Съучастници

3. Еди

Пелтие ни следваше с мерцедеса си, докато излизахме от Манхатън с кремавия гранд чероки на Блох. Трафикът по обед не беше толкова натоварен и големият джип препускаше по асфалта. Хари седеше отпред до Блох, за да можем двамата с Кейт да спорим на задната седалка. След четиресет и пет минути се качихме на скоростното шосе, водещо до източния край на Лонг Айланд. Ниското ноемврийско слънце беше скрито зад облаци с цвят на ламарина. Застудяваше, но не беше чак за палто.

Кейт каза:

— Мисля, че Кари е просто една от жертвите му. За мен е важно да покажем истината на света. Да ѝ помогнем да бъде чута. Аз ѝ вярвам. Мисля, че и ти ще ѝ повярваш.

— Ще говоря с нея, но ако не ме убеди, че е невинна, си тръгваме. Съгласна ли си?

— Знаеш, че нормалните адвокати не постъпват по този начин, нали?

— Ако някой ми признае какво е извършил, нямам проблем да го представлявам. Ще разкажа историята му пред съда и ще поискам справедлива присъда. Понякога това е само пробация, друг път им пожелавам всичко най-хубаво в затвора. Всеки прави грешки и е добре да си ги признае, но аз отдавна съм решил за себе си да не се нагърбвам с отговорността, че съм върнал опасен престъпник на улицата.

— Не си ти този, който решава това, а съдебните заседатели. Всеки има право на защита, така работи системата…

Макар да практикуваше право сравнително отскоро, Кейт се беше утвърдила като страхотен адвокат. След още няколко години щеше да бъде най-добрата, но още не бе получавала ритник в корема.

— Системата може да бъде манипулирана. Обикновено от нас, адвокатите. Виж, казах вече, че ще разговарям с Кари Милър. Ако реша, че говори истината, ще поемем случая.

— Понякога не те разбирам — обади се Кейт, извърнала глава към прозореца.

Надявах се никога да не ме разбере. В съдебната система адвокатите бяхме тези с превръзка на очите, а не статуите на Темида, извисяваща се над съдилищата с меч в едната ръка и везни в другата. Защитниците по наказателни дела не питат клиентите си дали са виновни, или не. Казват им кога да се откажат от играта и да молят за сделка и кога да се борят за победа. Но ако спечелиш дело на виновен, тази победа си има своята цена — нямам предвид съдебните разноски и хонорарите. С всяка такава победа част от адвоката умира. Достатъчен брой такива победи и вече си зомби. Докато един ден, тъкмо си отървал клиента си от затвора, и той излезе на улицата и убие още някого — за този ритник в корема става дума.

Преди пет години самият аз бях в такава ситуация. Вярно, успях да спра въпросния тип, преди да беше довършил жертвата си. Бях го върнал обратно на улицата. Вината беше изцяло моя. Всеки ден плащам за грешката си. Научил съм се да нося болката в себе си, без да я удавям всяка вечер в бутилка „Джак Даниълс“.

Обърнах гръб на Кейт и се загледах в дърветата, засадени от двете страни на шосето. Блох отби на разклона и скоро след това навлязохме в предградието Олд Уестбъри. Бях минавал с кола през тази част на окръг Насау може би два пъти в живота си. Нито веднъж не бях спирал, за да се огледам наоколо. Ако снимате филм и ви трябва декор от разкошни имения, Олд Уестбъри е мястото. Това е един от най-богатите жилищни райони в Америка, с изключение може би на градчето Адъртън в Силициевата долина. Широки улици между два реда дървета, огромни къщи, построени много навътре от бордюра.

Кари Милър живееше в малък охраняван комплекс на Медоу Роуд. Пред портата се бяха скупчили може би двайсетина души. Ванове на основните новинарски канали бяха паркирани по протежение на тротоара, но тълпата не беше съставена само от репортери. Пет-шест души стояха с плакати в ръце и скандираха нещо. Свалих леко прозореца, за да ги чуя.

