Съучастници

43. Еди

Уайт нямаше уточняващи въпроси към изцапания с мастило експерт по ДНК.

Когато един от свидетелите ти колабира, има два начина да реагираш. Да се опиташ да замажеш щетите или да го изкараш колкото се може по-бързо от там и да повикаш нов свидетел. Прокурорът избра второто. Следващият свидетел трябваше да бъде добър. Почти непоклатим.

— Народът призовава госпожа Дейзи Броудър.

Идеално.

Дребна старица с бяла коса, облечена в елегантен сив костюм с блуза на синьо-бели райета, се зададе с уверена крачка по пътеката. Движеше се с такава лекота, че ми напомняше едно от онези комични телевизионни шоута, в които артисти се правят на възрастни инвалиди, докато не се метнат на скейтборд и не побъркат публиката с някакви страхотни изпълнения. Госпожа Броудър приличаше на такава артистка. Беше кожа и кости, сякаш цялата ѝ мускулатура бе изсмукана с помпа. Ръцете ѝ бяха деформирани от артрит. Възрастта беше изписала историята на живота ѝ с фини бръчици навсякъде върху кожата ѝ, а по ръцете и челото ѝ имаше кафяви старчески петна.

Видял възможност да се изяви, Уайт скочи от мястото си и заобиколи припряно масата, за да подаде ръка на госпожа Броудър. Искаше да я подкрепи, докато се настани на свидетелското място.

Тя го отпрати с жест. Госпожа Броудър не се нуждаеше от помощ. Уайт се почувства глупаво, но я погледна с най-топлата си фалшива усмивка, след което се върна на масата на обвинението. Тя се закле в Библията да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ѝ е на помощ. Отдавна съм спрял да броя хората, които съм наблюдавал да полагат тази клетва. Повечето нервничат, объркват ръката, която трябва да сложат върху Библията, потят се и сричат клетвата, макар че съдебният служител е до тях и им я диктува. Иска се само да повтарят след него. Някои приемат това сериозно или поне се преструват, опитвайки се да покажат нещо като искреност, докато всъщност се издават какви лицемери са.

Госпожа Броудър обаче беше от сериозните. Повтори високо и ясно всяка изречена от служителя дума, сякаш наистина вярваше в клетвата. Все едно я рецитираше на първия мач от Световното първенство по бейзбол от могилката на питчъра на Янки Стейдиъм. Когато свърши и съдията я покани да седне, тя му благодари като на глуповато, но любимо внуче.

— Госпожо Броудър — започна Уайт, — спомняте ли си къде бяхте през нощта срещу десети юни тази година?

Тя кимна и каза:

— Младежо, спомням си точно къде бях, какво вършех и какво се случи във въпросната нощ.

Уайт се усмихна и ми хвърли бърз поглед, който намекваше, че тази свидетелка няма да се хване на тъпите ми номера. Аз нямах нужда да ми го казва. Госпожа Броудър щеше яко да ме озори. Някои свидетели не можеш да ги разбиеш с нищо. Те са като бронирани. А Кейт разчиташе на мен. На Хари. На Блох.

— Просто слушай — прошепна ми Хари. — Винаги се намира пролука. Изчакай да я видиш.

— Госпожо Броудър, защо не ни кажете къде бяхте и какво видяхте онази нощ?

— Гледах филм. „Хищникът“ с Арнолд Шварценегер. Бях стигнала до половината, където убиват Хокинс, когато случайно погледнах навън през прозореца и видях отсреща двама души, мъж и жена. Минаваха покрай къщата на семейство Нилсен, но сякаш не бързаха.

— Какво искате да кажете с това „сякаш не бързаха“?

— Вървяха много бавно. Това привлече вниманието ми. Всеки в Ню Йорк бърза за някъде. Тези двамата не бързаха за никъде.

— И какво стана после?

— Ами не обърнах много внимание. Продължих да си гледам филма. След около пет минути те се върнаха. Пак минаха покрай къщата на Нилсен. Изведнъж се спряха, обърнаха се и застанаха на тротоара, като просто я оглеждаха.

