

— Не. Никой от вас няма да се намесва. Стойте настрана и ни оставете да си вършим работата — отсече Бил и изчезна през вратата зад бюрото.

Мъжът се надигна от стола, преметна износена кожена чанта през омачканото рамо на сакото си и се приближи към мен.

— Надявах се да ме допуснат да вляза. Щяха да ме улеснят. Сега ще трябва да свърша всичко по трудния начин. И така, искате ли да намерите Дилейни?

Кимнах.

— Чувал съм за вас, господин Флин. Казват, че сте умен мъж. А ако сте приятел на Дилейни, значи сте свестен човек по моите разбирания. Мисля, че знам къде да започнем да я търсим.

— Къде?

— Имате ли кола?

— Да, искате да ви следвам ли?

— Не, трябва ми транспорт.

— Кой сте вие?

Той ми подаде ръка и аз я поех. Хватката му беше необичайно силна.

— Казвам се Гейбриъл Лейк — каза. — Ловец на серийни убийци.