Съучастници

31. Блох

В Ню Йорк има няколко частни криминалистични лаборатории. Някои от тях са свързани с базите данни на правоохранителните органи, други не са. Блох паркира пред модерна сграда в един район, граничещ със „Сохо“, „Сивик Сентър“ и „Трайбека“. Лейк влезе вътре и след десет минути излезе.

— Трийсет и шест часа. Ще проверят капачката на спринцовката за микровлакна, ДНК и всякакви следи. Добри са. Ако има нещо за откриване, ще го открият.

— Дано. Нужен ни е пробив — каза Блох, докато потегляше.

Извади телефона си, постави го в стойката на таблото и набра номер, срещу който пишеше „Паркс“.

Паркс беше един от агентите по джинси, които бяха охранявали Тереза Васкес. Двамата с Блох се бяха заговорили, след като линейката дойде да откара Мигс.

— Как си, Блох? — попита мъжки глас.

— Искам да знам успя ли да научиш нещо от хазаина на мансардата.

— Не, каза ми само, че е била наета краткосрочно в месеца, когато беше убита Лилиан Паркър. Човекът платил в брой, нямало нищо подписано черно на бяло, никакви документи за самоличност, банкови сметки и прочие.

— Съжалявам за смъртта на двамата ти колеги вчера — каза Блох.

— Оценяваме това, което направи за Мигс. Ако научим още нещо, веднага ще ти съобщим.

Блох затвори. Пясъчния човек бе наблюдавал апартамента на Тереза Васкес от същото място, откъдето и този на Лилиан Паркър. Художникът можеше да лежи там с дни или дори седмици, преди някой да го открие. А като се имаше предвид, че нито очите му бяха извадени, нито по трупа бяха открити други елементи от почерка на Пясъчния човек, ако те с Лейк не бяха влезли там, едва ли някога щеше да се установи връзка между това и останалите убийства, извършени от Даниъл Милър.

Семейство Нилсен бяха живели на сравнително тиха улица в Ийст Вилидж, напомняща повече на предградие, отколкото на част от Манхатън. За разлика от повечето нюйоркчани те бяха могли да си позволят къща. От кафяв камък, на ъгъл. Сега тя беше празна. След приключване на делото щеше да бъде обявена за продан, но брокерът не очакваше много оферти. Къщата беше може би на деветдесет години. През това време бе приютявала не едно и две семейства. С всяка изминала година стойността ѝ се беше увеличавала.

А сега никой не я искаше.

Ако изобщо я купеше някой, мислеше си Блох, това най-вероятно щеше да е спекулант. Не и семейство, не в този момент. Злото я бе навестило и бе оставило своя отпечатък.

Къщите имаха памет. В този град вероятно нямаше дом, в който да не се е разиграла някаква ужасна сцена, но хората бяха готови да забравят за нея още щом бъде избърсана кръвта. Някои престъпления обаче бяха толкова потресаващи, че оставяха след себе си стигма, която не може да се отмие с белина и сода бикарбонат.

Блох паркира през няколко къщи. Угаси двигателя. Погледна в огледалата, после заоглежда една по една паркираните коли. Нямаше ванове без прозорци. Три коли бяха паркирани пред дома на Дейзи Броудър. Блох бе чела показанията ѝ и бе проучила всичко, което успя да намери за нея. Все пак тя беше свидетел на обвинението, а на Еди му трябваха муниции. Блох бе открила много информация, но нищо от нея не помагаше на защитата.

Госпожа Броудър, както беше известна в квартала, наближаваше деветдесет, доколкото Блох можеше да прецени, и беше в цветущо здраве. Всяка сутрин ставаше в шест часа, правеше гимнастика, изяждаше купичка органично мюсли, следвано от палачинки и няколко парченца бекон, и всичко това полято с две кани кафе. След закуска старицата излизаше из квартала в изпълнение на някое от многобройните си задължения. Преподаваше испански в местното читалище, работеше на половин ден като касиерка в близкия минимаркет, а през свободното си време посещаваше местния фитнес център. Редуваше пилатес с йога и кънтри танци.

Любимка на децата в квартала, госпожа Броудър винаги беше първата им спирка на Хелоуин, защото раздаваше най-хубавите сладкиши. Тя никога не бягаше от въпросите им, когато видеха татуирания номер на ръката ѝ. Беше избледнял и някак малък, защото го бе получила, когато е била, кажи-речи, на тяхната възраст. Спомените от детството ѝ в Полша бяха все така живи в съзнанието ѝ.

