Съучастници

39. Еди

През целия път до съда Пелтие не спря да говори. Но понеже предложи да ни закара с мерцедеса си, с Хари решихме да го оставим да се наприказва.

— Всичко това беше много хитро, но как, по дяволите, ще постигнете оправдателна присъда без Кари? За да има някакъв шанс, тя трябва да даде показания. Искам да кажа, не би ли трябвало да ми помагате да я издиря? Къде е Кейт? Поне тя би могла да ми помогне.

Не можех да му кажа за Кейт. За нищо на света не бих поел този риск. Пелтие беше голям педант по отношение на правната етика. Сигурен съм, че в данъчното и наследственото право би потърсил някоя и друга вратичка в закона, доколкото изобщо беше възможно, но в наказателните дела си беше бебе, а бебетата се плашат. Ако му кажех сега за Кейт, положително щеше да се обади в полицията — ако не за друго, то за да успокои собствената си съвест.

— Кейт в момента е заета с проверка на някои следи. Виж, много бих искал Кари да е с нас. Още в началото ти казах, тя трябва да погледне съдебните заседатели в очите и да им каже, че е невинна. Ако и с тях е толкова убедителна, колкото беше с мен, не се съмнявам, че ще ѝ повярват. Но докато я няма, създава впечатление, че бяга от правосъдието, защото е виновна. Без нея шансовете ни висят на косъм. Ти я познаваш по-добре от нас, къде би могла да е?

— Не се е свързвала с никого от старите си приятели, а ако използва кредитна карта, полицията ще я залови моментално. Покрила се е и ползва пари в брой или е намерила начин да напусне страната. Това са възможните варианти.

— Има ли някъде роднини, на които би могла да се довери, или познати на затънтени места, далече от цивилизацията? Хайде, Ото, трябва ни нещо.

Той помълча известно време, съсредоточен върху пътя пред себе си или върху въпроса, или върху двете.

— Няма на кого да разчита — отвърна накрая. — Родителите ѝ са починали. Когато се разчу за Даниъл, приятелите ѝ я изоставиха. Оправя се съвсем сама с всичко това. Не се сещам за нито един човек, към когото би могла да се обърне. Сега всички я мразят. Колко тъжно, нали? Ние сме единствените, които има.

— По дяволите! — каза Хари.

— Виж, сега журито е по-свястно, а и прокурорът вече не е толкова гъст със съдията. Това може да ни даде известна свобода, когато разпитваме свидетелите на Уайт, но нямаме нищо особено, с което да ги оборим. Не можем просто да казваме на всеки свидетел, че Кари е невинна. Не и без твърдата увереност, че ще бъде призована да свидетелства. Единственото, което можем да направим засега, е да търсим пробойни в кораба на прокуратурата, докато го потопим.

— Това няма да е достатъчно — въздъхна Пелтие.

Сетих се за Кейт, стиснах зъби и казах:

— Трябва да го направим достатъчно.

Телефонът ми изпиука. Беше имейл от Денис с няколко прикачени линка. Всичките бяха към новинарски материали за вчерашните убийства на Тереза Васкес и двамата агенти на ФБР. Кликнах върху материала на „Ню Йорк Таймс“ и го прочетох. После и останалите. Всички цитираха новината от Асошиейтед Прес с изключение на един. „Ню Йорк Поуст“ даваше повече подробности, понеже бяха успели да се свържат със семейството на Тереза в Тихуана. Прочетох два пъти статията. Позвъних на Денис.

— Искам да се обадиш на госпожа Васкес в Тихуана. Говориш малко испански, нали?

— Por supuesto — каза тя с убедителен акцент.

— В статията пише, че тя се е канела да се премести в Манхатън догодина. Чакала с нетърпение този момент, защото не била виждала дъщеря си от години. Искам да знам всичко за плановете ѝ. Тя трябва да организира погребението на дъщеря си. Кажи ѝ, че ще ѝ помогнем.

— За какво става дума? — попита Денис.

— Още не знам, някакво вътрешно чувство е. Но при всяко положение искам да помогна на госпожа Васкес. А, и още нещо.

— Пак ли вътрешно чувство?