— Престъпна кучка! Престъпна кучка! Престъпна кучка!

Написаното на плакатите не беше много по-любезно. Блох наду клаксона и всички — репортери и протестиращи — се извърнаха да ни огледат. Закрих лице с ръка. Тълпата се дръпна встрани. Мерцедесът спря зад нас и крилата на портата започнаха да се разтварят.

При вида на Ото и колата му прожекторите на телевизионните камери светнаха, а скандиранията се усилиха. Физиономията му беше позната от досъдебните изслушвания и всички знаеха кого представлява. Тълпата се струпа около мерцедеса. Една от протестиращите — жена с дебел розов шал на врата — се изплю върху предното му стъкло. Той пусна чистачките и ни последва бавно през портата, като внимаваше да не блъсне някой репортер или протестиращ.

— Боже, как се живее така! — казах аз.

— Ото ми сподели, че Кари едва издържала. Имала стотици заплахи за убийство, а миналия месец получила писмо, подписано от всичките ѝ съседи, с настояване да се махне от там.

В комплекса имаше къщи с различни размери, макар на мен всичките да ми изглеждаха огромни. Хари погледна към една от тях с басейн отстрани и подсвирна възхитено. И все пак за някои от местните жители това беше бедната част на Олд Уестбъри. Защото наистина не беше кварталът на старите нюйоркски фамилии с техните палати сред паркове с високи огради — такива като Вандербилт, Фипс, Уитни, Дюпон и останалите, притежаващи повече пари, отколкото здрав разум.

Тези величествени дворци с по двайсетина спални сякаш бяха взети от английската провинция, едва ли не с вечно пияния лорд вътре, и грижовно пренесени в Олд Уестбъри. В сравнение с тях къщите от тази страна бяха скромни, но аз и такава никога не бих могъл да си позволя, дори да спечеля от лотарията.

Блох спря пред една къща в колониален стил с боядисана в червено входна врата. Слязохме точно когато Ото паркира мерцедеса си зад джипа. Няколко секунди се възхищавах на гледката. Къщите бяха на значително отстояние една от друга, сред ливади с размери на футболно игрище, които засилваха усещането за дистанция и пространство. Зад къщата на Кари Милър се виждаха дъбови и букови дървета.

Ото се беше навел и оглеждаше колата си. От едната ѝ страна се виждаше дълбока драскотина.

— Лоша работа — казах аз.

— Всъщност няма значение. Този месец ми е за трети път. Но то е нищо в сравнение с онова, което Кари е принудена да търпи. Тя е затворник в собствения си дом. Репортерите и протестиращите се разотиват към десет, щом стане истински студено. Обикновено насрочвам срещите си с нея в шест сутринта или след десет вечерта, когато пред портата няма никой.

— Как понася Кари всичко това? — попитах аз.

Ото наведе глава и когато отново я вдигна, за да ме погледне, отговорът бе изписан на лицето му.

— Първите две седмици почти не говореше. През цялото време плачеше. Изгуби гласа си. Повиках лекар и той ѝ даде едни таблетки, които на практика я пратиха в няколкодневна кома. След което говорът ѝ се възвърна. Лекарствата само притъпиха болката ѝ за известно време. Беше съсипана, Еди, по всички възможни начини. Чувстваше се измамена, самотна, мразена от цялата страна, изправена пред множество обвинения в убийство… виж, в един момент направо имах чувството, че ще сложи край на живота си. Трябваше всеки ден да ѝ давам лекарствата. Боях се да ѝ оставя целия флакон. Нали се сещаш?

Кимнах.

— Но тя е още тук. Силна е и има причина да не се отказва. Иска хората да разберат, че е невинна. В известен смисъл делото е това, което я задържа тук. Иска да се пребори. Но силите я напускат. Напрежението се завръща с наближаването на процеса. Ще видиш.