— Колко време останаха там?

— Може би пет-десет минути.

— Разпознахте ли ги?

— Отначало не. Не ги познавах. Човек вижда какво ли не в града, но тези двамата ми причиниха някакво особено усещане. Трудно е да се опише. Може да ви прозвучи странно, но като ги гледах, ме обзе лошо предчувствие. Съсредоточих се. Успях да огледам добре лицата им.

— Кога говорихте с полицията, госпожо Броудър?

— На другия ден видях полицаи пред дома на Нилсен. Както и парамедици. Бяха отцепили цял участък от улицата и не можех да отида на заниманията си. Но слязох долу и заговорих един полицай. Разказах му какво съм видяла предишната вечер.

— И какво каза той?

— Не търсели двойка. А мъж, който действал сам.

Имах чувството, че Уайт много държи да приключат бързо с грешката на ченгето, но се възпря. Явно реши, че е по-важно съдебните заседатели да научат, че госпожа Броудър е разговаряла с полицията, преди лицето на Даниъл Милър да се появи във всички новинарски емисии, сайтове и вестници в страната.

— Какво стана след това, госпожо Броудър?

— Ами… минаха поне два дни. Целият квартал беше покрусен. Познавахме семейството. Всеки ден виждахме децата да си играят пред къщата, да се прибират от училище, да отиват до магазина. Всичко беше толкова шокиращо. Не знам колко време мина след онази нощ, преди да видя лицето на мъжа по новините. Обадих се в местния участък и докато пратят полицай в апартамента ми, още едно лице се появи в новините. На жената, която беше пред къщата на Нилсен. По онова време не знаех кои са. Но щом видях снимката им, разбрах, че са те.

Телефонът в джоба на сакото ми изпиука. Имейл от Денис с прикачени файлове.

Кликнах върху дисплея и прочетох съобщението.

— Госпожо Броудър, виждам, че не носите очила. Колко е добро зрението ви? — попита Уайт.

— Аз съм далекогледа. Ползвам очила за четене, но нямам проблеми, когато гледам телевизия или чета отдалече улични табели с надписи.

— Един последен въпрос. Доколко сте убедена, че двойката, която сте видели в нощта на убийството, са наистина обвиняемата Кари Милър и съпругът ѝ Даниъл Милър?

Старицата не отговори веднага. Огледа се, видимо изненадана от въпроса.

— Никога не съм била по-убедена в каквото и да било през живота си. Те бяха. Онази вечер успях добре да ги огледам, няма как да са били други.

— Благодаря ви, госпожо Броудър. Знам, че през последните дни сте под полицейска закрила на сигурно място. Това не е лесно преживяване за когото и да било. Искам да ви благодаря, че днес дадохте показания пред съдебните заседатели. Моля да останете на мястото си. Господин Флин може да има въпроси към вас.

Уайт седна, видимо доволен от себе си.

Аз погледнах към ложата на журито.

Понякога е трудно да четеш чуждите мисли. Повечето хора не могат да разгадаят дори един човек, а какво остава за дванайсет. Но на мен не ми бяха нужни дванайсет души на моя страна. За оправдателна присъда ми стигаше и един. Оглеждайки едно по едно лицата на заседателите, аз не виждах неуверено изражение. Нито едно лице не изглеждаше ни най-малко скептично. Госпожа Броудър сякаш им бе прочела текст от Библията.

Едно дело може да прилича на онези влакчета на ужасите в увеселителните паркове — до някакъв момент се издигаш нагоре, рееш се нависоко, а в следващия се устремяваш право надолу и ти се струва, че ще се разбиеш в земята. Двама-трима заседатели отвърнаха на погледа ми. Лицата им ме предизвикваха: Давай, приятел, да те видим какво можеш! Госпожа Броудър си го каза както си е било. Или изглеждаха искрено заинтригувани дали ще мога да разколебая доверието им в страховитата госпожа Броудър.

Аз самият бях любопитен да науча това. Не ми оставаше друго, освен да пробвам.

