Съучастници

41. Еди

Когато станах от мястото си за кръстосания разпит на Джонсън, писалката на Хари беше в ръката ми. Красива вещ. С яркозелен корпус и златно перо. Германска марка автоматични писалки, прочути със своята надеждност. И здравина. Точно каквато ми трябваше. Стисках я в ръката си, сякаш животът ми зависеше от нея.

— Професор Джонсън, вие завеждате криминалистичната лаборатория на Южната съдебна област на щата Ню Йорк, нали така? — попитах аз.

— Точно така.

— Може ли да се приближа до свидетеля?

Съдия Стоукър кимна.

— Професоре — започнах аз, — наблюдавал съм ви да давате показания преди години, но до днес така и не ми се удаде случай да се запозная лично с вас. За мен е удоволствие.

Пристъпих към него и му подадох ръка.

Джонсън се усмихна, понадигна се от мястото си и се ръкувахме набързо. Когато седна, на лицето му беше изписано облекчение. Уайт го бе подготвял усилено за това дело и най-вероятно ме беше описал като някакъв кръвожаден тигър, който ще къса живо месо от него. Явно започваше да си мисли, че ще мине много по-леко. Засега това ме устройваше. Исках го спокоен. Отпуснат.

— Професоре, вие сте анализирали петната по блузата на моята клиентка. А открихте ли по плата нейно ДНК?

Той се облегна назад, кръстоса дългите си крака и скръсти ръце в скута си. Очевидно беше подготвен за този въпрос. Номерът бе да отговори така, че да не прозвучи репетирано или неискрено.

— Щеше да има ДНК на вашата клиентка върху блузата, ако е била носена. ДНК от пот може лесно да попие в плата. Изпирането на дрехата обаче може да е отстранило ДНК-то ѝ.

— Но не и кръвта?

— Не, кръв се премахва от памук много по-трудно, отколкото пот. Оставя упорити петна, като оцветява самите влакна, понякога завинаги. Донякъде като червеното вино.

— Разбирам. А ако моята клиентка никога не е обличала тази блуза, по нея също не би имало нейна ДНК, нали?

— Вероятно.

— Не сте я изследвал за нейно ДНК, нали?

Той се усмихна на съдебните заседатели и даде отговора си:

— Не, не би имало смисъл, ако е минала през перална машина, както в случая.

— Но ако не сте я тествали за ДНК, вие не бихте могли да знаете дали моята клиентка изобщо я е обличала някога, не е ли така?

Той прочисти гърлото си. Започваше да се чувства леко неудобно. А аз не исках да го карам да се гърчи. Поне засега.

— Не знам дали вашата клиентка по принцип пере новите си блузи, преди да ги облече.

— Добре, радвам се, че отстъпихте по този пункт — казах аз и бързо минах на следващия въпрос още докато Джонсън отваряше уста, вероятно за да каже, че за нищо не е отстъпвал.

— Професоре, вие не сте специалист по кръвни пръски, нали?

— Не, не съм. Но както сам ми напомнихте, през кариерата си аз съм давал показания по стотици дела за углавни престъпления, повечето убийства, и имам опит при изследване на следи от кръв. На мен подредбата на петната ми прилича на пръски. Сякаш е присъствала на убийството на Стейси Нилсен или самата тя е замахнала с ножа.

— В момента сте много далече от лабораторията и машините си, професоре. Сигурно сте в течение на провеждащото се от Министерството на правосъдието разследване относно показания от специалисти по кръвни пръски, довели до множество неоснователни осъдителни присъди?

— Да, знам за това разследване.

— Вие не сте виждали доклади на специалисти по кръвни пръски във връзка с блузата, която изследвахте, нали?

— Не, не съм. И не смятам, че е ангажиран такъв специалист.

Вече отивахме нанякъде. Уайт искаше някой да каже, че кръвта на Стейси Нилсен е попаднала върху блузата на Кари Милър, защото тя е присъствала на убийството ѝ. За жалост, нито един специалист по кръвни пръски източно от Мисисипи не би приел да консултира такива случаи, докато не приключеше разследването на Министерството на правосъдието. Хората не искаха да си слагат главата в торбата. Даването на експертни показания по процес за множество убийства с висока обществена значимост би привлякло вниманието на министерството и би провокирало разследване, което да обхване цялостната им кариера. В отчаяните си опити да свърже Кари Милър с местопрестъплението Уайт беше натикал добрия професор в несвойствена територия.

— Професоре, няма никакви биологически или съдебномедицински доказателства, които да свързват моята клиентка с което и да било от местопрестъпленията на тези убийства, това ли е вашето разбиране?

— Освен кръвта, която изследвах, не. Няма такива.

Време беше да довърша професора.

— Какво означава пряк пренос? — попитах.

— Това е, когато някакъв материал, обикновено биологичен, попадне от жертвата върху заподозрения. Като пръски кръв.

— А какво е вторичен пренос?

— Това става, когато въпросният материал се предаде от прекия получател на друго лице.

Направих кратка пауза. Колкото да покажа на Джонсън, че внимателно обмислям следващия си въпрос. Позволих на устните си да се извият в лека усмивка. Тялото му се стегна.

— Професоре, преди да ви задам следващия си въпрос, има ли нещо в досегашните ви показания, което бихте желали да промените или уточните?