— А какво мислиш за нея? Честно.

— Спомням си първия месец в Правния факултет. Четеш съдебни дела и знаеш, че законът прави чудеса, но може със същата лекота да смачка и невинен човек. Тази игра на правосъдие е нещо ужасно. Тя ми напомни за онези времена. Затова съм сега тук. Ти си много по-добър адвокат по наказателни дела от мен и не искам след двайсет години студентите по право да разнищват този случай и да коментират как точно съм я предал.

С костюма си за хиляда долара и мерцедеса последен модел, с всичката си власт и пари в този момент Ото изглеждаше уплашен. Страхуваше се, че може да не оправдае доверието на Кари. Воденето на дела има такъв ефект върху човека. Всъщност редно е да си уплашен. Това е добър знак. Означава, че ти пука, означава също, че ще си свършиш работата, ще се бориш докрай. Адвокатите са загрижени за невинните си клиенти. За онези, които имат нужда системата да работи. Това са делата, заради които се будим нощем, облени в пот. А Ото за пръв път вкусваше от този вид работа.

— Знам, че няма да я предадеш, Еди — каза той.

Той пое напред по алеята, застлана с мраморни плочи. Ние го последвахме и когато стигнахме до входната врата, тя се отвори и на прага се показа женска фигура, в която разпознах Кари Милър. Когато за пръв път я видях по новините, излизаше от съдебната зала на Сентър Стрийт №100, пресрещната от глутница репортери и фотосветкавици. Беше позната гледка, но във въпросния кадър имаше и нещо различно. Аз съм извеждал клиенти от същата тази сграда при подобни обстоятелства на медиен глад за сензации. Клиентите ми обикновено си слагат шапка или придърпват нагоре палтото си, за да закриват главата си и да не позволят лицето им да бъде увековечено в такъв драматичен момент, когато са най-уязвими.

Кари Милър премина през шпалира от репортери с тъмносин вълнен костюм и гордо вдигната глава. В очите ѝ се четеше решителност. Може би с тази своя увереност накара репортерите да се дръпнат встрани, за да ѝ направят път към чакащата кола. Движенията ѝ излъчваха сила и спокойствие, погледът ѝ — някакъв особен аристократизъм.

Сега, докато ни чакаше на вратата на къщата си, в нея не бе останало нищо от това. Какъвто и образ да бе посъветвана да си изгради за пред медиите, реалността бе съвсем различна.

Беше облечена с лилави джинси и черна тениска. Едва вдигна глава, за да срещне погледа на Ото. Раменете ѝ бяха приведени, ръцете обгръщаха крехкото ѝ тяло, а очите ѝ бяха втренчени в пода и само понякога ги повдигаше с усилие. Кожата на шията ѝ беше зачервена и покрита с драскотини от чесане; ъгълчетата на устата ѝ бяха увиснали. Сякаш някаква първична сила я теглеше към земята, за да я погребе. Дори тъмната ѝ коса беше оредяла и прошарена.

— Кари, това са адвокатите, за които ти разправих, целият екип. Госпожица Кейт Брукс, Хари Форд, тяхната детективка госпожица Блох, а това е…

— Еди Флин — каза тя, като срещна погледа ми. В зелените ѝ подпухнали очи се четяха напрежението и объркаността на човек, който се е изгубил и не знае посоката. — Заповядайте. — Обърна се, за да ни поведе към вътрешността на къщата.

Централно място във вестибюла заемаше вито стълбище с месингов парапет; последвах екипа си към стаята вдясно от него. Озовахме се в хол с две канапета едно срещу друго. Беше обзаведен минималистично, между канапетата имаше само ниска мраморна масичка, а на отсрещната стена — камина. На едната от страничните стени висеше маслена картина, изобразяваща златен бик, а на другата имаше голям прозорец с изглед към предната ливада. Мъжка стая. Ако не знаех, че Кари Милър живее тук, щях да си помисля, че е ергенско жилище.

