Съучастници

11. Откъс от дневника на Кари Милър

22 май

Днес е рожденият ден на Дани.

Много исках да направя тази вечер специална, да му покажа колко го обичам, може би да съживя част от магията на първите ни срещи. Божичко, това прозвуча така, сякаш сме женени от много отдавна. Всъщност не е изминала и година от брака ни, а аз вече изпитвам тревога и дори лека паника, че се провалих по тази линия. Както и във всичко останало.

Какво да подариш на мъжа си, който има всичко? Дори зададох този въпрос в Гугъл със същите думи. Накрая открих в нета художник калиграф, който ми изпрати рамкиран лист пергамент с думите „Най-щастлива съм, когато съм с теб“, изписани с красив почерк, който имитираше старинен шрифт. Исках Дани да знае, че не се нуждая от парите му, нито от тази къща, от луксозната кола, че единственото, което искам, е повече време, прекарано с него. Една година брак се нарича хартиена сватба, така че бях купила подарък за годишнината ни, но не можех да му го дам на рождения ден. Трябваше ми нещо друго.

Той винаги ме изненадва с грижливо подбрани подаръци, които са просто перфектни. Исках и аз да му подаря нещо много хубаво. Намерих търговец на часовници, Дани има няколко скъпи часовника, но са прекалено лъскави, а аз исках да му намеря нещо по-стилно. Търговецът предложи „Панерай“, който се оказа великолепен. Цветът на бронзовия корпус щял с времето да става все по-наситен, надявах се същото да се случи и с нашата връзка. Дани е толкова специален за мен. Исках и той да има от съпругата си нещо специално, което никой друг да няма, а този часовник беше точно това.

След като го доставиха, изпитах лек страх. Спомних си нещо, което баба ми казваше, когато дядо ѝ се оплакваше, че механичният ѝ часовник все изостава. Тя категорично му беше забранила да ѝ купува нов — казваше, че според поверието часовникът означава раздяла. Нещо като цъкаща бомба.

Баба ми вярваше също, че Елвис е жив и работи в „Уолмарт“ в Рино, Невада.

Купих проклетия часовник.

Струваше си да се види изражението на лицето му, когато отвори кутията на масата за закуска. Сложи си го, докато бърках яйцата. Това е онзи Дани, когото обичам. Когато сме заедно, изпитвам едно особено усещане за топлина, чувствам се в безопасност.

Но ми се струва, че прекарваме все по-малко време заедно. Мислех си, че като се оженим, ще бъде точно обратното. Опитвам се да направя къщата по-уютна, да оставя своя отпечатък тук-там. Нищо съществено, просто дребни детайли, които да придават повече топлина и цвят на дома, за да не му се излиза от него.

Снощи това не помогна. Чух го да се прибира в 4 ч. и го открих в банята за гости. След като му занесох чисти хавлии, ми се извини, че ме е събудил. Исках да прибера костюма и ризата му, но той ми каза, че вече ги е опаковал за химическо, защото клиентите, с които се срещал, цяла нощ пушили пури. Докато подсушавах косата му, набърчи нос и се засмя. В работата му влиза да завързва контакти с инвеститори и тогава си напомних, че върши всичко това заради мен. Веднъж ми бе казал, че ще ми подари света, и аз му повярвах.

Въпросната сутрин, след като си изяде яйцата и седна на кухненската маса да се порадва на часовника си, той ми каза да си затворя очите и да му подам ръцете си с разтворени длани. Имал изненада. Такъв си е той, дори на рождения си ден мисли за мен. Усетих нещо в дланите си и като отворих очи, видях чифт красиви старинни обици. Сребърни, във формата на роза. Любимото ми цвете. Семпли и изумително красиви. Без подаръчна опаковка. Каза, че ги видял в някакво антикварно магазинче и не могъл да им устои. Бяха идеалният подарък.

Дани е идеалният съпруг.

Животът ми се промени, откакто го срещнах.

Още от малка, когато гледах „Плаващият театър“, „Момчета и кукли“ и „42-ра улица“ от канапето в къщата на родителите ми в Кливланд, обичах да пея и да танцувам. Подобно на много други дойдох в Ню Йорк с големи мечти и малко пари. Живеех в ужасни квартири с хора, които едва познавах, работех на три места едновременно и трупах отказ след отказ на прослушванията. Когато не получих дори ролята на Пилето Чъки в една детска пиеса, реших, че шоубизнесът не е за мен.

