Трескави сънища

39.

Ню Йорк сити

Беше седем и петнайсет сутринта, но петнайсети отдел „Убийства“ работеше здраво, бяха регистрирани няколкото предумишлени и непредумишлени убийства от изминалата нощ и сега отделът се бе събрал в зоната за отдих да обсъдят напредъка по отворените случаи. Капитан Лора Хейуърд седеше зад бюрото си и довършваше един необичайно изчерпателен месечен отчет за комисаря. Бедният човек беше нов в службата – бяха го изтеглили от Тексас – и Хейуърд знаеше, че той би оценил малко бюрократична помощ.

Тя завърши рапорта, запази го, после отпи от кафето си. Беше почти изстинало: тя беше в офиса отпреди повече от час. Тъкмо оставяше чашата, когато телефонът й звънна. Беше личният й телефон, не служебният, и само няколко души знаеха номера: майка й, сестра й, адвокатът на семейството й – и Винсънт Д’Агоста.

Извади апаратчето от джоба на сакото си и погледна дисплея. Педантична към протокола, тя обикновено не вдигаше през работно време. Този път, обаче, затвори вратата на офиса си и се обади.

— Ало?

— Лора – долетя гласът на Д’Агоста. – Аз съм.

— Вини? Наред ли е всичко? Разтревожих се, когато миналата нощ не се обади.

— Всичко е наред и съжалявам, че така се получи. Само че нещата са малко… напрегнати.

Тя се облегна в стола си.

— Кажи какво има.

Настъпи пауза.

— Ами, намерихме „Черната рамка“.

— Картината, която търсехте?

— Да. Или поне така мисля.

Той не звучеше много въодушевено. По-скоро – раздразнено.

— Как я намерихте?

— Беше скрита зад стената на едно мазе на закусвалня, ще повярваш ли?

— Тогава как успяхте да я вземете?

Друга пауза.

— Разбихме го.

— Влезли сте с взлом?

— Аха.

В ума й звъннаха предупредителни камбанки.

— Какво сте направили? Промъкнали сте се вътре след работно време?

— Не. Направихме го вчера следобед.

— Продължавай.

— Пендъргаст го планира. Отидохме там, като се представихме за инспектори и Пендъргаст…

— Промених си мнението. Не искам да слушам нищо повече за това. Спести си подробностите и казвай какво стана, след като взехте картината.

— Ами, точно затова не можах да ти се обадя, както правя обикновено. След като напуснахме Батон Руж, забелязахме, че ни следят. Преследваха ни през мочурищата и езерата на…

— О, Вини! Спри за момент. Моля те. – Точно от това се беше страхувала. – Мислех, че ми обеща да се грижиш за себе си, а не да се поддаваш на глупостите на Пендъргаст.

— Знам, Лора. Не съм го забравил. – Следваща пауза. – След като знаех колко близо сме до картината, наистина близо, имах чувството, че мога да направя почти всичко – ако това ще помогне за разрешаването на загадката, за да се върна при теб.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Какво се случи после?

— Отървахме се от опашката. Върнахме се в полунощ в „Пенумбра“. Занесохме дървения сандък, който бяхме взели, в библиотеката и го сложихме на една маса. Пендъргаст беше невероятно нервен. Вместо да отворим проклетия сандък с железен лост, трябваше да използваме онези малки инструменти, които направо те правят кривоглед. Картината сигурно е била изложена на пара в някакъв момент, защото гърбът й беше залепнал към дървото и отне доста време, докато го освободим.

— Но беше „Черната рамка“, нали?

— Беше в черна рамка, да. Но платното беше покрито с мухъл и толкова мръсно, че нищо не можеше да се различи. Пендъргаст взе някакви тампони, четки и куп разтворители и почистващи препарати, и започна да сваля мръсотията – не ми даде да я докосна. След може би петнайсет минути успя да изчисти малка част от платното и тогава…

— Какво?

— Направо замръзна. Преди да разбера какво става, той ме избута от библиотеката и заключи вратата.

— Просто така?

— Просто така. Останах да стоя в коридора. Не можах дори да погледна картината.

— Казвам ти, този човек не е с всичкия си.

— Признавам, има си своите странности. Това беше в три след полунощ, така че си помислих, да върви по дяволите, и отидох да спя. Събудих се на сутринта. Той още беше там, продължаваше да работи.

Хейуърд усети, че започва да се ядосва.

— Типичният Пендъргаст. Вини, той не ти е приятел.

Тя чу Д’Агоста да въздиша.

— Напомнях си, че все пак разследваме смъртта на неговата съпруга, че за него това трябва да е голям шок… А той ми е приятел, дори и да го показва по своя странен начин. – Лейтенантът направи пауза. – Нещо ново за Констанс Грийн?

— Задържана е в затворническото крило на болница „Белвю“. Разпитах я. Продължава да поддържа, че е изхвърлила бебето си в океана.

— Каза ли защо?

— Да. Каза, че било дявал. Точно като баща си.

— Исусе. Знаех, че е луда, но не и до такава степен.

— Как прие Пендъргаст новината?

— Трудно е да се каже – както всичко, свързано с Пендъргаст. На повърхността сякаш почти не го засегна.

Последва кратка тишина. Хейуърд се запита дали да не го притисне да се прибере вкъщи, но осъзна, че не иска да го обременява още повече.

— Има и нещо друго – каза Д’Агоста.

— Какво?

— Помниш ли типа, за когото ти казах – Блеклетър? Предишният шеф на Хелън Пендъргаст в „Доктори с крила“?

— Какво за него?

— Бил е убит в къщата си онази нощ. Два дванайсеткалиброви куршума, право в целта, минали са през него.

— Господи…

— И това не е всичко. Джон Бласт, зализаният тип от Сарасота, другият, който се е интересувал от „Черната рамка“… Предположих, че той ни е преследвал. Но току-що чух новината – също е бил застрелян, вчера, не много след като пипнахме картината. И познай какво: отново дванайсеткалиброви куршуми.

— Някаква идея какво става?

— Когато чух, че Блеклетър е бил застрелян, предположих, че зад това стои Бласт. Но сега и Бласт е мъртъв.

— Можеш да благодариш за това на Пендъргаст. Бедите винаги вървят след него.

— Изчакай една секунда. – Настъпи тишина и след малко гласът на Д’Агоста се върна. – Пендъргаст е. Чука на вратата. Казва, че картината е чиста и че иска мнението ми. Обичам те, Лора. Ще ти се обадя тази нощ.

И той изчезна.