Имаше поставка за голям телевизор, но самият телевизор липсваше. Не попитах къде се е дянал. Ако трябваше всяка вечер да виждам физиономията си по телевизията и да чувам как непознати хора ме наричат убиец, и аз щях да изхвърля проклетото нещо на боклука.

Кари и Ото седнаха на едното канапе, Хари, Кейт и Блох на другото. Аз останах прав.

— Преди да се съгласим да поемем делото, госпожо Милър, имаме няколко въпроса — каза Кейт. — За да се нагърбим с това, трябва да знаем, че имате солидни защитни аргументи.

— На никого не съм причинила нищо лошо. И не съм подозирала, че съм омъжена за Сатаната, ако това имате предвид, госпожице Брукс — изрече тя едва чуто.

Гласът ѝ звучеше напрегнато и дрезгаво, сякаш с часове бе плакала. Външният ѝ вид потвърждаваше думите ѝ.

— Разбираме, че сте обсъждали подозренията си относно вашия съпруг с господин Пелтие. Бихте ли ни обяснили какво ги събуди? — попита Кейт.

— Там е работата — каза Кари, — че като се замисля, наистина се случваха някои странни неща, но Дани винаги имаше готов отговор. Отначало всичко ми се струваше безобидно, след като го обсъдехме. Беше по-скоро усещане. Не съм параноичка, а може би е трябвало да бъда, но просто трябваше да говоря с някого и да му кажа какво се случва и какво ми тежи.

— Значи никога не сте вярвали сериозно, че съпругът ви е Пясъчния човек?

— Не съм сигурна. От известно време ми минаваха такива мисли. Но дори сега ми е трудно да го повярвам.

Усетих погледа на Кейт върху себе си. Кари говореше искрено. Но в гласа ѝ имаше още някаква нотка и тя не се дължеше на прегракналото ѝ гърло, а на нещо, което криеше. Това ми подсказваше шестото ми чувство.

— Госпожо Милър — започнах аз, — случвало ли се е да нараните или да убиете някого заедно със съпруга си?

Отначало Кари замълча. Очите ѝ се затвориха, а веждите ѝ се сключиха като при внезапна болка. Сякаш въпросът ми беше отрова, сипана в отворена рана, и организмът ѝ трябваше да я изхвърли.

— Никога — каза твърдо и отчетливо тя.

— А знаехте ли, че съпругът ви е убиец?

Очите ѝ се навлажниха. Тя примигна и две сълзи потекоха по бузите ѝ, успоредно една на друга, сякаш се състезаваха помежду си. Плъзнаха по челюстта, сляха се под брадичката и паднаха в обща капка на пода.

— Не знаех със сигурност. Подозирах го. Но подозирах и себе си, че съм полудяла, щом си го мисля.

— Когато вече го подозирахте, направихте ли нещо, с което да му помогнете да избегне полицейско разследване?

Тя отговори, без да се замисли:

— Не и съзнателно. Не преднамерено. Ако знаех със сигурност дори и за миг, че е убиец, щях да се обадя в полицията.

— Как бижутата, принадлежали на жертвите, са попаднали в чекмеджето ви?

— Дани ми ги подари.

— Кървавото петно върху ръкава на блузата ви как се е озовало там?

— Изобщо не знаех за него, докато полицаите не ми казаха. Нямам представа. Мога само да предполагам, че е от Дани.

— Фактът, че ако се обадите в полицията, ще изгубите осем милиона долара, има ли нещо общо с решението ви да не я намесвате?

Тя се наведе напред, избърса една сълза с тънките си треперещи пръсти и заговори припряно, сякаш искаше да се разтовари:

— Ни най-малко. Ото ми каза, че би било неразумно да твърдя неща, които не мога да докажа, но не това ме спря. Ако знаех със сигурност, щях да се обадя в полицията. Повярвайте ми, прехвърлях какви ли не възможности в главата си. Бях глупачка. Слушах Дани. Чувствали ли сте се някога предаден, господин Флин?