— Да. Трябва ми полицейското досие на Честър Морис, портиера, който беше убит същата вечер, в която загубихме Дилейни. Проучи всичко около него, започни с полицейското досие, то е публична информация.

— Няма проблем. Веднага се заемам. Научихте ли нещо за…

— Не, още не — казах аз.

После затворих и се обърнах към Хари. Той се беше подпрял с лакът върху рамката на прозореца и търкаше горната си устна с пръст.

— Ще си я върнем жива — прошепнах му аз.

— Нямам сили да ходя на още погребения, Еди. Аз просто…

Хари не довърши мисълта си. Не искаше да говори повече пред Ото. Мерцедесът спря пред съда на Сентър Стрийт. Преди да слезем, Хари ме погледна и каза:

— Всичко зависи от следващите няколко свидетели. Готов ли си?

В този момент не бях сигурен. Трябваше да следвам инстинктите си и може би това щеше да помогне. Но има дела, които просто не можеш да спечелиш. Ото беше прав: нужна ни беше Кари Милър.

Телефонът ми иззвъня отново. Отговорих, докато слизах от колата. Беше Блох.

— Намираме се в един склад, регистриран като адрес на Даниъл Милър върху изтекъл наемен договор. Складът е празен, ако не се брои един фризер. Еди, вътре има чувал с труп.

Тя говореше ясно и делово, както винаги, но усещах страха в гласа ѝ. Изведнъж почувствах как краката ми се подкосяват. Знаех какъв въпрос да ѝ задам, но не можех да го изрека. Гледах право пред себе си към тълпата репортери, фотографи и телевизионни оператори пред входа на съда, като се молех те да не ме видят.

Хари заобиколи колата, видя лицето ми и ме сграбчи за ръката.

В този момент ми идеше да легна на тротоара, да затворя очи и просто да чакам всичко да отмине. Исках да заспя и да се събудя, когато този кошмар е приключил и Кейт е в безопасност.

— Еди, хайде, Еди! Какво се е случило?

Препънах се и Хари ме хвана още по-здраво. Притисках телефона до ухото си, но Блох мълчеше. Исках да се уверя, че Кейт е жива. Само това.

— Еди, поеми си дъх — каза Хари, като ме крепеше да не падна.

Работата ми беше да задавам въпроси и я вършех доста добре. Имаше един въпрос, който трябваше да задам сега. Нямаше как да го избегна. Не можех да го забравя с усилие на волята.

Трябваше да понеса и въпроса, и отговора. И болката.

— Какво има в чувала? — попитах.

— Не може да се каже. Поне засега — отвърна Блох.

Никога не я бях чувал толкова разстроена. Гласът ѝ трепереше, сякаш цялото ѝ тяло се тресеше от страх.

— Но не е Кейт, нали? Кажи ми, че не е тя!

Блох не отговори. Чувах как дъхът ѝ клокочи в гърлото, как набира сили, за да изстреля думите.

— Трупът е напълно обвит в лед. Който е сложил чувала там, е излял във фризера десетки литри вода. Двамата с Лейк се опитваме да изчегъртаме леда, но върви бавно.

— Знаеш кой е, нали, Блох?

— Не мога да кажа. Ледът е близо метър дебел. Лейк… Лейк смята, че може да е първата му жертва.

Това все пак ми даде известна надежда и аз се вкопчих в нея.

— Какво има предвид?

— Каза, че някои серийни убийци крият първите си жертви. Целта е да се освободят от трупа или да го скрият така, че никой да не го намери. Обикновено защото са свързани по някакъв начин с жертвата.

Това, което Лейк бе казал, имаше смисъл, но аз не можех да си избия от главата мисълта, че тъкмо Кейт лежи в онзи фризер, а Блох е там с някакъв тип, на когото нямам пълно доверие, и се опитва да извади трупа на най-добрата си приятелка от леден блок.

Блок замълча. И аз мълчах. Тя също си мислеше, че е Кейт. Личеше си.

Видях репортерите пред входа на съда да се насочват към мен. Стоях, заслушан в шумовете по линията. Може би за пръв път в живота си се чувствах абсолютно безпомощен.