Хари постави длан върху ръката ми и каза:

— Направи каквото можеш. Бъди кратък. Не искаме битка с госпожа Броудър. Тя ще изкара още деветдесет години.

Кимнах, изправих се и закопчах сакото си.

Свидетелските показания са като стар детройтски спортен звяр — изглежда и звучи изумително, но покараш ли го малко, най-вероятно ще откриеш, че е надежден колкото двайсетдоларов ролекс. Най-многото, което може да направи един адвокат на защитата, е да се опита да възпре журито да се прехласва по елегантните линии на автомобила или по грохота на осемцилиндровия V-образен двигател. Трябваше да се погрижа да не се задоволят с едно подритване на гумите, преди да се метнат зад волана, а да надникнат отдолу и да изцапат пръстите си с ръждата, да се вслушат внимателно в шума на мотора, докато открият дупката в ауспуха. Някои щяха да прозрат отвъд това, което им се поднася, други — не. От мен се искаше само да вдигна капака на двигателя и да светна с фенерче вътре.

Знаех, че тази свидетелка ни навреди. Съдебните заседатели не просто вярваха на госпожа Броудър; те искаха да ѝ вярват.

— Добър ден, госпожо Броудър. Казвам се Еди Флин. Много съжалявам, че сте претърпели някои лични неприятности покрай този случай. Сигурно е било много страшно.

— Напомни ми на едно отминало време. Но не беше чак толкова зле. Аз съм вече стара, господин Флин, и не се боя от този Пясъчен човек.

Кимнах и пристъпих крачка напред.

— Възхищавам се на храбростта ви, госпожо Броудър. Сега да поговорим за това, което сте видели онази нощ…

При кръстосания разпит показанията на свидетеля очевидец могат да се атакуват по три линии — разстояние, осветеност и време. Има и други уязвими моменти, а на мен щеше да ми е нужен поне още един. Но за начало почнах от основното. Разстоянието.

— На какво разстояние е прозорецът ви от къщата?

— О, не знам със сигурност.

— Нека ви помогна. На кой етаж се намира апартаментът ви?

— На третия.

— Значи сте на колко? Десет… дванайсет метра над земята?

— На десетина, бих казала.

— И живеете на Източна Дванайсета улица между Трето и Второ авеню?

— Точно така.

— Главните артерии в Ню Йорк са по трийсет метра широки. Вашата улица не е от главните артерии, значи е колко? Двайсет метра широка?

— Да, бих казала, че е горе-долу толкова.

— А като се отчете и височината над земята, в онази вечер вие сте се намирали на двайсет и три-четири метра от тротоара пред къщата на Нилсен, нали?

— Точно така — кимна госпожа Броудър.

Разстоянието бе установено. Сега светлината.

— В колко часа започна филмът онази вечер?

— Ами някъде около десет, мисля.

— А в колко часа според вас видяхте двойката?

— Може би в десет и четиресет и пет или в единайсет. Нещо такова.

— Отвън е било тъмно, нали?

— Да. Но уличната лампа светеше — каза тя.

Приблизително това е моментът, в който свидетелят започва да се досеща накъде го водиш. Опитва се да се съпротивлява, да изпреварва въпросите ти. Единственият начин да се справиш със ситуацията е да покажеш, че я владееш изцяло.

— Не ви питах за уличните лампи, госпожо Броудър. А само дали отвън е било тъмно. За лампите ще говорим след малко. Да пробваме още веднъж. Било е нощ. Отвън е било тъмно, не е ли така?

Тя сплете пръсти, кимна и каза:

— Да, беше тъмно.

— Уличната лампа, която толкова държахте да споменете, тя на какво разстояние е от къщата на семейство Нилсен?

Госпожа Броудър видимо се затрудняваше да пресметне разстоянието. Много хора имат този проблем. Не могат да мислят в метри и сантиметри, не могат да визуализират обстановката. Задачата ми беше да накарам госпожа Броудър да се почувства колкото се може по-несигурна.