Той разкръстоса краката си и постави двете си стъпала на пода.

— Мисля, че не — каза той. — Давам ви своето професионално експертно мнение толкова честно, колкото е възможно.

Веждите ми се повдигнаха в престорена изненада.

Джонсън преглътна, после подръпна брадата си с дясната ръка. Точно това чаках аз.

— Професоре, нали сте наясно, че обвинението се стреми да докаже как моята клиентка е играла някаква роля в тези убийства заедно със своя съпруг Даниъл Милър?

— Да.

— Наясно сте, защото сте извършили извличане и анализ на ДНК от пръстовия отпечатък под мишницата на Стейси Нилсен. Какъв беше резултатът от този анализ?

Той поглади брадата си с пръсти, после започна да хваща отделни кичури и да ги усуква на показалеца си, след което ги пускаше да се разсучат. Преди да отговори, погледна към ложата на журито, после към мен.

Чух зад гърба си тихо шушукане. Обърнах се. Една съдебна заседателка — руса жена с червен пуловер — побутна съседката си и дискретно ѝ посочи с пръст свидетелското място.

Знаех какво гледат и си сочат. Жалко, че Джонсън не го знаеше.

— Да, извлякох смесените ДНК вериги и успях да ги разделя. Отделно от това пръстовият отпечатък бе свързан с Даниъл Милър. Преди да знам този резултат, бях създал два ДНК профила от пробите, взети от трупа на Стейси Нилсен. Едната проба с висока степен на сигурност принадлежеше на самата Стейси Нилсен. Другата остана неидентифицирана, докато не извлякох ДНК от една четка за зъби, намерена в банята на Даниъл Милър. ДНК-то от четката в много висока степен съвпадаше с другия ДНК профил.

Шушукането се усилваше. Сега и някои от седящите в залата се бяха включили в него и хвърляха странни погледи към професор Джонсън.

— Има ДНК данни, които свързват съпруга на моята клиентка, Даниъл Милър, с жертвата Стейси Нилсен. ДНК от потта, която остава при допир?

— Точно така, кръвта, с която е направен пръстовият отпечатък, е на Стейси Нилсен. Това доказва, че я е пипал.

— Разбирам. Тогава не е ли възможно кръвта по блузата на клиентката ми да е попаднала там чрез вторичен пренос?

— Възможно, да. Но малко вероятно.

— И е напълно възможно, когато съпругът на моята клиентка, установеният убиец на Стейси Нилсен, се е съблякъл в дрешника, който е общ за двамата, част от кръвта по дрехите му да е попаднала върху блузата на моята клиентка, нали?

— Отново, възможно е, но малко вероятно — каза Джонсън, леко повишавайки глас.

Той беше започнал да забелязва погледите на съдебните заседатели. Вече и Дрю Уайт го гледаше някак особено, а Джонсън нямаше представа защо.

Аз реших да го просветя.

— Защо казвате, че е малко вероятно? — попитах.

Знаех отговора му, преди да го бе изрекъл. Защото така казват всички специалисти по кръвни пръски, когато правдоподобната последователност на събитията се отклони от тяхната версия. Бях чувал този отговор десетки пъти. Също и Джонсън, който бе участвал в стотици дела. Той се намираше на границата на експертните си познания и го знаеше. Беше уязвим, затова, когато проговори, едва ли не крещеше, за да го чуе целият град:

— Защото не смятам за възможно някой да изцапа с кръв себе си или дрехите си посредством вторичен пренос, без да забележи.

Ето, каза го. Обяснението си. Точно както бях очаквал.

— Наистина ли? — попитах и вдигнах длан, така че и Джонсън, и съдебните заседатели да я огледат хубаво.

Джонсън присви очи и се наведе напред.

— Професор Джонсън, дължа ви извинение — казах. — Преди да стана, си бях записал нещо с писалката на моя колега и изцапах ръката си с мастило.

Върху дланта ми имаше кръгло тъмночервено петно от писалката на Хари. От това, че бях завъртял леко копчето на буталото, за да изстискам малко мастило в ръката си. След което се здрависах с Джонсън и с времето го изнервих дотам, че да почне да си поглажда брадата. Той вдигна ръце и видя изцапаната си длан и пръсти.

Брадата му също беше цялата в червено мастило. Белите кичури бяха почервенели. Съдебните заседатели бяха видели това. Хората в залата също го бяха видели. Прокурорът го бе видял, а сега всички го виждаха.

С изключение на Джонсън.

— Имате мастило по себе си. Вторичен пренос. Та какво бяхте започнали да казвате? Че човек не може да изцапа дрехите си с кръв, без да забележи?

Той гледаше невярващо мастилото по ръката си и клатеше глава.

— Професоре, вие не сте в състояние да кажете кога онази кръв е попаднала върху блузата на клиентката ми, нито къде е станало това, нито как, нали така?

Той само клатеше глава, докато гледаше втренчено ту дланта си, ту мен. В погледа му се четеше неистово желание да извлече със сила някаква биологична материя от лицето ми.

— Нищо, професоре. Не е нужно да ми отговаряте. Съдебните заседатели видяха достатъчно. Оставям ви с кръвта по ръцете. Пардон, исках да кажа мастилото.