Съучастници

50. Еди

Двайсет и девет минути по-късно, когато си тръгна с мерцедеса си, Ото се чувстваше видимо по-добре, отколкото при пристигането си. Така беше по-безопасно. Тази игра не беше за него. През цялото време, докато бях на улицата, не отделях очи от тъмния ван. Зад волана имаше някой, но не можех да различа лицето му. Колкото повече го гледах, толкова повече се питах дали отзад има хора на ФБР, или е само шофьорът. Може би Ото наистина виждаше призраци.

По-добре беше да не рискувам. Ако имахме време, щях да накарам Блох да се приближи и да огледа отблизо шофьора. Но нямахме време, а нямаше и значение всъщност. Още щом потеглехме, ванът щеше да ни последва, сигурен бях.

Блох, Хари и Лейк бяха застанали на тротоара.

— Защо да не карам аз? — попита Блох.

— Защото може да си страхотна в бързото каране, но не знаеш как се прави венециана.

— Какво, по дяволите, е венециана?

— По-добре да не знаеш — отвърна Хари.

Откъм „Хос Нудълс“ се зададе конвой от автомобили. Най-отпред беше нов модел мустанг в електриковосиньо. След него имаше един форд „Фокус RS“, следван от додж хелкат и още един фокус. Нямаше значение как изглеждаха тези коли и какви двигатели им бяха монтирани в завода — всяка от тях беше тунингована по изричните указания на шофьора си, защото това е стилът на карачите. Повечето от тях си имат свои сервизи или познават собственик на сервиз, който е достатъчно дружелюбен, за да ги остави да си работят по колите по всяко време на деня и нощта.

Всички се струпаха пред кантората ми. Хари влезе в единия фокус, Блох в другия, Лейк в мустанга, а аз в доджа. Познавах шофьора, който имаше специално пригодена седалка, за да завре корема си зад волана. Косата му беше рошава и сплъстена, а едрото му тяло изпъваше до краен предел коженото яке, придавайки му вид на герой от комикс.

Казваше се Антъни Ломбарди и беше братовчед на Джими. Всичките бяха братовчеди на Джими. Прякорът му беше Тони Пича.

— Ооо, Еди Мухата, как си, пич?

— Добре съм, Тони. Готов ли си?

— Като пушка, пич.

Той натисна газта до пода и всички потеглихме в различни посоки. Живо си представях как екипът за следене на ФБР крещи по радиостанциите си.

Венецианата е италиански фолклорен танц. В началото двойките се разделят. Мъжете и жените ту се събират на групи, ту отново застават по двойки, но всеки път с различни партньори. Това е характерното за танца — смяната на партньорите.

— Окей, пич, сега ни се лепнаха две копелета — едното с краун викторията, а другото с вана. Майната им.

Погледнах в страничното огледало. Тони беше прав. В преследването участваха и още две коли — „Шевролет“ седан и „Хонда“ пикап. Шевролетът тръгна след Хари, а хондата в този момент правеше обратен завой, без съмнение за да се залепи за Блох. Лейк нямаше преследвач. Точно както очаквах. Щяха да съсредоточат усилията си върху основния ни екип.

Електронното табло на доджа беше настроено за конферентен разговор с четирима участници, за да може шофьорите да се координират помежду си.

— Крилат, карам по „Хъдсън“ и след трийсет секунди излизам на „Канал“.

— Аз вече съм на „Уотс“, чакам те — чу се отговорът.

Тони настъпи доджа и каквото и да имаше под капака, въртящият момент беше твърде силен за волана му, понеже колата започна да занася. Той отпусна за миг газта, овладя я, гумите зацепиха и гърбът ми залепна за седалката от ускорението.

— Какво си правил с това нещо? — попитах го.

— Нищо. Така си излиза от завода — звяр.

„Уотс“ отвежда до „Канал“ — основна улица в Манхатън с двупосочно движение. „Хъдсън“ е пряката преди „Уотс“. Тони сви вляво по „Канал“ към тунела „Холанд“ и каза:

— Изхвръкнах току-що на „Канал“. Къде сте бе?

Синият мустанг излезе от „Уотс“, зави надясно и тръгна по централната осева линия на „Канал“. Тони удари спирачка и закова до мустанга. Муцуните на колите сочеха в различни посоки.