Кимнах.

— Боли — каза тя. — Нищо не боли колкото това. Нямам предвид какво се говори за мен във вестниците и по телевизията, какво крещят онези хора отвън с плакатите, хилядите заплахи за убийство или изнасилване, които получавам в социалните мрежи. Всичко това е един кошмар, какъвто не съм и могла да си представя, но част от мен си мисли, че го заслужавам.

Поклатих глава.

— Не го заслужавате, Кари.

— Може би го заслужавам. Бях се доверила на Дани и се съмнявах в собствената си преценка. Заради това, заради мен умряха хора. За което се обвинявам всеки ден. Защото, ако бях по-умна и по-смела, щях да спася някои от тях. Те са мъртви, понеже си замълчах. И това е нещо, което ще ме разяжда отвътре, докато съм жива.

Тогава прочетох в очите ѝ какво крие.

Болка и чувство за вина.

Кари Милър беше жертва на лъжите и манипулациите на един злодей. Човек, на когото бе вярвала и когото бе обичала. Не можех да си представя емоционалната цена, която би заплатила за това една млада жена. А на всичко отгоре злодействата на съпруга ѝ я бяха опръскали с мръсотия. В Кари бушуваше ураган от омраза, вина и болка. Както си седеше на канапето, усещах вихрушките около нея, които заплашваха да я разкъсат на парчета. Нямаше покой за душата ѝ. Всяка секунда, всеки миг съзнанието ѝ беше изпълнено с мъка. Тази жена беше жива камера за душевни изтезания. Медиите, приятелите ѝ, съседите, дори самата тя — всички бавно и методично затягаха бурмите на машината, която пронизваше с нажежени шишове мозъка ѝ.

Познавах чувството на болка и загуба. Бях срещал хора, затънали в страданието. Това усещане ги убиваше, а когато аз самият бях смазан от него, се борих да се измъкна. Защото знаех, че оставя ли се, ще се удавя.

Кари Милър страдаше така, както не бях виждал друг да страда. Докато говореше, я слушах внимателно.

Трудно е да се опише истината. Но тя има собствено тегло и плътност. Издава звук, докато прониква през гръдната ти кост, докосва душата ти и пада в корема ти. Блуждае във въздуха и е толкова реална, че сякаш можеш да я захапеш и да откъснеш парче със зъби. Обикновено я разпознаваш още щом я чуеш.

Кари Милър казваше истината. И аз реших, че ще се боря за нея.

Защото никой друг нямаше да го направи.

Да, сигурно имаше опашка от адвокати, готови да поемат това дело, за да направят кариера или просто да изкарат добри пари.

Мен парите не ме интересуваха. Докато стоях и я наблюдавах как се разпада пред очите ми на онова канапе, разбрах, че трябва да ѝ помогна. Искаше ми се да вярвам, че ще се справя. А повече от всичко ми се искаше самата тя да го вярва.

Всички ние изпитваме болка понякога. Рано или късно мракът докосва душите ни. Ако можех да преведа Кари през тези изпитания, ако можех да я спася, значи всеки човек можеше да бъде спасен. Дори и аз. Не бях станал адвокат, за да печеля дела, а за да помагам на хората. Каквото и бедствие да видите по новините — пожар, рухнала сграда, земетресение, атентат — винаги има хора, които тичат към опасността, опитвайки се да помогнат.

Тя имаше нужда от някого до себе си. Някой, който да държи ръката ѝ.

Имаше нужда от Кейт и всички нас.

В момента Кари Милър се намираше в горяща сграда, а аз бях отвън, готов да се изкача по пожарникарската стълба и да я изведа от там.

Погледнах Блох. Тя ми се усмихна и ми намигна. Хари вдигна палец.

Кимнах на Кейт, която каза:

— Госпожо Милър, за нас ще е удоволствие да бъдем вашият адвокатски екип.