Трескави сънища

33.

Порт Алън, Луизиана

Д’Агоста стоеше пред Посетителския център на ярката следобедна слънчева светлина и гледаше надолу по Корт стрийт към реката. Освен самия център – изискана стара тухлена постройка, безупречно обновена и осъвременена – всичко изглеждаше чисто ново: магазините, административните сгради, пръснатите къщи по брега на реката. Беше трудно да се повярва, че някъде в близката околност е живял и умрял преди почти 150 години лекарят на Джон Джеймс Одюбон.

— В началото това място било известно като Сейнт Мичъл – каза Пендъргаст. – Порт Алън бил първо основан през 1809 г., но след още петдесет години повече от половината от него била буквално изядена от Мисисипи. Да направим ли една разходка по крайбрежния булевард?

Той тръгна с бърза крачка и Д’Агоста го последва, като се опитваше да не изостава. Беше изтощен и се питаше как Пендъргаст продължава да поддържа енергията си след седмица непрекъснато пътуване с кола и самолет, като се прехвърля от едно място на друго, срутвайки се в полунощ в леглото си и поемайки отново сутринта. Имаше чувството, че Порт Алън е просто място като всяко друго.

Първо отидоха да видят предпоследното жилище, обитавано от д-р Торгенсон: атрактивна тухлена къща западно от града, сега погребален дом. Бяха се отправили бързо към кметството, където Пендъргаст бе очаровал една секретарка, която му позволи да прегледа някакви стари планове и книги. А сега бяха тук, на брега на самата Мисисипи, където Бласт твърдеше, че д-р Торгенсон е прекарал последните си неприятни месеци, принудително задържан в една барака, грохнал, в сифилитично и алкохолно вцепенение.

Крайбрежният булевард беше широк и великолепен, а гледката от пристана бе поразителна: Батон Руж се простираше на отсрещния бряг, баржи и шлепове се носеха по широкото течение в шоколадовата на цвят вода.

— Шлюзът на Порт Алън. – Пендъргаст махна с ръка към голям отвор в пристана, завършващ с две огромни жълти порти. – Най-голямата свободно плуваща структура

от този вид. Свързва реката с вътрешноконтиненталните водни пътища.

Те отминаха няколко сгради покрай булеварда. Д’Агоста се съживи под свежия бриз, който духаше откъм реката. Спряха пред една информационна будка, където Пендъргаст провери обявите и таблата за съобщения.

— Колко жалко – изпуснали сме Ежегодния фестивал на гайдарите – каза той.

Д’Агоста му хвърли поглед крадешком. Като се има предвид колко тежко бе понесъл шока от убийството на съпругата си, агентът бе приел новината за Констанс Грийн – която Хейуърд им бе съобщила вчера – със забележително малко емоции. Независимо от колко отдавна Д’Агоста познаваше Пендъргаст, излизаше, че не го познава истински. Нямаше начин да не го е грижа за Констанс – а изглеждаше напълно безразличен към факта, че тя сега е арестувана и обвинена в детеубийство.

Пендъргаст излезе от будката и прекоси поляната към реката, спирайки пред останките на водозащитната преграда, сега напълно под водата.

— В началото на деветнайсети век търговският квартал е бил на две или три преки оттук – каза той, посочвайки към размътената вода. – А сега това принадлежи на реката.

Той поведе обратно по булеварда и Камърс авеню, зави наляво по Корт стрийт и надясно по Ачафалайя.

— По времето, когато д-р Торгенсон е бил принуден да се премести в последното си жилище – каза той, – Сейнт Мичъл бил станал Уест Батон Руж. По онова време този квартал представлявал западнала работническа общност, населяваща пространството между железопътната гара и пристанището за фериботи.

Той зави по друга улица; консултира се отново с картата; отмина малко по-нататък и спря.

— Настина смятам – провлачи той, – че сме пристигнали.

Бяха спрели до малък търговски мини-мол. Три сгради стояха една до друга: „МакДоналдс“, магазин за мобилни телефони и една ниска, ярко боядисана постройка, наречена „Папис донат хоул“ – местна верига закусвални, която Д’Агоста беше виждал някъде. Пред „Папис донат хоул“ се виждаха паркирани два автомобила, а гишето на „МакДоналдс“ на отбивката за коли въртеше оживена търговия.

— Това ли е? – възкликна той.

Пендъргаст кимна, посочвайки магазина за клетъчни телефони.

— Това е точното местоположение на бараката на Торгенсон.

Д’Агоста изгледа една по една сградите. Настроението му, което беше започнало да се повишава по време на кратката разходка, отново спадна.

— Точно както каза Бласт – промърмори той. – Напълно безнадеждно.

Пендъргаст пъхна ръце в джобовете си и се насочи към мини-мола. Надникна във всяка сграда поред. Д’Агоста, който не можа да събере енергията да го последва, само стоеше на съседния паркинг и гледаше. След пет минути агентът се върна. Без да каже нищо, той бавно плъзна поглед по хоризонта, завъртайки се почти незабележимо, докато внимателно изследваше всичко в радиус от триста и шейсет градуса. После го направи отново, този път като спря на половината от разглеждането.