Аз вече бях отворил вратата си, изскочих от колата и се метнах на предната седалка на мустанга. Лейк притича до доджа и чух гласа на Тони да го подканва да си паркира задника по-бързо. Когато вратата на Лейк се затръшна, Тони вече бе потеглил. Смъкнах се ниско на седалката и докато затварях вратата си, чух две коли да профучават покрай нас, гонейки Тони, който вече бе изминал половината разстояние до тунела.

— Викторията и ванът погнаха Тони — каза Крилатия, докато потегляше бавно в обратната посока; ние нямахме опашка.

На това му се вика венециана. Федералните изобщо не видяха смяната. Те си въобразяваха, че гонят мен, а не знаеха, че Лейк е на мястото до шофьора. Крилатия и Тони изпълниха номера перфектно. Имаха опит. ФБР от години следеше Джими Шапката. Ако му беше нужно да се срещне насаме с някого, венецианата беше най-лесният начин.

— И така, накъде отиваме? — попита Крилатия.

— Към Бруклин Парк.

— Няма проблем.

Крилатия беше много по-голям от мен и Джими. Когато бяхме малки, той ни закриляше. Беше от квартала на Джими и когато ходех там, той винаги се грижеше никой да не ми досажда. Като единственото ирландско хлапе в изцяло италианския квартал на Джими, имаше защо да се притеснявам. Никой не закачаше Джими заради баща му, но много от местните деца с удоволствие биха се сбили с пришълеца. Освен ако Крилатия не беше наблизо, разбира се. По онова време той винаги ходеше с насинено око или морави петна по лицето и ръцете. Мислех си, че е от сбивания със съпернически банди, а се оказа, че баща му обичал да го поступва.

Навремето всички му викаха Тони. Когато баща му блъснал майка му през прозореца на жилището им на втория етаж, а Тони скочил след нея, уловил я във въздуха и поел удара с гърба си, хората започнаха да му викат Крилатия. Майка му разправяше, че излетял като птица от прозореца, сграбчил я във въздуха и тя паднала върху него. Въпросния ден лекарите не можеха да кажат дали Тони ще проходи някога заради гръбначните си наранявания. Бащата на Джими и бащата на Тони имали разговор същата вечер, така разправяха хората, и той не минал добре. Бащата на Тони не оцеля след падането си от покрива на сградата. Тони не само оздравя, но и семейство Фелини го взеха под своя закрила и той започна да работи за тях — крадеше коли за една от нелегалните им работилници, която ги продаваше на части. Беше много добър в работата си, особено в шофирането. Зад волана нямаше по-бърз карач от Крилатия.

Пристигнахме в Бруклин Парк много преди уреченото време.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, ще се оправя. Имаш ли нещо против да ме изчакаш, докато свърша?

— Няма проблем, хлапе. Ще те наглеждам.

Слязох от колата, загърнах се в палтото си и тръгнах към онази част на парка, която се намираше под надлеза за Манхатънския мост. Беше добре поддържана и облагородена, особено откакто откриха фериботната връзка с Манхатън. По това време на денонощието в парка нямаше много хора. Тук-там по някой бягащ за здраве или старец с куче. Паркът излизаше на Ийст Ривър и имаше площадка с парапет, надвесена над водата. Светлините на манхатънските небостъргачи блещукаха, отразени в набръчканата повърхност на реката.

Опрях се с гръб на парапета, пъхнах ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопля, и наблюдавах алеите, които водеха насам.

Отляво се приближаваше възрастна двойка с кученце на каишка. Спряха се при един от телескопите, насочен към Манхатън, и мъжът започна да рови за монети в джобовете си, но се отказа и двамата ме подминаха.

Изчаках доста след уречения час за срещата ми с Кари. С всяка изминала минута тревогата ми нарастваше. Беше ми студено и се боях, че напразно съм поел този риск. Извадих телефона си и натиснах последния набран номер.

Кари отговори веднага.

— Съжалявам — каза тя. — Още не знам дали мога да ти се доверя.

— Няма как да разбереш, ако не ми дадеш шанс. Просто ела на срещата. Още съм тук. Чакам те.

— Не знаеш какво съм направила.

В първия момент не можах да отговоря. Тя ми беше нужна и обикновено успявах да убедя хората да ми се доверят. Имаше причина Кари да се колебае. И тя беше, че не знаех всичко. Предполагах, че ми е спестила някои неща, но сега вече бях сигурен. И имах достатъчно добра представа какво криеше.

