Съучастници

28. Блох

В работата на Блох някоя и друга синина или охлузване бяха нещо нормално и тя си носеше лепенки и бинт в жабката на колата. Докато седеше в задръстването, превърза кокалчетата на двете си ръце. От раната на дясната ѝ ръка през марлята още се процеждаше кръв, но не беше нещо страшно. Засега щеше да издържи. Не беше свикнала да показва емоции, особено гняв. Това отнемаше по нещо от нея, но досега никога не се бе озовавала в ситуация, в която най-добрата ѝ приятелка да е изложена на реална опасност. За Блох това беше непозната територия. Трябваше да запази самообладание, да държи мозъка си хладен, за да може да го използва.

Лейк ѝ махна от тротоара и се приближи към джипа, когато тя спря до бордюра и свали прозореца.

— Качвай се — каза Блох.

— Но ние сме почти до къщата. Това е улицата на семейство Нилсен.

— Първо трябва да идем на едно друго място.

Той се поколеба, но само за миг, после седна до нея и си закопча колана.

— Това, което ще ти кажа, си остава между нас — започна тя, като даде газ и джипът потегли. — Ако ченгетата или федералните надушат нещо, ще знам, че е от теб. И тогава ще пострадаш. Ясна ли съм?

— Какво се е случило?

— Снощи Пясъчния човек е отвлякъл Кейт Брукс. Съдружничката на Еди и най-близката ми приятелка. Тази сутрин ни изпрати бележка, че ако жена му не получи оправдателна присъда, ще убие Кейт. Също и ако се обадим в полицията.

— О, господи, съжалявам. Къде живее твоята…

— Сега отиваме там.

Стигнаха до сградата на Кейт за двайсет минути, през които и двамата мълчаха. Но движенията на Лейк говореха много.

Той търкаше с длани кожената куриерска чанта в скута си, барабанеше с пръсти по нея, изопваше ремъците ѝ, разтриваше китките си, засмукваше въздух през стиснатите си зъби или подръпваше висулките на ушите си. Лейк беше кълбо от нерви, а днес това му личеше повече от всякога. И докато той го демонстрираше по всевъзможни начини, Блох просто шофираше. Извиваше шия, за да следи пътя, подаваше газ и въртеше волана. Челюстите ѝ бяха стиснати и на врата ѝ изпъкваше една вена, но всичките ѝ страхове и тревоги бяха затворени в нея, както винаги досега. Клокочеха като пара в котел. А когато не издържаше повече, намираше върху какво да си излее гнева. И ако въпросното нещо се случеше човек, господ да му беше на помощ.

Тя изобщо не беше изненадана, че някой е проникнал в апартамента на Кейт предишната вечер. По-скоро се учудваше, че това не се е случило по-рано. Хората се заблуждаваха, че след като живеят на по-висок етаж, това им осигурява безопасност. Което не беше истина. Дори в най-охраняваните сгради в Манхатън редовно проникваха крадци. Ако си живял достатъчно дълго в този град, въпросът не беше дали ще станеш жертва на обир, а кога и колко сериозен ще е той. За разлика от сградата на Лилиан Паркър тази на Кейт не се охраняваше. В нея нападателят можеше да проникне по много начини — през пасажи, задни входове, противопожарни стълби. И да си излезе с жертвата на рамо, без нито една камера да го засече. Освен това улицата отвън беше тиха в малките часове. Пясъчния човек не бе имал никакви проблеми да се добере до апартамента ѝ и да я отвлече, без да бъде видян.

Когато Блох спря пред сградата, Лейк само кимна и я последва до етажа на Кейт. Входната ѝ врата беше заключена, но и по двете ключалки имаше следи от взлом.

— Използвал е минибормашина — каза Лейк.

Това беше малък, много полезен уред с почти безшумно моторче, задвижващо нещо, което по същество представляваше шперц. Някои му викаха магически ключ.

Блох бутна вратата с пръсти и тя се отвори.

Един от недостатъците на магическия ключ беше, че поврежда трайно бравата и вратата повече не може да се затваря.

