Съучастници

20. Блох

Още щом видя вратата на апартамента да зее отворена, Блох вече знаеше, че Пясъчния човек е напуснал сградата. Въпреки това тя реши да не рискува. Този тип беше доста хитър. Извади от кобура под мишницата си Маги — „Смит и Уесън Магнум 500“. Предпочитаното ѝ оръжие. Само с 5 патрона в барабана. Но ако човек знаеше как да го ползва, и един изстрел беше достатъчен. Дори целта да се криеше зад стена от газобетон.

Чу Лейк по стълбите зад гърба си и вдигна длан, за да го предупреди да пази тишина и да стои на разстояние.

После влезе вътре, като огледа първо ъглите на помещението. В средата на стаята върху статив имаше маслен портрет на мъж. По пода зад статива червенееха пръски, които водеха към локва кръв и кървава следа. Някой тежко ранен е бил влачен по паркета, реши тя.

Откри трупа във ваната. Мъжът беше гол до кръста и от лицето му не бе останало нищо. Блох се обърна и избяга от апартамента.

— Няма го, а във ваната има труп — каза тя. — Вероятно наемателят на жилището.

Те отново затрополиха по стълбището и излязоха на улицата. Огледаха се, вече бяха станали четирима. Федералните ги бяха видели да тичат и бяха решили да им се притекат на помощ.

Трети агент — по-възрастен мъж — пресече улицата и дойде при тях.

Застанаха на ъгъла, като се оглеждаха наоколо. Блох нямаше нужда да разучава снимката на Даниъл Милър от преписката по делото. От две години лицето му беше във всички вестници, по всички новинарски канали и сайтове. Ако го видеше, щеше да го познае, дори да се бе опитал да промени външния си вид.

— Някакви следи от него? — попита Лейк задъхан.

Двамата федерални се оглеждаха наоколо; докато си поемаха дъх, погледите им минаваха по лицата на пешеходците. Семейни двойки се разхождаха, хванати за ръка, мъже в костюми крачеха с маршова стъпка по тротоара, няколко души бягаха за здраве, две жени се връщаха от фитнес по анцузи и разговаряха оживено — обичайна картина от кипящия живот на Манхатън.

— Я по-добре да нагледаме свидетелката. Оставих партньора ми да я пази — каза възрастният, като се приближи до Блох. Имаше посивяла коса, тънки устни и проницателни очи.

— По дяволите! — изруга Лейк.

Сградата на Лилиан Паркър беше отсреща. За миг цялото им внимание се фокусира върху нея.

Движението се бе поразредило заради червения светофар на пешеходната пътека леко вдясно. Пред тях все още имаше няколко коли, които им пречеха да пресекат улицата. На отсрещния тротоар беше застанала жена с бебешка количка и разговаряше с мъжа до себе си — с жълто яке и бейзболна шапка. Нещо в него привлече вниманието на Блох. Двамата като че ли не се познаваха, но водеха учтив, макар и леко насилен разговор. Мъжът носеше синя хирургическа маска. Много хора в града бяха с такива маски, за да се пазят от ковид или от отработените газове на колите. Лейк тръгна към пешеходната пътека. Федералните го последваха. По-възрастният агент, който се представи като Мигс, беше останал без дъх. Блох реши да върви с него.

Лейк и двамата федерални продължаваха да оглеждат лицата на минувачите.

Блох наблюдаваше мъжа с жълтото яке.

Светофарът за пешеходци превключи на зелено. Почти едновременно с това цифровият часовник започна да отброява секундите на зелената светлина. Това бе моментът, в който Лейк също извърна рязко глава към мъжа в жълто.

Блох усети прилива на адреналин като иглички по върховете на пръстите си. Тя вече се потеше от слънцето и дишаше тежко. Но при вида на мъжа с жълтото яке застана нащрек. На излизане от апартамента бе поставила револвера си в кобура и сега усети как ръката ѝ сама бръкна под якето.

Мъжът вдигна лявата си ръка и дръпна надолу ципа на своето яке.

Дъхът ѝ се спря в гърлото, когато видя другата му ръка да посяга към бебешката количка.