— Знам повече, отколкото си даваш сметка. И съм още на телефона, готов да ти помогна. Понеже каквото и да се е случило, не мисля, че си лош човек, Кари. Хората правят ужасни грешки, но си остават добри по душа. Една грешка не бива да определя изцяло нечий живот.

— Е, добре. Виждаш ли телескопа?

Огледах се да проверя дали някой не ме наблюдава. Не виждах Кари, но тя сигурно вече беше дошла тук. Насочих вниманието си към телескопа.

— Виждам го.

— Под него има кръгъл парапет, който го заобикаля отвсякъде. Под основата на телескопа съм скрила нещо.

Отидох до там. Наистина в основата имаше малка черна книжка.

— Какво е това?

— Дневникът ми. Останалата част от него. Прочети го. И ако след това още си съгласен да ми помогнеш, ще ти се доверя.

Тя затвори.

Отворих дневника и зачетох, докато крачех обратно към колата. Когато стигнах до мустанга, вече знаех защо Кари е побягнала.

И онези парченца от мозайката, за които още не бях сигурен, изведнъж си дойдоха на мястото. Празнотите бяха попълнени. За пръв път разполагах с истинската история или с по-голямата ѝ част. Останалото можех да си добавя сам.

Обадих се на Кари.

— Съгласен съм. Знам какво се е случило. Знам какво си направила. Още съм на твое разположение. Можем заедно да спечелим това дело. Всъщност, Кари, аз имам нужда от теб. Пясъчния човек е отвлякъл Кейт.

— Какво?!

— Трябва да се явиш утре в съда. Ще бъдеш арестувана за нарушение на мярката, но нека това не те притеснява. Всичко ще се нареди. Ако не дойдеш утре, Кейт ще умре. Той каза, че ако те осъдят, ще я убие. Обича те.

— О, боже господи!

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Заклевам се. Но си ми нужна в съда. Мога ли да разчитам на теб? Животът на съдружничката ми е заложен на карта.

— Ще бъда там. И… Еди, благодаря ти.

— Просто трябваше да ми кажеш по-рано истината. Разбирам защо си я премълчала, но оттук нататък трябва да си имаме доверие.

— Аз ти имам. Утре сутринта ще бъда в съда.

Затворих телефона и погледнах към черната повърхност на реката, изпъстрена с призрачни кули от светлина. Има нещо във водата нощем, което ми действа успокояващо. Всичко изглежда по-ясно. Полуистините и липсващите парченца от мозайката — всичко това вече се бе наместило в главата ми. Това, което не знаех в момента, бе как да постъпя оттук нататък. Не биваше да правя грешки. Животът на Кейт зависеше от мен.

Загледан в далечината над Ийст Ривър, оставих мислите ми да следват своя ход.

Имаше огромен риск за всички ни. Особено за Кейт.

Затворих очи и се заслушах във вятъра и водата. Когато ги отворих, бях взел решение.

Първо се обадих на Денис.

— Ти нали познаваш някого във Фирмения регистър?

— Познавам управителя, заместник-управителя и двама служители — отвърна тя.

— Можеш ли да уредиш да отворят за Блох до половин час?

— Шегуваш ли се?

— Кажи на управителя, че ако ни помогне, ще остане доволен от нас.

— Ясно. Той ми е приятел и мисля, че ще ни помогне.

След това се обадих на Блох.

— Искам оригиналните документи, с които Даниъл Милър е купил склада с фризера. Трябва да се добереш до тях във Фирмения регистър. Ако не греша, там ще откриеш следа. Тръгни по нея. Вземи Лейк с теб.

Разговорът ни продължи около пет минути; разказах ѝ какво съм прочел в дневника на Кари Милър. Тя мълчеше. Аз чаках.

— Ама че мръсно копеле — каза накрая тя.

— Можеш ли да го направиш?

— Мога.

Имах да проведа още два разговора. Следващият представляваше нарушение на закона и професионалната етика. Не ми беше за пръв път. И едва ли щеше да е за последен.

Ото вдигна веднага.