Завесите бяха спуснати, но те бяха евтини и тънки и в стаята проникваше светлина. Блох ги дръпна встрани и в слънчевите лъчи затанцуваха златисти прашинки. Тя заоглежда жилището. Нищо не изглеждаше в безпорядък освен неоправеното легло. Кейт никога не оставяше леглото си неоправено сутрин.

— Нещо конкретно ли търсим? — попита Лейк.

Блох не отговори; опитваше се да се съсредоточи.

Съзнанието ѝ поглъщаше всеки детайл и го сравняваше със спомена ѝ за него, за да открие онова, което беше ново и необичайно. Без да бърза, оглеждайки внимателно всичко, тя не забеляза нищо подозрително.

Освен едно.

Жълтият бележник на Кейт беше върху барплота и от него беше откъснат един лист. Същият, който Пясъчния човек беше използвал, за да напише бележката до Еди. Накрая тя се приближи до неоправеното легло. Леката пухена завивка беше отметната встрани, сякаш Кейт току-що се бе измъкнала изпод нея. Или е била измъкната.

Блох хвана завивката, която Лейк държеше да нарича юрган, и я просна върху леглото. Беше решила да го оправи. Струваше ѝ се глупаво, но Кейт беше педантична относно реда. Блох вдигна възглавницата, поднесе я до лицето си и я помириса. Нейното ухание. Не на парфюм, не на шампоан — миришеше на Кейт. Блох познаваше тази миризма от единайсетгодишна. Тя преглътна да потисне онзи спазъм в гърлото, който заплашваше да избухне в задушаващ страх и болка от загубата. Дооправи леглото. Незначително действие, от което не следваше нищо, но то беше важно за нея. Защото би означавало нещо за Кейт.

Както се беше навела, за да приглади с ръце завивката, пръстите ѝ напипаха нещо твърдо. Десенът на плата представляваше сиви преплетени линии с жълти пръски. Беше трудно да се забележи нещо дребно отгоре, особено ако то беше от прозрачна пластмаса, но точно това откри Блох.

Беше тънко, с формата на конус. Предпазната капачка на игла от спринцовка.

— Погледни в кухненското чекмедже под кафемашината — каза Блох. — Там ще намериш найлонови пликчета за сандвичи. Донеси ми едно.

— Какво откри? — попита Лейк и се приближи.

— Пликчето! — повтори Блох.

Лейк разбра, че няма да изкопчи от нея нищо повече, докато не ѝ го донесе. Заобиколи барплота, намери пликчетата в картонената им кутия и ѝ занесе едно.

Тя го отвори и загреба с него пластмасовата капачка от леглото.

— О, боже — възкликна Лейк. — Как е пропуснал това?

— Отвлякъл я е в тъмното — каза Блох. — Сигурно, като се е приближавал, едната му ръка е била протегната напред, за да ѝ затисне устата. Пристъпвал е бавно и безшумно към нея. Явно е знаел, че стените са тънки, и е било важно тя да не извика. Спринцовката е била в другата му ръка…

— Умно.

Въпросът, на който всеки от двамата искаше да си отговори, бе дали в последния момент Пясъчния човек е рискувал да приближи двете си ръце една към друга, за да свали капачката от спринцовката и да оголи иглата? Или бе сграбчил Кейт с едната си ръка, притиснал я бе надолу и бе свалил капачката със зъби, след което я беше изплюл.

— Това е улика от Пясъчния човек. Щом е отвлякъл Кейт, значи я държи някъде. Вероятно на мястото, където се е криел през цялото време. По тази капачка може да има микроскопични влакна, следи от химически елементи, нещо, което да ни даде представа къде се намира скривалището му — каза Блох.

— Веднага ще я занеса за изследване. Имам човек, който работи в частна криминалистична лаборатория.

Тя запечата пликчето, задържа го в ръката си и се изправи, гледайки Лейк в очите.

— Животът на най-добрата ми приятелка е в опасност. Защо да ти вярвам, след като веднъж ни излъга?

