Трескави сънища

55.

Салфър, Луизиана

Наетият буик избръмча по лъскавия бетон на междущатско шосе 10. Хейуърд бе включила круиз контрола на сто и двайсет километра в час, въпреки че Пендъргаст промърмори, че със сто двайсет и шест биха пристигнали в града седем минути по-рано.

Този ден вече бяха изминали триста и шейсет километра с буика и тя забеляза, че агентът е станал необичайно раздразнителен. Той не криеше, че не харесва буика и бе предложил повече от веднъж да го сменят с Ролс ройса – предното стъкло, на който бе току-що заменено, – но Хейуърд бе отказала да влезе в него. Не можеше да си представи да води ефективно разследване, докато се разкарва наоколо с Ролса, и се питаше защо Пендъргаст използваше такъв претенциозен автомобил за работа. Да шофира спортната кола на съпругата му беше достатъчно лошо; след двайсет и четири часа на волана Хейуърд я бе върнала в гаража и бе настояла да наемат някое не чак толкова интересно, но определено по-анонимно превозно средство.

Пендъргаст изглеждаше явно раздразнен, че първите две имена от списъка на Мери Ан Роблет не доведоха до нищо: единият бе отдавна умрял, другият излезе невменяем, и отгоре на това в болница, на животоподдържащи системи. Сега бяха на път към третия и последен. Денисън Филипс IV, бивш генерален съветник на „Лонджитюд“, пенсиониран и живеещ спокоен живот на Бонви драйв в района на кънтри клуба „Бейю Глейд“ на Салфър. Името и адресът вече бяха създали представа в главата на Хейуърд за член на определено малобройно общество на южняшка аристокрация: надут, самомнителен, алкохолик, лукав и преди всичко неотзивчив. От дните й в Луизианското полицейско управление познаваше този тип хора много добре.

Тя видя знака за отклонението към Салфър и намали, преминавайки в дясното платно.

— Доволен съм, че се сдобихме с досие на нашия господин Филипс – каза Пендъргаст.

— Излезе чист.

— Наистина – дойде резкият отговор. – Имам предвид досието на господин Денисън Филипс V.

— Синът му? Искате да кажете онзи, осъден за наркотици?

— Доста сериозно е: притежание на повече от пет грама кокаин с цел продажба. Забелязах също така в досието, че е кандидатствал право в Университета на Луизиана.

— Аха. Бих искала да го видя как ще влезе в правното училище с това досие. Няма как да станеш адвокат с углавно престъпление.

— Човек би допуснал – провлачи Пендъргаст, – че семейството е с връзки и има причина да вярва, че архивът ще бъде заличен, когато Денисън Пети навърши двайсет и една години. Най-малкото – бях сигурен че са имали такова намерение.

Хейуърд отклони поглед от пътя, за да изгледа Пендъргаст. В очите му гореше твърд блясък, когато произнесе последните думи. Можеше само да си представи как е планирал да се справи с това. Щеше да упражни натиск, да заплаши, че ще попречи на всеки опит досието да бъде заличено, може би дори да намекне, че ще съобщи на пресата и ще направи невъзможен всеки опит за Денисън Филипс да се присъедини към юридическата фирма на баща си… освен ако дъртакът не проговореше, и то не проговореше много щедро. Повече от всякога й се искаше Вини да беше тук, вместо да се възстановява в болница „Калтроп“. Да работиш с Пендъргаст беше изтощително занимание. За стотен път тя се запита защо точно Вини – ченге от старата школа, като нея самата – поддържа Пендъргаст и неговата подчертана неортодоксалност с такова върховно уважение.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Питам се, Пендъргаст, дали бихте ми направили една услуга.

— Разбира се, капитане.

— Позволете ми тогава аз да започна това интервю.

Тя усети очите на агента от ФБР върху себе си.

— Познавам този тип хора много добре – продължи тя. – И имам идея как най-добре да се оправям с тях.

