Съучастници

48. Пясъчния човек

Пясъчния човек отключи масивния катинар на тежката желязна верига, промушена през двете крила на портата на изоставеното автобусно депо в Кони Айланд. Преди въвеждането на автобусни маршрути през 1955 г. пътниците се бяха возили с трамваи, които се нуждаеха от много поддръжка. Когато най-после отстъпиха място на автобусите, те също искаха поддръжка — може би дори повече от трамваите.

Колкото по-модерни ставаха автобусите, толкова повече се модернизираха операциите по поддръжката им. Това депо не принадлежеше към Системата на обществения транспорт, а беше на частна компания. Той го купи чрез куха фирма под претекст, че придобива земи за застрояване. Само че фирмата му нямаше намерение да застроява тези земи. Просто ги задържаше в очакване цените на недвижимите имоти да скочат. А междувременно разполагаше изцяло с мястото. Беше закътано, никой не му търсеше сметка колко шум вдига, кой влиза в него, какво внася и изнася. В тази част на квартала нямаше къщи и хора, само промишлени сгради и спедиторски фирми. След пет следобед улиците се изпразваха от коли и камиони до пет на следващата сутрин.

Той влезе и затвори вратата след себе си. Депото побираше четири автобуса и имаше четири канала. Върху първия, право напред, беше поставена стоманена плоча. Точно в средата ѝ имаше желязна количка с инструменти за допълнителна тежест. Сградата, в която се помещаваше депото, беше построена през 80-те години на XIX в., когато дървото все още било по-евтино от стоманата. Покривът беше от огромни кръстосани греди. Някои бяха паднали на земята. Дървото се разпадаше от само себе си. Най-вече от дясната страна, близо до двете ролетни врати в този край. Не беше изгнило, а проядено от дървояди.

Този специфичен вид дървояди, наричани бръмбари оплаквачи, бяха разрушили покрива. Той ги виждаше, особено нощем, като черни капчици дъжд, които се стичаха по старите дъбови греди. Бяха хиляди.

Приближи се до покрития канал. Почука върху стоманената плоча с върха на ботуша си.

Заслуша се.

Чуваше я там долу. Задъхана от страх. И още нещо. Краката ѝ, които се движеха.

Беше успяла да се освободи от стола. Друго не бе и очаквал от нея.

Пясъчния човек извади от чантата си бутилка вода, сандвич с шунка и няколко десертни блокчета. Сигурно беше изгладняла. И жадна.

Той удебели гласа си, свали го с една октава. Това му помагаше. Хората реагираха на заповедническия тон.

— Ще ти дам малко храна и вода. Ако се опиташ да излезеш, ще ти причиня болка. Разбираш ли, Кейт?

След кратка пауза чу гласа ѝ. Като някакво странно ехо, изкривено от бетонните стени на канала.

— Да.

Беше оставил пролука между ръба на плочата и стената на канала. Миниатюрна пролука, може би три-четири милиметра, колкото да влиза въздух. Но не и жертвата долу да промуши дори кутрето си през нея. Най-напред трябваше да премести количката. Стъпи върху плочата и с известно усилие я избута встрани. Тръгнеше ли веднъж, вървеше лесно, но трудното бе, докато я приведеше в движение. Всяко от четирите колела издаваше при въртенето си своя мелодия от жално стържещи звуци.

На земята лежеше дълъг железен лост с кука в единия край. Той го вдигна, промуши сплескания край в процепа и започна да го клати напред-назад. Щом процепът се разшири достатъчно, вкара лоста по-навътре и напъна с все сили, като използваше стената за опора. Плочата изстърга по бетона и се премести с десетина сантиметра.

Той облегна лоста на една от колоните, после пусна водата, сандвича и десертните блокчета в тъмната дупка. Не можеше да я види. Вероятно се бе свила в противоположния ъгъл. Нямаше смисъл да я изкушава с мисли за бягство. Вдигна лоста, обърна го с куката надолу и го закачи за халката, заварена в стоманената плоча. След това без особено усилие, пристъпвайки заднешком, изтегли плочата обратно и покри изцяло канала.

