Трескави сънища

29.

Ню Йорк сити

Когато капитан Хейуърд влезе в занемарената чакалня пред стаите за разпит в мазето на Площад „Полиция“, двамата свидетели, които беше извикала, станаха.

Сержантът от отдел „Убийства“ също стана и Хейуърд се намръщи.

— Добре, седнете и се отпуснете. Не съм президентът. – Тя осъзнаваше, че всичките тези златни нашивки по раменете й вероятно бяха доста респектиращи, особено за човек, който работи на кораб, но това беше малко прекалено и я караше да се чувства неловко. – Съжалявам, че се наложи да ви безпокоя в неделя. Сержант, ще викам по един, без някакъв специален ред.

Тя влезе в стаята за разпити — една от по-приятните, предназначена за свидетели, които сътрудничат, а не за строги разпити на заподозрени. Вътре имаше масичка за кафе, бюро и два стола. Аудио-видео операторът беше вече там и й кимна, вдигайки нагоре палци.

— Благодаря – каза Хейуърд. – Високо го оценявам, особено за толкова кратко време. – Новогодишното й решение беше да овладява сприхавия си нрав спрямо подчинените си в службата. Тези над нея още получаваха неподправеното отношение: Ритни горния, целуни долния, това беше новото й мото.

Тя провря глава през вратата.

— Да влезе първият, моля.

Сержантът доведе първия свидетел, който беше още в униформа. Тя му посочи стола.

— Знам, че вече са ви разпитвали, но се надявам да нямате нищо против още един тур. Ще се опитам да трае кратко. Кафе, чай?

— Не, благодаря, капитане — отвърна морският служител.

— Вие сте директор „Корабна сигурност“, така ли е?

— Точно така.

Директорът по сигурността беше безобиден възрастен джентълмен с рошава бяла коса и приятен британски акцент, който приличаше на пенсиониран полицейски инспектор от някакъв малък град в Англия. И сигурно е точно такъв, помисли си тя.

— И така, какво се случи? – попита Лора. Винаги обичаше да започва с основните въпроси.

— Ами, капитане, това за пръв път ми направи впечатление малко след отплаването. Получих оплакване, че една от пасажерките, Констанс Грийн, се държала странно.

— Как така?

— Беше на борда с детето си, бебе на три месеца. Това само по себе си е необичайно – не мога да си спомня дори и един случай пътник да се е качил с толкова малко дете. Особено пък самотна майка. Получих рапорт, че точно след качването си на кораба един дружелюбен пасажер е поискал да види бебето – и може би се е приближил твърде близко — и че госпожа Грийн, както изглежда, е заплашила пасажера.

— Какво направихте?

— Разпитах госпожа Грийн в каютата й и заключих, че тя не е нищо повече от една свръх закриляща майка – знаете как може да е – и че не съществува реална заплаха. Помислих си, че пътникът, който се беше оплакал, явно е проявил прекомерно любопитство.

— Как изглеждаше тя? Госпожа Грийн, имам предвид.

— Спокойна, сдържана, по-скоро официална.

— А бебето?

— В стаята с нея, в детско кошче, осигурено от домакинството на кораба. Спеше по време на посещението ми.

— А после?

— Госпожа Грийн се затвори в каютата си за три или четири дни. След това човек можеше да я види на кораба през останалата част от пътуването. Не знам да е имало други инциденти – до момента, в който тя не можа да покаже бебето си при паспортната проверка. Виждате ли, бебето беше твърде малко и затова бе добавено в паспорта й, както обикновено се постъпва, когато някой роди на борда.

— Видя ли ви се нормална?

— Напълно нормална при единствения ми разговор с нея. И необичайно уравновесена за млада дама на нейната възраст.

Следващият свидетел беше домакинът, който потвърди онова, което директорът по сигурността вече бе казал: че пътничката се качила с бебето си, че страстно го бранела и че изчезнала в каютата си за няколко дена. После, към средата на пътуването, са я виждали да се храни в ресторантите и да се разхожда из кораба без бебето. Хората предположили, че има бавачка или е използвала услугите на кораба за случая. Държала се затворено, не говорела с никого, отхвърляла всички приятелски жестове.

— Помислих си – каза домакинът, – че е някоя от онези изключително богати ексцентрички, нали знаете, които имат толкова много пари, че могат да се държат както си искат и няма кой да им каже нищо. Но… – Той се поколеба.

— Продължавайте.

— Към края на пътуването започнах да мисля, че тя може би е малко… луда.

Хейуърд спря пред вратата на малка килия. Никога не беше виждала Констанс Грийн, но беше чувала много за нея от Вини. Той винаги беше говорил за нея сякаш беше по-възрастна, но когато вратата се отвори, Хейуърд се изуми, когато видя млада жена на не повече от двайсет и две или двайсет и три години, тъмната коса, на която беше старомодно подстригана, да седи чинно на сгъваемото легло, все още в официалното си облекло от кораба.

— Може ли да вляза?

Констанс Грийн я погледна. Хейуърд се гордееше, че може да чете по очите на хората, но тези бяха непроницаеми.

— Моля, заповядайте.

Хейуърд седна на самотния стол в стаята. Беше ли възможно тази жена наистина да е хвърлила собственото си дете в Атлантическия океан?

— Аз съм капитан Хейуърд.

— Удоволствие е да се запозная с вас, капитане.

При тези обстоятелства от старомодната изисканост на поздрава по гърба на Хейуърд плъзнаха студени тръпки.

— Аз съм приятелка на лейтенант Д’Агоста, когото познавате, и също така понякога съм работила с вашия… ъ-ъ-ъ… чичо, специален агент Пендъргаст.

— Не ми е чичо. Алойзиъс е мой законен настойник. Не сме роднини. – Тя поправи Хейуърд предвзето, с изискана педантичност.

— Разбирам. Имате ли семейство?

— Не – дойде бързият рязък отговор. – Отдавна са починали.

— Съжалявам. Първо, питах се дали можете да ми помогнете с подробностите… имаме малък проблем с намирането на юридическите ви документи. Да знаете случайно номера на социалната си осигуровка?

— Нямам номер на социална осигуровка.

— Къде сте родена?

— Тук, в Ню Йорк. На Уотър стрийт.

— Името на болницата?

— Родена съм вкъщи.

— Ясно. – Хейуърд реши да се откаже от тази линия на разпит; техният правен отдел щеше рано или късно да го изясни, и ако истината се потвърдеше, тя просто избягваше трудния разпит. – Констанс, аз съм в отдела по убийства, но този случай не е мой. Тук съм само за да установя фактите. Не сте длъжна да отговаряте на въпросите ми и това не е официално. Разбирате ли?

— Разбирам перфектно, благодаря.

Хейуърд отново бе изненадана от старомодната интонация на речта й; нещо в начина, по който се държеше; нещо в тези очи, толкова стари и мъдри, че изглеждаха не на място върху такова младо тяло.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Наистина ли хвърлихте бебето си в океана?

— Да.

— Защо?

— Защото беше дявол. Като баща си.

— А бащата е…?

— Мъртъв.

— Как се казваше?

В стаята надвисна тишина. Студените виолетови очи не трепнаха пред нейните и Хейуърд разбра по-добре, отколкото ако Грийн би могла да каже, че тя никога, никога няма да отговори на въпроса.

— Защо се върнахте? Били сте в чужбина – защо сега се прибрахте у дома?

— Защото Алойзиъс ще има нужда от помощта ми.

— Помощ? Каква помощ?

Констанс остана неподвижна.

— Той не е подготвен да се изправи срещу предателството, което го очаква.