Настъпи мразовито мълчание, преди Пендъргаст да отговори:

— Ще наблюдавам с интерес.

Денисън Филипс IV ги посрещна на вратата на просторния си, превърнат в голф клуб, дом, достатъчно стар, че дърветата, засадени наоколо, да достигнат внушителни размери. Той изглеждаше точно така, както Хейуърд си го беше представяла и толкова идеално олицетворяваше този тип хора, че тя го намрази мигновено. Крепоненото сако на ивици с носната кърпичка от мек индийски плат, пъхната в горния джоб, бледожълтата риза с монограм, разкопчана около врата, зелените панталони за голф и следобедното мартини в ръка допълваха картината.

— Мога ли да попитам за какво се отнася? – провлачи той с префинен акцент, в който всички следи на робско потекло бяха грижливо заличени преди няколко поколения.

— Аз съм капитан Хейуърд от НПУ, преди това от Ню Орлиънското полицейско управление – каза тя, превключвайки на любезния, неутрален тон, който използваше, когато се разправяше с потенциални информатори. – А това е колегата ми, специален агент Пендъргаст от ФБР. – Докато говореше, тя свали значката си и я показа на Филипс. Пендъргаст не си даде труд да направи същото.

Филипс премести поглед от единия към другия.

— Знаете, че днес е неделя, нали?

— Да, сър. Може ли да влезем?

— Може би първо трябва да говоря с адвоката си – каза Филипс.

— Естествено – отвърна Хейуърд, – това е ваше право, сър, и ние бихме го изчакали колкото е необходимо, за да дойде. Но сме тук неофициално с няколко бързи въпроса. Вие не сте по никакъв начин предмет на нашето разследване. Единственото, от което се нуждаем, са десет минути от времето ви.

Филипс се поколеба и после отстъпи встрани.

— В такъв случай, заповядайте.

Хейуърд последва Филипс в къщата, цялата с бели килими, бели тухли, бяла кожа, злато и стъкло. Пендъргаст мълчаливо крачеше отзад. Влязоха в дневна с панорамни прозорци, които гледаха към пътя.

— Моля, седнете. – Филипс седна и сложи мартинито си на един кожен поднос върху странична масичка. Не им предложи питиета.

Хейуърд прочисти гърлото си.

— Вие сте партньор в юридическа фирма „Марстън, Филипс и Лоу“, нали?

— Ако става въпрос за юридическата ми фирма, наистина не мога да отговарям на въпроси.

— И сте бил генерален консултант на корпорация „Лонджитюд“ от и през периода на нейния фалит преди единадесет години?

Дълга тишина. Филипс се усмихна и като сложи ръце на коленете си, стана.

— Съжалявам, но сме отвъд момента, в който се чувствам комфортно без юридическо представяне. Бих ви предложил да се върнете с призовка. Ще ви отговоря на въпросите в присъствието на адвокат.

Хейуърд стана.

— Както желаете. Съжалявам, че ви обезпокоихме, господин Филипс. – Тя направи пауза. – Предайте нашите поздрави на сина ви.

— Познавате сина ми? – дойде бързият отговор, без никакъв намек за тревога.

— Не – каза Хейуърд. Те вървяха към входната врата.

Когато ръката й докосна бравата, Филипс най-после попита с много студен глас:

— Тогава защо го споменавате точно сега?

Хейуърд се обърна.

— Мога да видя, господин Филипс, че сте джентълмен от Стария Юг. Праволинеен човек на старомодните ценности, който оценява директността.

Филипс посрещна това с известна предпазливост.

Хейуърд продължи, изкусно променяйки гласа си по южняшки маниер, нещо, което обикновено потискаше:

— Ето защо ще бъда откровена с вас. Тук съм по специална поръчка. Нужна ни е информация. И сме в позиция да помогнем на сина ви. Относно присъдата му за дрога, имам предвид.

Това бе посрещнато с мъртва тишина.

— За всичко това са взети своевременни мерки – каза Филипс най-накрая.