Госпожа Броудър си бе седяла една вечер в жилището срещу къщата на семейство Нилсен, когато в късните часове видяла мъж и жена да минават по тротоара. В това нямало нищо необичайно. Но когато същата двойка минала отново, госпожа Броудър поставила на пауза филма с Арнолд Шварценегер и се приближила до прозореца. Този път мъжът и жената се спрели пред къщата на семейство Нилсен и останали известно време така, загледани в нея. Впоследствие госпожа Броудър бе казала на полицията, че двамата прекарали там десетина минути. Сякаш изучавали къщата. В един момент мъжът се обърнал и изгледал госпожа Броудър. Тя усетила как по тялото ѝ преминала ледена тръпка. Нещо вътре в нея я предупреждавало да внимава с него. Била се изправяла лице в лице със злото, особено като малко момиче. Същото чувство я обзело и сега и инстинктивно се отдръпнала от прозореца.

След убийствата тя бе разказала на полицията за мъжа и жената, но ченгетата не проявили особен интерес. Не търсели двама души. Само един мъж. Нещата се променили, когато ФБР и полицията идентифицирали Даниъл Милър като Пясъчния човек. От полицейското управление се свързали с госпожа Броудър и я попитали дали мъжът и жената, които видяла, били Даниъл и Кари Милър. Тя отговорила, че приличат на тях.

А сега Блох беше застанала пред къщата на семейство Нилсен и гледаше към апартамента на третия етаж в отсрещната сграда, който принадлежеше на госпожа Броудър.

— Смяташ ли, че би могла да разпознае някого от това разстояние? — попита Лейк.

— Не съм сигурна — каза Блох.

Тя остана загледана в прозореца, опитвайки се да пресметне колко отдалечена е била госпожа Броудър от случващото се. Беше ѝ трудно да се съсредоточи. Едва се сдържаше да не се метне на колата и да отпраши. Да търси. Да обикаля из улиците, докато открие Кейт. Това би било напълно безсмислено, но поне щеше да прави нещо. Да се движи.

Пое си дълбоко дъх. Трябваше да помисли. Където беше скривалището на Пясъчния човек, там се намираше и Кейт сега. Нужно ѝ беше фокусиране, а не движение. Огледа се наоколо, видя най-близката улична лампа, направи снимки с камерата на телефона си и ги изпрати на Еди — за всеки случай. Той можеше да извлече много нещо от нищо и би било по-добре да има поне няколко снимки от улицата.

— Да огледаме вътре — предложи Лейк и извади от джоба си връзка ключове.

— Откъде имаш ключове за къщата на Нилсен? — попита Блох.

— Нямам, това са си моите ключове.

Преди да предприеме каквото и да било, той огледа бравата. Видя същия кръгъл белег от металорежещ инструмент върху ключалката.

— И тук е провъртял патрона с бормашина — каза Лейк, после избра един ключ от връзката си и се опита да го вкара в ключалката.

С малко побутване и подръпване успя да го намести докрай, после го завъртя без усилие и отвори вратата. Провъртането на патрона с онази специална бормашина не бе повредило механизма, но го бе разхлабило до такава степен, че вратата можеше да се отключи и с пиличка за нокти.

Домът изглеждаше като снимка на заглавната страница на сайт за ексклузивни имоти. Бели стени, пастелни цветове, полиран паркет. Подредено с много вкус. Върху салонната масичка във всекидневната вляво имаше семейна снимка. Блох се спря да я разгледа.

Две хубави деца — момче и момиче, с не много голяма разлика във възрастта. Широко усмихнати и двете, без сянка на стеснителност — изпълнени с радост, щастие и любов. Само децата се усмихват така. Робърт беше на пет. Ели — на осем. Тази снимка едва ли бе направена много преди Пясъчния човек да се намеси в живота им.

А зад тях бяха родителите им. Тобаяс Нилсен беше гладко избръснат, с двеставатова усмивка, каквато може да се види само в реклама на паста за зъби. Очите му бяха светли и искрящи и макар да беше на четиресет и пет, нямаше нито една бръчица. Притежаваше няколко ресторанта в Манхатън, а като странично занимание купуваше и продаваше недвижими имоти. Всяка година даваше парти за близки приятели. Двамата със съпругата му Стейси бяха истински нюйоркски светски знаменитости. Стейси беше още по-красива. Дълга златистокестенява коса се спускаше покрай едната ѝ буза, подчертавайки кораловото сияние на кожата. Дребните несъвършенства не отнемаха нищо от хубостта ѝ. Дясната ѝ вежда беше разсечена на две от белег, който нарушаваше симетрията на лицето ѝ, но не отслабваше нейния чар. Беше по-млада от Тобаяс. Пясъчния човек бе отнел живота ѝ едва на трийсет и четири.