Знаех, че Блох не е на себе си. Усещах го по гласа ѝ. В гърлото си беше издигнала нещо като бент, който не позволяваше на страха да прелее навън. Двете с Кейт бяха израснали заедно. Ако я изгубеше, светът ѝ щеше да рухне. Притисках телефона до ухото си. Наистина нямаше какво да ѝ кажа в този момент. Нищо, с което да я утеша.

И двамата не намирахме думи.

Надеждата ни за Кейт умря в електростатичната тишина.

Атмосферата в съдебната зала беше променена.

Съдия Стоукър имаше вид на човек, който е спукал гума на магистрала в проливен дъжд, и то в деня, когато съпругата му го е напуснала, а акциите му на борсата са се сринали. Изглеждаше смачкан и объркан. Сякаш очакваше удара, който да го довърши. Бледата кожа около очите му от очилата в солариума изглеждаше по-бяла от обичайното, придавайки му вид на подплашена червена панда.

Застанал прав, Уайт подреждаше папките върху масата си и поглеждаше дискретно към съдебните заседатели. По-точно, към новия съдебен заседател. Клей Драйър бе настанен в ложата на журито на мястото на Етел, която в този момент пътуваше към къщи с обичайната омраза в душата, сто долара в портмонето, засищащ обяд в стомаха и никаква идея какво всъщност се е случило.

— Призовавам като свидетел професор Кал Джонсън — каза Уайт, като поизправи рамене.

Двамата с Хари бяхме обсъдили обаждането на Блох. Отначало той изглеждаше притеснен от това, което му бях предал от разговора ни. После поклати глава.

— Не е Кейт. Пясъчния човек има нужда от нея.

— Ами ако вече е мъртва, Хари?

— В такъв случай продължаваме да защитаваме клиентката ѝ. Виж, в момента трябва да мислим, че Кейт е жива. И да се концентрираме върху задачата си тук и сега.

Кимнах, отпих глътка вода и се опитах да прогоня всякакви опасения за Кейт от съзнанието си. Отвън, пред входа, бях на ръба на полудяването. Можех само да се надявам, че Хари е прав. А ако беше жива, тя имаше нужда да победим.

Професор Кал Джонсън беше сериозен проблем за нас. Той щеше да представи единствените реални веществени доказателства, свързващи Кари Милър с убийствата. На практика това беше козът на обвинението. Всеки от останалите свидетели беше някаква силна карта, но само в комбинация оформяха стрейт флаш. Ако успеехме да оборим един-двама, Уайт оставаше само с асото си.

Като се имаше предвид обаче, че ние нямахме нищо, асото му беше достатъчно, за да обере всичко на масата.

В делата за убийство веществените доказателства, подложени на лабораторен анализ, имат статута на Светото писание. Показанията на вещи лица, свързващи ДНК проба с убийство, обикновено са предостатъчни, за да изпратят обвиняемия за дълго време в тясна варосана килия. Защитата трябва да преодолее две препятствия: естеството на доказателствения материал и начина на осмислянето му от съдебните заседатели. Дори най-убедителните аргументи срещу доказателствата, основани на ДНК анализ, не струват нищо, ако съдебните заседатели не разбират какво им се говори.

Трябваше да действам бавно и внимателно с този свидетел, както щеше да направи и Уайт.

Професор Джонсън си беше облякъл тънък кафяв пуловер с шпиц деколте под тъмносиньото сако на костюма. Надявах се да го е направил с цел да прикрие вратовръзката си, която беше с цвят на кал, ако трябва да бъда по-деликатен. Човекът беше висок и слаб, добре облечен според мен, но това контрастираше по странен начин с рунтавата му сплъстена брада. Гъсти кичури бели и тъмни косми стърчаха под произволни ъгли, сякаш вътре се бе заселило някакво животинче, прогонено от мекото си леговище.

Лъснати официални обувки и поизтрита златна халка допълваха ансамбъла. Допусках, че дрехите му ги купува съпругата му, която явно имаше някакъв вкус, а като традиционен жител на предградията той сам си лъска обувките, но брадата издаваше една по-неуравновесена личност с онази ексцентрична настройка, която допринася за творческите търсения на истинския учен.

Леко ме учуди фактът, че съпругата му го е пуснала да излезе от къщи с такава мърлява брада.