— Ами, виждате ли – зависи.

— Зависи от какво?

— От това доколко откровен ще се окажете.

Филипс се намръщи.

— Не разбирам.

— Вие притежавате информация, която е много важна за нас. Колегата ми, агент Пендъргаст… нека кажа само, че двамата с него имаме разногласия за това как е най-добре да се извлече тази информация. Той и Бюрото са в състояние да се уверят, че досието на сина ви не е заличено. Агент Пендъргаст е на мнение, също така, че това е най-лесният начин да се гарантира вашата помощ. Като държи досието на сина ви нечисто, попречвайки му да бъде приет в правно училище – или най-малкото заплашвайки да му попречи да кандидатства – той вярва, че може да ви принуди.

Хейуърд направи пауза. Филипс ги изгледа последователно. Една вена на слепоочието му започна да пулсира.

— Аз, от друга страна, бих предпочела да си сътрудничим. Виждате ли, все пак съм работила в местната полиция. Навремето бях една от тях. И съм в състояние да помогна да се изчисти досието на сина ви. Да направя така, че той да влезе в правното училище, да стане адвокат, да се присъедини към вашата фирма. На мен ми се струва, че така би било добре за всички. Вие какво мислите?

— Ясно: класическата практика – доброто ченге и лошото ченге – изсумтя Филипс.

— Добре изпитан и верен метод.

— Какво искате да знаете? – попита Филипс с тънък глас.

— Работим по един стар случай и имаме причина да вярваме, че можете да ни помогнете. Както споменах, става дума за „Лонджитюд Фармасютикълс“.

Странно изражение прекоси лицето на Филипс.

— Нямам свободата да обсъждам компанията.

— Това наистина е безобразие. И ще ви кажа защо. Изказването на това възпрепятстващо становище – и то от вашата уста! – може само да затвърди мнението на моя колега, че неговият начин на действие е именно правилният начин. Ще бъда затруднена – а синът ви никога няма да получи юридическа титла.

Филипс не отговори.

— Безобразие е също така, защото тук агент Пендъргаст е в състояние както да помогне, така и да навреди. – Хейуърд направи кратка пауза, за да схване той думите й. – Виждате ли, ще ви е нужна помощта на ФБР, ако искате да поправите досието на сина си. С такава присъда за дрога… ами, както можете да си представите, ще трябва да се погрижите за федерално досие в добавка към местната канцеларска работа.

Филипс преглътна.

— Говорим за незначителна присъда за дрога. ФБР не би се заинтересувало от това.

— Притежание с цел продажба. Това автоматично води до досие. – Тя кимна бавно. – Бидейки корпоративен адвокат, може би не сте го знаели. Повярвайте ми, това досие си седи някъде в някой шкаф като бомба със закъснител, която чака да разбие бъдещето на сина ви.

Пендъргаст стоеше до нея, без да помръдва. Той не беше казал и дума по време на целия разговор.

Филипс облиза устните си, навлажни ги с мартинито и издиша.

— Какво точно искате да знаете?

— Разкажете ни за експериментите с птичия грип в „Лонджитюд“.

Ледените кубчета в мартинито издрънчаха, когато ръката на Филипс се разтрепера.

— Господин Филипс? – подтикна го Хейуърд.

— Капитане, ако говоря с вас за това, и фактът се разчуе, това ще доведе до моята смърт.

— Нищо няма да се разчуе. И нищо няма да ви сполети. Имате думата ми.

Филипс кимна.

— Но трябва да ни кажете цялата истина. Такава е сделката.

Последва тишина.

— И ще му помогнете? – попита Филипс накрая. – Ще изчистите досието му – и на местно, и на федерално равнище?

Хейуърд кимна.

— Лично аз ще се погрижа.

— Много добре. Ще ви кажа каквото знам. Което, боя се, не е много. Аз не участвах в групата с птичия грип. Очевидно те…

— Те?