— О, не знам всъщност. Близко е обаче.

— Какво разстояние е близко според вас?

— Не знам, три метра?

— Да ви улесня малко. Уличната лампа от вашата страна на улицата ли е, или от отсрещната?

— От моята страна.

— Пред жилището ви ли?

— Не, малко по-нататък.

— Вече установихме, че вашият апартамент е на двайсет и три-четири метра от тротоара пред къщата на семейство Нилсен. Това означава, че уличната лампа няма как да е на три метра от там, нали, госпожо Броудър?

Тя стисна устни, вдигна ръце с дланите нагоре и сви рамене, както правят хората, които не знаят какво да кажат или как да постъпят.

— Виждам, че не сте сигурна, затова позволете да ви помогна. Уличната лампа не е пред сградата, в която живеете, а е между нея и Трето авеню, нали така?

Тя затвори очи, опитвайки се да си представи улицата, и каза:

— Точно така, като застанете с лице срещу жилището ми, ви се пада вляво.

— Разбирам това, въпросът ми е: колко вляво?

— Пак ви казвам, не знам точно. Не много далече.

— Това дали ще ви помогне? Да кажем, че в момента сте отвън пред сградата си. Посочете в залата ориентир, който да е на същото разстояние, колкото лампата. Не е там, където съм аз. Дали не би могла да бъде чак в дъното на залата?

Тя се взря в указаната посока и каза:

— Не, не е чак толкова далече. Може би наполовина на това разстояние.

Аз се обърнах и закрачих толкова бавно, колкото да не си докарам някое мъмрене от съдията. Стъпките ми отекваха в смълчаната зала, докато минавах покрай масата на защитата, покрай първия ред, после втория, третия, четвъртия, петия. Забавих крачка и така стигнах до десетия ред, който се падаше по средата.

Обърнах се и попитах тихо госпожа Броудър:

— Горе-долу тук?

Госпожа Броудър сложи длан зад ухото си и каза:

— Извинете, не ви чувам.

Този път извиках:

— Съжалявам, толкова се отдалечих. Това ли е приблизително разстоянието между жилището ви и уличната лампа?

Тя кимна.

Тръгнах по обратния път. Бавно. За да оставя възможност на съдебните заседатели да оценят разстоянието. И за да им се стори по-голямо, отколкото всъщност беше. Спрях се пред масата на защитата.

— Това са тринайсет-четиринайсет метра.

— Толкова някъде, да.

— А вашето жилище, както установихме, е на двайсет и няколко метра от къщата, нали?

Тя кимна.

— Необходимо е да отговаряте с думи за протокола, госпожо Броудър.

— Да — изрече троснато тя.

— Значи уличната лампа, за която толкова държахте да ни осведомите, е на почти трийсет метра разстояние от къщата.

Тя се наведе напред, отвори уста, после бързо я затвори. Помисли малко и каза:

— Да… може би е така. Но аз все пак ги виждах.

— Когато преди малко господин Уайт ви попита, вие заявихте, че мъжът и жената минали бавно покрай къщата, после се върнали и този път се спрели отпред, като я наблюдавали пет, може би десет минути. Излиза, че не сте напълно сигурна колко време са останали там, нали така?

— Не, видях ги. И те стояха известно време там.

— Известно време — повторих аз. — Госпожо Броудър…

Спрях се. Отброих наум десет секунди. Бавно, за да съм сигурен, че са точно десет: хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три…

Старицата изчакваше търпеливо, като се чудеше какви ли капани още ѝ готвя.

— Току-що замълчах за десет секунди. Сториха ви се много, нали?

— Аз… всъщност не.

— Не ви ли се сториха много повече от десет секунди?

В напрегнатото, заредено с очакване мълчание една секунда може да се усети като цяла минута. Възприятието за време е субективно.

— Може би. Почувствах се неловко.

— Правилно. Госпожо Броудър, вие наистина ли наблюдавахте двойката през цялото време, или хвърляхте по едно око към улицата, докато си гледахте филма? Кой беше той? „Хищникът“?

