Трескави сънища

34.

Сейнт Францисеил, Луизиана

Морис Блеклетър, доктор на науките, старателно нагласи серво механизма към окачването на задните колела. Провери го, после пак. След което свърза USB кабела от контролния пулт с лаптопа си и пусна диагностичен тест. Тестът мина успешно. Той написа проста програма от четири реда, качи я на контролния пулт и даде команда за изпълнение. Малкият робот – доста грозновата конструкция от процесори, мотори и сензори, кацнала върху дебели гумени колелца – задейства предния си мотор, търкаля се по пода точно пет секунди и рязко закова.

Блеклетър изпита прилив на триумф, съвсем непропорционален на постижението. По време на ваканцията си, докато гледаше английски катедрали или стоеше в мъждиво осветени кръчми, нетърпеливо бе очаквал този момент.

Преди години Блеклетър бе прочел проучване, според което пенсионерите често развиват хобита диаметрално противоположни на работата, с която са се занимавали през целия си живот. Такъв, помисли си той тъжно, определено бе и неговият случай. През всички тези години в здравния сектор – първо в „Доктори с крила“, после в поредица от фармацевтични и медицински изследователски лаборатории – той бе обсебен от човешкото тяло: как работи, кое проваля функциите му, как се поддържа здраво или как се облекчават болежките му. А ето как сега си играеше с роботи – самата антитеза на кръв и плът. Когато моторчето им изгори, просто ги изхвърляш и поръчваш нови. Няма скръб, няма смърт.

Колко различен бе животът му от онези години, които бе прекарал в страните от Третия свят, изгорял от слънцето и нахапан от комари, заплашван от партизани, дебнат от корупция, понякога сам той болен – в опит да удържи епидемията. Бе спасил стотици, може би хиляди животи, но толкова много, много други бяха умрели. Разбира се, вината не бе негова. Но имаше и друго нещо, онова, за което се стараеше никога да не мисли. То, повече от всичко останало, го накара да изостави живото тяло и да потърси утехата на пластмасата и силикона… Ала ето че сега отново мислеше за това. Тръсна глава, сякаш да се отърве от ужасната вина и отново хвърли поглед към робота. Вината бавно се оттече – стореното бе сторено, а мотивите му бяха чисти. Слаба усмивка омекоти чертите му. Той вдигна ръка и щракна с пръсти.

Аудиосензорът на робота отбеляза действието и той се заклатушка по посока на звука.

— Робо иска бисквитка – изграчи той с металически безтелесен глас.

Чувствайки се абсурдно доволен, Блеклетър се изправи на крака и прекоси бърлогата си към кухнята за една последна чаша чай, преди да признае настъпването на нощта. Внезапно се спря с ръка на чайника и се ослуша.

Ето го пак: изскърцване на греда.

Блеклетър бавно върна чайника обратно на полицата. Вятърът ли беше? Но не: навън цареше тиха, безветрена нощ.

Може би някой на улицата? Звукът беше твърде близък, твърде отчетлив за това.

Вероятно всичко бе в главата му. Умът понякога обичаше да си играе по този начин. Той знаеше: липсата на реални слухови стимули често подбуждаше мозъка да произведе собствени. От часове се мотаеше в бърлогата си и…

Ново проскърцване. Този път Блеклетър беше напълно сигурен – звукът бе дошъл от вътрешността на къщата.

— Кой там? — извика той. Скърцането спря.

Нима беше крадец? Надали. На тази улица имаше далеч по-големи и внушителни къщи от неговата.

Тогава кой?

Скърцането се възобнови, равномерно, настойчиво. Сега можеше да определи откъде идва – дневната в предната част на къщата.

Хвърли поглед към телефона и видя празната поставка. По дяволите тези безжични апарати! Къде ли бе оставил слушалката? Ама разбира се – беше в бърлогата, на масичката до лаптопа.

Той бързо се върна там и вдигна телефона от дървената повърхност. След това замръзна. Имаше някого в коридора точно отсреща. Висок мъж в дълъг тренчкот пристъпи напред от мрака.

— Какво търсите в дома ми? – поиска да знае той. – Какво искате?

Влезлият не проговори. Вместо това отмести пешовете на дрехата си и разкри двете отрязани дула на пушка. Прикладът беше от тежко черно дърво, гравирано с индийски розетки, а дулата лъщяха слабо на приглушената светлина.

Блеклетър установи, че е неспособен да отмести очи от оръжието. Направи крачка назад.

— Почакайте – започна той. – Недейте. Правите грешка… можем да поговорим…

Оръжието се завъртя напред. Последва страшен бумтеж, когато двете дула стреляха почти едновременно. Блеклетър отхвръкна назад, удряйки се в отсрещната стена с трясък, след което се свлече на пода. Рамкирани картини и украшенийца полетяха към него от малките дървени рафтове.

Входната врата беше вече затворена.

Роботът, със задействани аудио сензори, тръгна към безжизненото тяло на своя създател.

— Робо иска бисквитка – каза той, тенекиеният глас беше заглушен от кръвта, която покриваше миниатюрния му говорител. – Робо иска бисквитка.