— Кари ще бъде в съда утре сутринта. И с твоя помощ ще спечелим делото. Знам, че не бива да говоря с теб за показанията ти. Даването на инструкции от защитата на свидетел на обвинението може да струва и на двама ни отнемане на адвокатските права. Като нищо ще ни докара и съдебни дела. Няма какво да увъртам, Ото: утре искам да обявиш война на Дрю Уайт.

Той помълча известно време, остави думите ми да попият в мозъка му, после каза:

— Ако се отрека от онова, което вече съм казал на Уайт, може да поиска от Стоукър да ме обяви за враждебен свидетел. При което може да ме подложи на кръстосан разпит и да ме дискредитира. Ще загубя всичко, което съм градил цял живот. Край на кариерата ми. И за какво? Още щом бъда обявен за враждебен свидетел, заседателите няма повече да повярват и на една моя дума. Ще трябва да се придържам към онова, което вече казах пред прокурора.

— И така да е, можеш да го поизкривиш малко в наша полза. Тя не е знаела, че съпругът ѝ е убиец, не и със сигурност. Подозирала го е, но не е имала доказателства. Тя е жертва, Ото. Хайде, можеш да го направиш. Наистина ми трябва помощта ти.

— Много ми е жал за Кари, но не мога да съсипя кариерата си заради един-единствен случай…

— Няма да я съсипеш. Просто се постарай, става ли?

— Е, добре — каза той.

Последният ми разговор за вечерта беше и най-трудният. Бил Сунг ми звучеше ядосан. Усещах го по тона му въпреки шума на колата.

— Да не би случайно да следваш червен додж хелкат? — попитах го аз.

— Да, някакъв кучи син на име Еди Флин хвърчи като побеснял из Ню Джърси. Просто ми кажи къде ти е срещата с нея. Това ще улесни много нещата.

— Не съм аз в колата. Лейк е на седалката до шофьора. Сменихме се.

— Ах, мамка му…

— Преди да изречеш нещо, за което може да съжаляваш, първо ме изслушай. Утре ще ти доставя Пясъчния човек.

Отсреща се чуваха само боботенето на двигател и рязкото изсвирване на гуми на остър завой. След като преодоля моментната парализа на езика си, той каза:

— Я повтори!

— Утре ще ти доставя Пясъчния човек, но очаквам нещо в замяна.

— Кога не си очаквал? Е, какво искаш?

— Две неща и те не подлежат на обсъждане. Първото е да не го арестуваш.

— Я пак?

— Чу какво ти казах. Пясъчния човек е хитър, а медиите само с него се занимават. Не може да има нов процес. Никакви боричкания по свидетелски показания и криминалистични експертизи и получаваш мръсника с окървавени ръце. Опакован и с панделка. Ако искаш това да се случи, ще трябва да изчакаш сигнала ми, за да го арестуваш.

— Господи, Еди, а какво е второто?

Поговорихме още известно време и когато затворих, бях сигурен, доколкото изобщо бе възможно, че Сунг ще удържи на думата си. Толкова много неща трябваше да се случат утре така, както ги исках, на толкова много хора разчитах, че при най-малката издънка от когото и да било всичко щеше да се сгромоляса. В предишното си мошеническо поприще бях виждал как перфектни операции се провалят за секунди. Ударът, замислен от гангстер, който работи в екип, може да се провали от нещо толкова незначително като някой от хората му да погледне набелязаната жертва по погрешния начин.

Бях свикнал да се движа по ръба на бръснача. Но не и когато другият край на острието беше опряно в гърлото на човек, на когото държах.

Духнах върху замръзналите си длани и тръгнах обратно към колата.

— Добре ли си, хлапе? — попита Крилатия, когато седнах до него.

— Не, но мисля, че утре по това време ще бъда. А ти искаш ли да изкараш десет бона?

— Звучи добре.

— Имаш ли друга кола, която да е също толкова бърза като тази?

— Имам една по-бърза, ново камаро. Няма да мине половин километър за под десет секунди, но взема завоите с по-голяма скорост и без занасяне от повечето коли.

— Докарай я утре. Ще ни трябва.

— Някой се опитва да те притиска, а? Мога ли да направя нещо за теб?

— Всичко е наред, Крилат. Нали си чувал за Блох? Тя движи нещата.

При споменаването на името ѝ очите му се разшириха и той каза:

— Тя е желязна. Не се шашкай, хлапе. Когото е погнала, той трябва да се шашка.