Блох прекоси всекидневната и стигна до голямата кухня; вниманието ѝ привлече задната врата. Беше от масивен дъб с две тежки резета. Едно отгоре, което се захващаше за тавана, и едно отдолу, което влизаше в пода. Дори да бе провъртял патрона на бравата, Пясъчния човек не би могъл да преодолее тези две препятствия. Блох отвори задната врата и се озова в тесен покрит пасаж. Кофите за боклук бяха подредени под плексигласов навес. От дясната страна имаше тухлена стена; пасажът завиваше наляво и извеждаше на улицата. По ключалката на задната врата нямаше следи от взлом. Пясъчния човек бе проникнал в къщата през главния вход. В останалите помещения на първия етаж нямаше нищо друго интересно и Блох последва Лейк нагоре по стълбите.

На втория етаж имаше стая за игри, баня и голямо ателие. Като архитект, Стейси бе работила най-вече от вкъщи. На третия етаж имаше още една баня, семейна спалня и две детски стаи една срещу друга. Двамата се насочиха към спалнята в дъното на коридора.

Голямото легло си беше на мястото. В центъра на матрака имаше огромно петно. Беше с овална форма, странно наподобяваща корема на гигантски черен паяк.

Блох отиде до прозореца и погледна навън. От мястото ѝ се виждаше вътрешността на малкото жилище на госпожа Броудър. Тя извади айпада от раницата си, включи го и прегледа набързо кадрите от убийството на семейство Нилсен, като търсеше конкретно снимки на жертвите, така както ги е открила полицията.

Не е лесно да гледаш лица на мъртъвци. Но взирането в лицата на жертвите на насилствена смърт е нещо различно. За Блох това не беше ново преживяване. Тя бе обучена да се абстрахира от ужаса, за да вижда детайлите и уликите. Всяко убийство разказваше история.

След като бе упоил децата, той бе издърпал леката завивка до брадичките им. Полицаите ги бяха открили със затворени очи и първоначално ги бяха взели за мъртви. Поне така си бе помислил първият, пристигнал на местопрестъплението — младежът, който по-късно се беше самоубил. Когато момиченцето се събудило и тръгнало със залитане към спалнята на родителите си, заварило там полицай, вперил поглед в майка му и баща му, които лежали окървавени. И двете деца не били на себе си от шока.

Тобаяс имаше огнестрелна рана отляво на носа. Изходната рана беше на темето му, което показваше, че е бил застрелял в легнало положение, а стрелецът е бил наведен над него. По тялото на Стейси имаше множество прободни рани. Според съдебния лекар всяка от тях би могла да предизвика смърт за броени секунди. Бяха открити в леглото си с извадени очи и пясък, насипан в раните и очните им орбити.

— Защо семейство? — попита Лейк.

Анализаторите на ФБР, включително Дилейни, смятаха, че имат отговора на този въпрос.

Той вдигаше залога. Поемаше по-големи рискове, за да покаже на света силата си.

Блох виждаше логиката в това, но нещо я смущаваше.

— Оставил е децата живи. Като се е погрижил да не пречат. Застрелял е бащата в лицето, но е използвал нож за майката. Оставам с впечатление, че целта са били съпрузите. Децата са били просто подробност.

— Защо точно това семейство?

— Не знам — отвърна тя и закрачи замислено из стаята.

— Не е лесно да се проникне в тази къща — каза Лейк. — Влязъл е през главния вход. Улицата е много оживена и е рискувал да го забележат. Всъщност госпожа Броудър наистина го е видяла да оглежда мястото заедно с някаква жена.

Нещо в размишленията на Лейк ѝ се стори важно. Докато го слушаше, усети как по кожата ѝ преминават тръпки.

— Я повтори — каза тя.

— Какво?

— Това, което изрече току-що. Повтори го.

— Амиии… тази къща е доста добре защитена и се вижда от много прозорци наоколо. Той е поел ужасен риск, като е…

— Не! — прекъсна го Блох. В гласа ѝ се долавяше раздразнение.

— По-полека, да обмислим внимателно нещата.

— Не мога по-полека. Той ми отне приятелката. Трябва да действаме бързо. Ти каза и нещо друго за тази къща.

— О, че е трябвало да мине през главния вход, което е сериозен риск за…

— Това е — кимна Блох, излезе от стаята и заслиза бързо по стълбите.

— Кое? Какво имаш предвид? — попита той.

Блох не отговори; тя вече беше в кухнята и изчакваше Лейк да я настигне.

— Ако трябваше ти да проникнеш в тази къща, как би го направил?

— Единственият възможен начин е през глав…

Лейк замръзна на място.

— Главният вход е единственият начин да се проникне вътре — каза той. — През задната врата е по-безопасно, но той дори не се е опитал да мине оттам. Няма следи от взлом по ключалките. А и тези резета отвътре… По дяволите, тези резета не се виждат, когато си отвън. Той е знаел за тях. Милър е бил и преди в тази къща.

Но Блох не го слушаше. Тя вече говореше по телефона с Еди.