— Същият, с Арнолд — каза с усмивка тя.

— Харесвате ли Арнолд?

— Че кой не го харесва?

— Хубав филм, съгласен съм.

— Един от любимите ми.

— Значи съм прав? Вие си гледахте филма и хвърляхте по едно око навън?

— Може и така да е било, но ги видях да стоят там.

— Дали ще е по-честно да кажем, че не сте сигурна колко точно са стояли там? Може да е било минута или по-малко?

— Вероятно повече — отвърна тя.

Една последна тема: гледната точка.

— Разбирам, че виждате улицата от фотьойла си. Не е било необходимо да ставате и да отивате до прозореца.

— Не, виждам всичко от фотьойла.

— Светеше ли лампа в стаята ви?

— Да, лампионът до телевизора.

Имаше няколко начина да отиграя ситуацията. Блох ми беше казала, че улицата не се вижда безпрепятствено от апартамента на госпожа Броудър. Един клон закривал част от гледката. Ако попитах дали листата на дървото не са ѝ пречели да вижда добре, тя просто щеше да отрече. По-добре беше да се хвана за фотьойла, а не за дървото.

— Налага ли се да променяте позата си, за да не ви пречат на гледката листата на дървото пред прозореца ви?

— Малко. Трябва само да се наведа напред.

Време беше да приключваме.

— Госпожо Броудър, вие сте разговаряли с полицейски служител в деня след убийствата и сте му казали, че сте видели мъж и жена да стоят пред къщата предишната вечер, но той не е сметнал, че това има отношение по случая, понеже издирвали самотен извършител, нали? Пясъчния човек.

— Да, същото казах и на господин Уайт.

— На третия ден след убийството Полицейското управление на Ню Йорк и ФБР пуснаха в медиите снимка на Пясъчния човек и обявиха общонационално издирване. Спомняте ли си кога видяхте това съобщение?

— Мисля, че да. Не знам кога точно видях съобщението. Първо видях снимката му.

— Две седмици по-късно, след като голямото жури реши да повдигне обвинения срещу Кари Милър, нейната снимка заедно с тази на съпруга ѝ се появи на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. И тогава отново се обадихте в полицията, нали?

— Точно така.

— Но вие току-що казахте на съдебните заседатели, че сте ги разпознали. Да не искате да кажете, че не сте разпознали Даниъл Милър, виждайки снимката му по телевизията седемдесет и два часа след убийството през улицата срещу вас?

— Казаха ми, че търсят един човек. Не мъж и жена.

— Но сте видели лицето му по новините и не сте уведомили полицията, нали?

— Мисля, че им казах. Не съм сигурна. Стори ми се, че не ги интересува особено да говорят с мен.

Поех си въздух и издишах бавно.

Време беше да изплета от отделните нишки въже за бесене. Жал ми беше за госпожа Броудър, но животът на Кейт бе заложен на карта. Нужна ми беше надежда. Това означаваше, че нямам право да щадя старицата.

— Госпожо Броудър, въпросната вечер от осветен апартамент през клони и листа вие сте зърнали за малко мъж и жена на отсрещния тротоар на тъмна улица на повече от двайсет метра разстояние. А когато седмици по-късно сте видели снимката на Кари и Даниъл Милър във вестника и по телевизията, вече сте знаели, че Даниъл Милър е идентифициран като убиеца на семейство Нилсен. И тогава сте събрали две и две, получили сте пет и сте съобщили на полицията, че семейство Милър са били на улицата въпросната вечер, не е ли така?

Тя заекна, спря се, пое си дъх и отговори:

— Не приемам думите ви.

Не ѝ дадох възможност да развие мисълта си. Нито пък Уайт би го направил на мое място. Ако навлезехме в подробности, нещата щяха да загрубеят още повече. В нашата професия човек никога не задава въпрос, на който не знае отговора, затова той стана и каза:

— Господин съдия, нямам допълнителни въпроси към свидетелката. Възникна обаче един много сериозен проблем, на който искам да ви обърна внимание в този момент.