Трескави сънища

1.

ДВАНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Мусалангу, Замбия

Залязващото слънце огряваше африканската савана като горски пожар, червено-жълто в спускащата се над лагера задушна вечер. Възвишенията покрай горен Макуеле стрийм се издигаха на изток подобно проядени зелени зъби, изпъкнали на фона на небето.

Няколко прашни брезентови палатки ограждаха отъпкания район, скрити в сянката на горичка от стари дървета мусаса, чиито клони протягаха смарагдово-зелените си чадъри над сафари лагера. През гъстака нагоре се изви тънка струйка дим от готварския огън, понесла възбуждащата миризма на мопани[1] и печено куду[2].

В сянката на голямото дърво в центъра на бивака две фигури – на мъж и на жена, трийсетинагодишни – седяха в лагерни столове от двете страни на масата и пиеха бърбън с лед. Бяха облечени в прашни панталони с дълги крачоли и ризи с дълги ръкави цвят каки, защита срещу мухите це-це, които излизаха вечерно време. Мъжът, слаб и висок, се отличаваше с хладна, почти ледена бледност, която изглеждаше неповлияна от горещината. Това не се отнасяше за жената, която лениво си вееше с голямо бананово листо, раздвижвайки гъстата си грива от кестенява коса, вързана хлабаво отзад с канап. Тя беше загоряла и отпусната. Полугласният им разговор, прекъсван от време на време от смеха на жената, беше почти недоловим сред звуците на африканската савана: писъци на маймуни, крясъци на фазани и цвърчене на сойки, примесено с тракането на тенджери и тигани в кухненската палатка. Към вечерните звуци се присъедини и далечният рев на лъв навътре в саваната.

Седящите фигури бяха Алойзиъс Пендъргаст и съпругата му от две години, Хелън. Те бяха в края на ловно сафари в район под контрола на „Мусалангу Гейм Мениджмънт“, където бяха ловували африкански антилопи по програма за разреждане на стадата, разрешена от замбийското правителство.

— Искаш ли още едно питие? – обърна се Пендъргаст към съпругата си, вдигайки коктейлната кана.

— Още едно? – отвърна тя със смях. – Алойзиъс, да не би да планираш покушение над моята добродетелност?

— И през ум не ми минава. Надявах се, че може би ще прекараме нощта, дискутирайки концепцията на Кант за категоричния императив.

— Ето, виждаш ли, точно за това ме предупреждаваше майка ми. Омъжваш се за този мъж, понеже е много добър с пушката, само за да откриеш после, че има мозък на оцелот.

Пендъргаст се засмя и отпи от питието си, загледан в него.

— Африканската мента е по-скоро тръпчива на вкус.

— Горкичкият Алойзиъс, липсва ти твоят джулеп. Е, ако приемеш онази работа във ФБР, която Мик Декър ти предлага, ще можеш да си пиеш джулеп денем и нощем.

Той отпи замислено още една глътка и вдигна очи към жена си. Учуди се колко изненадващо бързо бе загоряла на африканското слънце.

— Реших да не приема.

— И защо не?

— Не съм сигурен, че съм готов да остана в Ню Орлиънс при всичко, с което е свързано това – семейните усложнения, неприятните спомени… Пък и вече съм видял достатъчно насилие, не мислиш ли?

— Не знам… Така ли е? Толкова малко ми казваш за миналото си, дори сега.

— Не съм подходящ за ФБР. Не обичам правила. Във всеки случай, ти си непрекъснато по света с тази твоя организация „Доктори с крила“; можем да живеем навсякъде, стига да е наблизо до международно летище.

— Предполагам, че не си ме довел в Африка, за да ми цитираш Джон Дън. Или Киплинг, може би?

— Всяка жена знае всичко за всичко – произнесе напевно той.

— Като се замисля повечко, добре е да ми спестиш и Киплинг. Какво си правил като тийнейджър, Бартлет[4] ли си наизустявал?

— Покрай другото… – Пендъргаст вдигна поглед. По пътеката от запад се приближаваше непозната фигура. Беше висок мъж, туземец, облечен в къси панталони и мръсна тениска; през рамото му висеше древна пушка, в ръката си стискаше тояга с раздвоен връх. Когато стигна до лагера, той спря и поздрави на бемба, местния диалект, което бе посрещнато с викове за добре дошъл откъм кухненската тента. Мъжът влезе в лагера и се приближи до масата, край която седеше семейство Пендъргаст.

Двамата станаха.