Той положи клетва и зае свидетелското място. Наля си чаша вода и се настани удобно на стола. Видях го как подръпва брадата си и навива на пръстите си отделни кичури. Добрият мошеник забелязва издайническите признаци на неувереност. Великият мошеник не само ги забелязва, а и ги използва. Задачата на Джонсън не беше сложна. Той бе давал подобни показания отново и отново в продължение на двайсет години. Много пъти беше свидетелствал на широко отразявани процеси за убийства. Това му беше работата. Бях го наблюдавал преди. И във всички онези случаи изглеждаше по-добре.

А днес цяла сутрин подръпваше брадата си. Беше притеснен за нещо. От мен се искаше да открия какво е то и да го използвам.

— Професоре, ние сме наясно с вашите квалификации и експертни познания. Вие сте всепризнат капацитет в ДНК анализа. Да преминем направо към участието ви в това дело. Моля, огледайте по-внимателно снимки номер единайсет, дванайсет и тринайсет.

Екранът срещу ложата на журито и свидетелския стол светна. Появи се снимка на бялата блуза, закачена в дрешника на Кари Милър. На следващия кадър бе показан маншетът в близък план. Върху него имаше петно. Ръждивочервено. Сякаш бе изцапан с кетчуп, който е засъхнал и постепенно избледнял. Последната снимка беше на същата блуза в прозрачната торбичка за веществени доказателства, маркирана с номер Б-9.

— Какво можете да ни кажете за тези снимки?

— Заедно с веществено доказателство номер девет получих и кратко описание, както и тези три снимки. В описанието се казваше, че блузата е била открита в дрешника на Кари Милър и е била иззета като веществено доказателство за анализ. От мен се искаше да я изследвам, да извлека ДНК от петното върху маншета и да сравня това ДНК с всички известни профили на извършители на убийства в нашите системи — каза Джонсън.

Говореше ясно и по същество, с клинична безпристрастност и целенасоченост. Всяка сричка от всяка дума беше безупречно артикулирана.

— И какво направихте с блузата, веществено доказателство Б-девет?

— Най-напред извърших външен оглед. Става дума за дамска блуза трийсет и шести номер. Смес от памук и коприна. От вида на петното, което е избеляло, беше ясно, че е правен опит за почистване на дрехата, вероятно чрез изпиране в машина на сравнително висока температура. След което е била изсушена, изгладена и окачена в гардероба. В конкретния случай извърших оглед за петна от кръв. Мога ли да се позова на веществено доказателство Д-три?

Уайт се обърна към млад мъж от екипа си, чийто лаптоп беше включен към големия екран. Снимката на блузата, закачена в дрешника на Кари, се смени с нещо, което на пръв поглед не беше съвсем ясно какво е. По-голямата част от изображението беше тъмна, но при взиране се различаваше формата на бялата блуза, по ръкава и маншета на която имаше няколко петна с различна форма и големина в метален синьо-зелен цвят.

— Обработих дрехата с луминол и после я изследвах в тъмна стая, за да установя дали има невидими остатъци от кръв. Както виждате на тази снимка, установих значителен брой пръски кръв, но ако не броим най-голямото петно, което е около дванайсет милиметра на дължина, останалите следи бяха невидими с просто око.

— А след като открихте тези следи, какво стана?

— Идентифицираните следи от кръв бяха изрязани от дрехата и прекарани през микроцентрофуга „Епендорф“. Извлякох ДНК чрез центрофугиране и по органичния метод с фенол-хлороформ изоамил. Приложих процеса на полимеразна верижна реакция и инвитро ензимно умножаване, като използвах спектрофотометричен анализ. Като краен резултат получих успешно извличане на ДНК. Пробата от кръвта по дрехата напълно съвпадаше с профила в системата при вероятност едно на милиард.

— Професоре, последната част от анализа ви… Бихте ли обяснили още веднъж вероятността за съвпадение на пробата с профила?

— Кръвта върху дрехата напълно съвпада с ДНК профила на Стейси Нилсен в нашата база данни. Вероятността за такова съвпадение е едно на милиард. С други думи, ако сравним този ДНК профил с един милиард други, е възможно да открием още едно съвпадение. Така че с почти пълна увереност и научнообосновано мога да заявя, че кръвта върху блузата на обвиняемата е на една от жертвите по това дело, а именно Стейси Нилсен.