— Става въпрос за тайна група в „Лонджитюд“. Създадена преди тринайсет или четиринайсет години. Имената се пазеха в тайна – единственото, което знаех, беше на д-р Слейд. Чарлс Джей Слейд, изпълнителният директор. Той я оглавяваше. Опитваха се да създадат ново лекарство.

— Какво лекарство?

— Такова, което да стимулира способността на мозъка или да лекува, развито от щам на птичия грип. Беше много секретно. Наляха маса пари и време в него. После всичко пропадна. Компанията затъна във финансови неприятности, започна да си спестява усилията, протоколите за безопасност не се спазваха. Станаха злополуки. Проектът беше прекратен. После, точно когато изглеждаше, че най-лошото е минало, избухна пожар, който разруши Комплекс шест и уби Слейд и…

— Един момент – прекъсна го Пендъргаст, заговаряйки за първи път. – Искате да кажете, че д-р Слейд е мъртъв?

Мъжът го погледна и кимна.

— И това беше само началото. Не много време след това секретарката му извърши самоубийство, а компанията фалира. Беше истинско бедствие.

Настъпи кратка тишина. Поглеждайки към Пендъргаст, Хейуърд забеляза израз на изненада и – може би разочарование? – върху обикновено безизразното му лице. Явно това беше неочаквано развитие.

— Слейд хуманитарен доктор ли беше? – попита Пендъргаст.

— Беше с докторска степен.

— Разполагате ли с негова снимка?

Филипс се поколеба.

— Би трябвало да я има в старата ми папка с годишния доклад.

— Моля ви, донесете я.

Мъжът стана и изчезна през една врата, водеща в библиотеката. Няколко минути по-късно се върна с годишния доклад, който отвори и подаде на Пендъргаст. Агентът погледна снимката, отпечатана отпред, над посланието на изпълнителния директор, и го подаде на Хейуърд. Тя с изненада спря очи върху един поразително красив мъж: изсечено лице, буйна бяла коса над две пламенни кафяви очи, изпъкнало чело и брадичка с трапчинка в средата – с тази външност този човек приличаше повече на филмова звезда, отколкото на директор.

След няколко минути Хейуърд остави доклада настрана и продължи:

— Щом проектът е бил толкова секретен, защо са ви замесили в него?

Колебание.

— Споменах злополуката. Бяха използвали папагали в лабораторията за отглеждане и тестване на вируса. Един от папагалите избяга.

— И прелетя блатото Блек Брейк, заразявайки едно семейство в Сънфлауър. Семейство Дуейн.

Филипс я погледна с интерес.

— Изглежда знаете много.

— Продължавайте, моля.

Той отпи нова глътка от питието си, ръцете му продължаваха да треперят.

— Слейд и групата решиха да оставят… ъ-ъ-ъ… експеримента да протече спонтанно. Когато проследиха птицата, разбирате ли, вече и без това беше прекалено късно – семейството е било заразено. Така че оставиха нещата да се случат, да видят дали новия щам на вируса, който бяха развили, ще действа.

— Но той не подейства.

Филипс кимна.

— Семейството умря. Не веднага, разбира се. По онова време ме включиха, постфактум, да ги запозная с юридическите последствия. Бях ужасен. Бяха виновни в огромно нарушение на закона, в извършването на многобройни углавни престъпления, включително убийство по невнимание. Юридическото и криминално разкритие беше катастрофално. Казах им, че не съществува юридически начин да извъртят нещата така, както биха искали. И те го покриха.

— А вие така и не сте съобщили?

— Бих нарушил неприкосновеността на клиента.

Пендъргаст заговори отново.

— Как започна пожарът? Онзи, в който умря Слейд?

Филипс се обърна отново към него.

— Застрахователната компания проведе разследване. Беше инцидент, неправилно съхранение на химикали. Както казах, по онова време компанията изобщо не спазваше правилата за безопасност, за да пести пари по всички възможни начини.