— Уму-нту-у-мо-уму-сума-а-афика — произнесе Пендъргаст за поздрав и стисна топлата прашна ръка на мъжа по замбийски обичай. Туземецът протегна тоягата си към Пендъргаст; на вилката й беше закрепена бележка.

— За мен? – премина агентът на английски.

— От окръжния комисар.

Пендъргаст хвърли поглед към съпругата си, после взе бележката и я разгъна.

— Нещо не ми харесва как звучи – каза Хелън, надничайки иззад рамото на съпруга си. – Какво според теб е това „неприятно нещо“?

— Може би фотограф е пострадал от любовните аванси на някой носорог.

— Не е смешно – каза Хелън, смеейки се в същото време.

— Както знаеш, точно сега е сезонът, в който се разгонват. – Пендъргаст сгъна листчето и го пъхна в горния вътрешен джоб на ризата си. – Боя се, че това на практика означава край на сафарито ни.

Той отиде до палатката, отвори една кутия и се зае да сглобява очуканите части на въздушна антена, която после занесе до близкото дърво мусаса и я привърза към един висок клон. След това се спусна от дървото, пъхна жицата в SSB радиостанцията, която беше поставил на масата, включи устройството, нагласи го на правилните честоти и изпрати сигнал. След миг се чу раздразненият глас на окръжния комисар, прегракнал и скърцащ.

— Пендъргаст? Къде си, за бога?

— В горния лагер на река Макуеле.

— По дяволите! Надявах се да си по-близо до Банта роуд. Защо, по дяволите, не държиш радиостанцията си свързана? Опитвам се да те открия от часове!

— Мога ли да попитам какво е станало?

— В лагера Кингазу. Един германски турист е бил убит от лъв.

— Що за идиот е позволил това да се случи?

— Не е точно така. Лъвът навлязъл в лагера посред бял ден, нахвърлил се върху мъжа, докато онзи се връщал от столовата към колибата си, и го отвлякъл в гората.

— И после?

— Сигурно можеш да си представиш какво е станало „после“! Съпругата на немеца изпаднала в истерия, в целия лагер настанал пълен хаос, наложило се да дойде хеликоптер и да извози по въздуха туристите. Персоналът, който останал, е изплашен до смърт. Пострадалият бил прочут фотограф в Германия – както се сещаш, адски неприятно за бизнеса!

— Проследихте ли лъва?

— Имаме следотърсачи и оръжие, но не и такъв, който ще влезе в саваната след този лъв. Нямаме човек с опит – или с достатъчно кураж. Ето защо се нуждаем от теб, Пендъргаст. Няма кой друг, налага се ти да дойдеш и да го проследиш… и… ами… да откриеш останките на горкия немец, докато още има какво да се погребе.

— Искаш да кажеш, че дори не сте открили тялото?

— Няма кой да тръгне подир това кръвожадно зверище, казах ти! Знаеш какъв е лагерът Кингазу, всичкият този бодлив гъсталак, натрупан заради набезите на слоновете. Имаме нужда от изключително опитен стрелец. И не е необходимо да ти напомням, че разрешителното ти за лов изисква ти да се оправяш с животни-човекоядци, ако се наложи.

— Ясно.

— Къде си оставил роувъра си?

— Във Фала Пане.

— Тръгвай, колкото се може по-скоро. Не се бави да свиваш палатката, грабвай оръжието си и идвай.

— Ще отнеме най-малко ден. Сигурен ли си, че няма някой по-близо, който може да помогне?

— Няма. Във всеки случай не и такъв, на когото бих се доверил.

Пендъргаст погледна към съпругата си. Тя се усмихна, намигна му и изимитира стрелба с пистолет със загорялата си ръка.

— Хубаво. Ще тръгнем веднага.

— И още нещо. – Гласът на окръжния комисар се поколеба и в радиостанцията настъпи тишина, изпълнена със съскане и пропукване.

— Какво?

— Може би не е много важно, но… Съпругата на немеца, която е била свидетелка на нападението… каза… – Поредна пауза.

— Да?

— … каза, че лъвът бил странен.

— Как така?

— Гривата му била червена.

— Искаш да кажеш – малко по-тъмна от обикновено? Не е чак толкова необичайно.

— Не по-тъмна. Гривата на този лъв била яркочервена. Почти кървавочервена.

Настъпи дълга тишина. След което окръжният комисар заговори отново:

— Но, разбира се, това не може да е онзи същият лъв. Било е преди четирийсет години в северна Ботсвана. Никога не съм чувал лъв да живее повече от двайсет и пет години. А ти?

Пендъргаст не каза нищо, докато изключваше радиостанцията. Сребристите му очи блестяха в гаснещия здрач на африканската савана.