Напуснах трите места, където работех като сервитьорка, хванах се на по-добра работа като продавач-консултант в магазин за кожени изделия на Източна 26-а и „Медисън“ и вече можех да плащам сама наема на апартамент, в който да не се блъскам с непознати. Не бях принудена да бъркам под възглавниците на канапето за дребни монети, с които да си купя кофичка нудълс. Така живях една година, докато Даниъл Милър ме видя през витрината, спря се и влезе вътре. Не за да си купи куфарче, кожена чанта или портфейл. А заради мен. Каза, че съм най-красивата жена, която е виждал някога, и че щял да се разкайва до смъртта си, ако не ме покани на вечеря още там, на място.

Там, в магазина, ми каза и името си: Даниъл Милър. Сякаш трябваше да ми говори нещо. (После научих, че то наистина е известно на богатите хора в този град. Управлява частен хедж фонд и изкарва много пари от него.) Беше висок, добре сложен, красив, чаровен и на първата ни среща същата вечер се питах какво ли се крие зад тази ослепителна усмивка. Когато започнахме да се виждаме, не знаех, че е богат, но на четвъртата ни среща, когато нае частен самолет да ни откара до Вегас, започнах да се досещам. Не парите обаче ме накараха да се влюбя в него. А начинът, по който ме караше да се чувствам. Сякаш бях най-важният човек на света.

Животът ми дотогава беше вечно изпълнен с несигурност. Баща ми не можеше да се задържи дълго време на работа и с майка ми се караха много. Алкохолът определено играеше роля, но безпаричието беше в основата на всичко. Бях на деветнайсет и работех като барманка, когато той се вряза с пикапа си в мантинелата на шосето. Мама беше на седалката до него. Бил е пиян. И двамата всъщност са били пияни. Така и не излязоха живи от пикапа. Загубата на родителите ми ме подтикна да се пробвам като актриса в Ню Йорк. Животът ми се струваше крехък и хаотичен.

Но Дани ми даде сигурност, топлина и увереност. Всяка сутрин се събуждах със съзнанието, че ме обича, че не трябва да се притеснявам за пари, за покрив над главата си, за каквото и да било всъщност.

Не ми се налага повече да работя, но се записах доброволка в приют за животни, за да си намирам какво да върша, докато Дани не е у дома.

Днес се прибрах в 16:30 ч. и взех душ. Дани беше още в офиса. Тъкмо бях слязла в кухнята, както си бях по анцуг, за да започна да приготвям вечерята за рождения му ден, когато на вратата се позвъни. Отворих — беше млад мъж в костюм и с клипборд в ръка.

Представи се като полицейски инспектор Майк Стоун. Попита дали Даниъл Милър живее на този адрес и дали аз съм госпожа Милър.

Казах, че да.

Попита ме каква кола кара Дани.

Цялата се разтреперих. Обхвана ме паника, спомних си полицая, който дойде у дома да ми съобщи, че родителите ми са загинали в автомобилна катастрофа. Точно в този момент видях Дани да се задава с колата си по алеята към гаража и изтичах към него, за да го прегърна. Беше объркан, не знаеше какво става и аз му казах, че мъжът е полицай, разпитва за колата му и аз съм се паникьосала.

Дани знаеше за случилото се с родителите ми и веднага разбра защо съм реагирала така. Аз бях още разтърсена и той разказа историята на озадачения полицай, който изведнъж ужасно се смути. Извини се, каза, че искал само да провери дали Дани притежава тъмен ван. Дани каза, че ванът е собственост на една от фирмите му.

Тогава полицаят го попита къде е бил снощи.

Той отвърна, че си е бил вкъщи с мен. Полицаят ме погледна. Аз още бях задавена от уплаха. Не можех да говоря, само кимнах и успях да промълвя, че Дани е бил у дома с мен.

Полицаят ни благодари, извини се отново, че ме е уплашил, и бързо си тръгна.

Едва когато влязохме вкъщи и изпих чаша вода, за да се успокоя, се замислих за отговора на Дани на въпроса на полицая. Попитах го защо му каза, че си е бил вкъщи, след като цяла нощ го нямаше.

Той отвърна, че е видял колко съм разстроена и е искал да го отпрати, за да се погрижи за мен, и че онова, за което разпитвал той, нямало нищо общо с него.

Пристъпи към мен, притисна ме до себе си, докато топлината на тялото му ме накара да се съвзема. Всичко отново изглеждаше наред. Бях в безопасност.

Бях обичана.