— А останалите от групата, работеща по птичия грип?

— Не знам имената им, но чух, че те също умрели.

— И все пак някой е заплашвал живота ви.

Той кимна.

— Беше по телефона, само преди няколко дена. Човекът, който се обади, не се представи. Изглежда разследването ви е предизвикало вълнение. – Той си пое дълбоко въздух. – Това е, което знам. Казах ви всичко. Никога не съм бил част от експеримента, нито пък имам някаква вина за смъртта на Дуейн. Бях замесен след това, когато трябваше да се търси начин да се оправят нещата.

— Какво можете да ни кажете за Джун Броуди? – попита Хейуърд.

— Беше изпълнителна секретарка на Слейд.

— Как бихте я обрисували?

— Сравнително млада. Привлекателна. Мотивирана.

— Добра ли беше в работата си?

— Дясната ръка на Слейд. Изглеждаше, сякаш има пръст във всичко.

— Какво трябва да означава това?

— Беше силно свързана с всичко, което касаеше ежедневната работа на компанията.

— Означава ли това, че е знаела за тайния проект?

— Както казах, проектът беше дълбоко секретен.

— Но тя е била изпълнителна секретарка на Слейд – намеси се Пендъргаст. – Силно мотивирана. Виждала е всичко, което минава през бюрото й.

Филипс не отговори.

— Що за отношения имаше тя с началника си?

Филипс се поколеба.

— Слейд никога не го е обсъждал с мен.

— Но все пак сте чували слуховете – продължи Пендъргаст. – Отношенията им бяха ли нещо повече от професионални?

— Не бих могъл да кажа.

— Що за човек беше Слейд? – попита Хейуърд след известно време.

Първоначално изглеждаше сякаш Филипс няма да отговори. После предизвикателното изражение върху лицето му омекна и то доби примирен вид.

— Чарлс Слейд беше изумителна комбинация от блестяща интелигентност и необичайна загриженост – примесени с невероятна алчност, дори жестокост. Той сякаш въплъщаваше най-доброто и най-лошото – както повечето изпълнителни директори. В една минута можеше да ридае над леглото на умиращо момче… в следващата да съкрати десет милиона от бюджета и с това да спре развитието на лекарство, което би могло да спаси хиляди.

Настъпи кратка тишина.

Пендъргаст гледаше неотклонно адвоката.

— Да ви говори нещо името Хелън Пендъргаст или Хелън Естерхази?

Адвокатът отвърна на погледа му без ни най-малко да трепне.

— Не. Никога не съм чувал тези имена до този момент. Най-малкото не и докато не се появихте на прага ми, агент Пендъргаст.

Пендъргаст задържа вратата на буика отворена за Хейуърд. Тя се спря, преди да влезе.

— Виждате ли колко гладко мина?

— Наистина. – Той затвори вратата, заобиколи и също влезе. Раздразнението, което тя бе забелязала по-рано, беше напълно изчезнало. – И все пак съм любопитен.

— За какво?

— За това как ме представихте на нашия приятел Филипс. Казахте му, че съм щял да го заплашвам, като използвам криминалното досие на сина му срещу него. Откъде знаете, че не бих се държал с него така, както вие се държахте?

Хейуърд запали двигателя.

— Познавам ви. Щяхте да заковете бедния човек, като разнищите всеки сантиметър от живота му. Виждала съм ви да го правите преди. Вместо чук, аз използвах морков.

— Защо?

— Защото работи, особено с такъв човек. И ще ми помогне да спя по-добре през нощта.

— Надявам се, че не намирате леглата в „Пенумбра“ неудобни, капитане?

— Ни най-малко.

— Добре. Лично аз ги смятам за повече от сносни. – И когато той обърна лицето си напред, Хейуърд си помисли, че вижда призракът на усмивка да пробягва през него. Внезапно тя осъзна, че може да е сбъркала в предположението си за това как би се държал с Денисън Филипс IV. Но си помисли, че никога няма да узнае.