— Погледни онази сграда, Винсънт – рече той.

Д’Агоста последва жеста с очи към Посетителския център, който бяха отминали в началото на обиколката си.

— Какво за него? – попита Д’Агоста.

— Явно на времето това е била водопомпена станция. Стилът готически ренесанс свидетелства, че може би датира от времената на първоначалния град Сейнт Мичъл. – Той направи пауза. – Да – промърмори той след малко. – Сигурен съм, че е така.

Д’Агоста изчака.

Пендъргаст се обърна и посочи в обратната посока. От тази позиция имаха прекрасна гледка към крайбрежния булевард, разрушената врата на шлюза и широката Мисисипи отвъд.

— Колко любопитно – каза Пендъргаст. – Този малък мини-мол се пада по права линия между онази стара помпена станция и вратата на шлюза на реката.

Пендъргаст тръгна бързо отново към реката. Д’Агоста се заклатушка отзад.

Спирайки почти на самия край на водата, Пендъргаст се наведе напред да изследва вратата на шлюза. Д’Агоста проследи погледа му към голяма каменна тръба, която беше зазидана с цимент и отчасти запълнена.

Пендъргаст се изправи.

— Точно както си мислех. Тук е имало стар водопровод.

— Е? Какво означава това?

— Този водопровод без съмнение е бил изоставен и затворен, когато източната половина на Сейнт Мичъл се е разпаднала във водата. Забележително!

Д’Агоста не споделяше ентусиазма на приятеля си към историческия детайл.

— Сигурно сега виждаш, Винсънт? Торгенсоновата барака трябва да е била построена, след като този водопровод е бил зазидан.

Д’Агоста сви рамене. По дяволите, изобщо не разбираше накъде бие Пендъргаст.

— В тази част на света това е било често срещано – за сгради, построени по линията на водна помпа или водопровод, няма значение – да се прекъсне стар водопровод и да се използва като мазе. Спестявало много труд, когато мазетата се копаели на ръка.

— Смяташ, че тръбата си е още там…?

— Точно така. Когато бараката е била построена през 1855 г. те вероятно са използвали част от запушения и изоставен тунел – сега напълно сух, разбира се – за мазе. Тези стари водопроводи били с квадратно, а не с кръгло сечение, и направени от дялан камък. Строителите само трябвало да укрепят основите, да изградят две тухлени стени отстрани, перпендикулярни на съществуващите водопроводни стени, и – хоп! Ето ти го мазето.

— И мислиш, че там ще намерим „Черната рамка“? – попита Д’Агоста с притаен дъх. – В мазето на Торгенсон?

— Не. Не в мазето. Помниш ли кредиторската бележка, която Бласт ни показа? „Претърсихме бараката от мазето до тавана. Оказа се празна, не беше останало нищо ценно, не и картина“.

— Ако не е в мазето, тогава за какво е целият този ентусиазъм? – Пендъргастовата сдържаност можеше да бъде толкова влудяваща понякога.

— Помисли: цяла редица къщи, разположени в една линия над някогашен тунел, всяка с мазе, приспособено от част от този тунел. Но, Винсънт – помисли също така за пространствата между къщите. Спомни си, мазетата биха могли да бъдат приблизително със същата големина като на къщите над тях.

— Значи… значи казваш, че би могло да има стари пространства между мазетата.

— Именно. Части от стария водопровод между всяко мазе, зазидани и неизползвани. Точно там Торгенсон може да е скрил „Черната рамка“.

— Защо да я крие чак толкова?

— Можем да допуснем, че щом картината е била толкова ценна за доктора, та да не може да се раздели с нея дори в най-голяма оскъдица, той няма да иска да е далеч от нея. И се е наложило да я скрие от кредиторите си.

— Но къщата е била ударена от светкавица. Изгоряла е до основи.

— Истина е. Но ако логиката е вярна, картината би трябвало да е на сигурно в нишата си, запазена във водопроводния тунел между неговото мазе и съседното.

— Значи всичко, което трябва да направим, е да влезем в мазето на магазина за безжични телефони.

Пендъргаст сложи възпираща ръка върху рамото му.

— Уви, този магазин няма мазе. Проверих, когато влязох вътре. Мазето на постройката, която го е предшествала, трябва да се е напълнило след пожара.

Д’Агоста отново изпита огромно разочарование.

— Тогава какво, по дяволите, ще правим? Не можем да вземем един булдозер, да сринем магазина и да изкопаем ново мазе.

— Не. Но може да успеем да влезем в тунелното пространство от едно от съседните мазета, което – уверих се – още съществува. Въпросът е: кое от тях да опитаме първо?

— Отново онзи блясък, който напоследък напълно отсъстваше, се върна в очите на Пендъргаст: блясъкът на ловеца. – Аз съм в настроение за понички – каза той. – А ти?