Изключено беше Кейт да се измъкне от тук. Не и с допълнителната тежест отгоре.

Този път ѝ остави по-голяма пролука за дишане. Може би три сантиметра.

Пясъчния човек приклекна на пода, като се подпираше с лакти на коленете си.

— Казах на Флин, че ще те пусна, ако оправдаят Кари.

Нямаше реакция.

— Днес мина добре във всяко отношение. Бива го този Флин, много е добър. Просто му трябваше подходящ стимул. Делото сигурно ще приключи утре.

Тишина.

— Кари би трябвало да се появи, след като приключи делото, не мислиш ли? Все пак аз съм ѝ нужен.

Този път зачака отговор. Такъв не последва.

— Страх ли те е? — попита.

Кейт не отговаряше, но той чу нещо. Тихо скимтене и после:

— Страх ме е, да. Кари също се бои от теб.

Гласът ѝ отекваше странно в канала, усилен от тясното пространство и стоманения таван.

Пясъчния човек извади ножа си от кожения калъф на хълбока си.

— Дадох обещание на Флин да те пусна, ако спечели. — С ловко движение на китката той подхвърли ножа във въздуха и го хвана за острието. — И ще го изпълня. Ако спечели делото срещу Кари, ще те пусна да си ходиш. Дали ще си тръгнеш от тук с двете си очи, зависи от теб.

Той стана, обърна се и тръгна към вратата. До входа на депото имаше купчина пълни чували от зебло, висока почти до раменете му. Той прибра ножа, грабна най-горния чувал и го нарами. Двайсет килограма фин пясък.

Готови за своя нов дом.

Той заключи след себе си с веригата и катинара. Метна чувала в товарния отсек на вана, после излезе на улицата и пое обратно към града.

Наближаваше шест, когато намери място да паркира в разчистен терен, където допреди година се беше издигала сграда. Строителството в Ню Йорк беше прекъснало задълго заради ковид, но на телената ограда на парцела висеше табела, предупреждаваща, че паркингът затваря окончателно след седмица. Животът се завръщаше в града, нещата бавно се нормализираха.

Той мина покрай вестникарски павилион и нещо привлече погледа му. Нещо, което накара двата му крака да се заковат на място, сякаш бяха залепени за тротоара със секундно лепило.

Всяко водещо заглавие беше посветено на процеса.

Извади телефона си. Шест известия за новини по темата.

Еди Флин беше сред най-често споменаваните имена в Туитър.

Заглавието в „Ню Йорк Таймс“ нямаше никакъв смисъл.

„Таймс“ цитираше изявление на Флин. Репортерка на име Бети Кларк бе взела ексклузивно интервю за „Сентинел“, което бе продадено на всички останали медии — печатни, онлайн и телевизионни мрежи.

Пясъчния човек натисна гневно страничния бутон на телефона си и дисплеят угасна. Посланието до Кари беше умен ход. Тя щеше да се обади. Той не се съмняваше в това. Този Флин се оказа хитър кучи син. Обърна се и тръгна обратно към вана.

Само да видеше Кари Милър с Еди, щеше да убие адвоката и да си я прибере.

Чакаше го нов живот с нея. Някъде далече. Той вече се беше подготвил. Когато всичко приключеше, щяха да са в безопасност. Щяха да излизат на дълги разходки по междуселски пътища. Да вечерят пред истински огън в камина. Да разговарят по цели нощи, както някога, когато за пръв път се срещнаха, и после да се събуждат от сън късно, прегърнати.

Сън.

За това копнееше. Сънят не идваше лесно, но когато я прегръщаше или дори само усещаше близостта ѝ, изпитваше задоволство, което притъпяваше острите зъби на кошмара, изяждащ мозъка му в мрака. Всичко щеше да бъде перфектно. Стига тя да беше в безопасност.

Ако се наложеше, той би дал живота си за нея.

Но преди всичко искаше да живее, отново.

А това бе възможно само с жената, която обичаше.