Прашинките се въртяха и танцуваха в слънчевите лъчи, на чийто фон Лейк изглеждаше абсолютно неподвижен. Не помръдваше, не се почесваше, не правеше нервни движения. Сякаш моторът му, който никога не спираше, изведнъж бе угаснал. Блох знаеше, че той обмисля следващия си ход. Сега или щеше да повтори лъжата, при което тя щеше да го изрита веднага и да си намери друга лаборатория, или щеше да си признае.

Погледът му не се откъсваше от нея, сякаш преценяваше евентуалната ѝ реакция. Вдигна ръце пред гърдите си с длани към нея и разперени пръсти.

— Е, добре, хвана ме. Не работя за федералните.

— А защо ни излъга?

— Защото не желая да арестувам Даниъл Милър. Искам да го убия. А това ни най-малко няма да ви помогне при защитата на Кари Милър. Беше ми нужно да привлека още един детектив да ми помага, за да получа достъп до архивите на ФБР във връзка с убийствата. До вашите преписки. Съжалявам, че излъгах. Ако ви бях признал истината, нямаше да ме допуснете до себе си, а както съм ти казвал, аз трудно се доверявам на когото и да било.

— И защо да не те отрежа още сега от разследването?

Той облиза пресъхналите си устни, остана миг-два загледан в пода и заговори с треперещ глас, ту продран, ту писклив, задавен от мъка, която не можеше повече да крие:

— Защото моята приятелка е вече мъртва. И аз не мога да се примиря с това. Мога да ви помогна да го хванете и да си върнеш твоята приятелка жива. В момента още един живот е в опасност. Това за мен е по-важно от отмъщението. Давам ти дума, че няма да го убия.

Блох мълча няколко секунди, обмисляйки чутото. После кимна.

— Значи си съгласна? Вярно ли? Сериозно? — попита той.

— Какво, с фанфари ли да го оповестя? Да вървим да разпитаме съседа.

Беше малко вероятно съседът на Кейт да отвори на Блох след снощното им стълкновение. Тя реши да влезе направо, без да иска разрешение.

Опря гръб на отсрещната стена, направи две големи крачки напред, засили се и на третата крачка стовари подметката си между двете панти на вратата. Съседът на Кейт си седеше на канапето с бира в ръка. Другата му ръка не изглеждаше особено годна за работа. Кутрето му беше в шина. Носът му беше покрит с широк пластир. Очите му гледаха уплашено между лилавите отоци.

Той заскимтя жално, когато Блох го сграбчи за ризата, изправи го на крака и го блъсна в близката стена.

— Да си чувал или виждал някого в коридора снощи, след като си тръгнах?

— Вече ти казах, че няма да викам ченгетата — измънка той.

Блох го дръпна към себе си, после отново го блъсна в стената.

— Не става дума за теб. Нямам много време и ми е нужно да знам дали си чул или видял някого или нещо снощи, след като аз си тръгнах.

— Хайде де, удари ме! — Той вдигна счупеното си кутре. — Какво по-лошо от това можеш да ми направиш?

Лейк го хвана за кутрето и каза:

— Аз се сещам за поне девет други неща.

— Моля те… — проплака мъжът. — Бях в спешното. Нищо не съм видял.

— Не си видял непознат в коридора, нечия чужда кола, паркирана отвън, или…

— Музика — каза мъжът.

— Каква музика?

— Снощи се прибрах към един от болницата и не можах да заспя. Тогава чух вашата приятелка да пуска някакви стари песни. После съм се унесъл. Това е всичко. Всичко!

Кейт не си падаше по златни хитове от едно време. Нейни любимки бяха Бионсе и Тейлър Суифт.

— Какви стари песни?

— Нещо като онази от „Завръщане в бъдещето“. Сещаш ли се, оня филм, в който Майкъл Джей Фокс пътува във времето.

— Пусни го — каза Лейк.

Блох остави мъжа и двамата излязоха от апартамента му.

— Какви ги говори този? — попита тя в коридора.

— Знам я тази песен. Изпълнява се от многогласен хор без съпровод. Казва се „Пясъчно човече“.