Трескави сънища

23.

Спортната кола изрева по заспалите обиколни улици на провинциална Луизиана. Мангрови мочурища, заблатени речни ръкави, великолепни плантации и тресавища преминаваха като размазани петна покрай прозорците. Те намалиха малко, за да преминат през едно село, шумният, ужасяващ двигател предизвикваше любопитни погледи. Пендъргаст не си беше дал труда да вдигне покрива и олисялото теме на Д’Агоста бе подложено на все по-силното брулене на вятъра. Колата летеше ниско до земята, карайки го да се чувства оставен на произвола и уязвим. Запита се защо все пак Пендъргаст беше взел тази кола, вместо далеч по-удобния Ролс.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде отиваме? – изкрещя той над воя на вятъра.

— Пикъюн, Мисисипи.

— И защо?

— Защото оттам Хелън е телефонирала на Морис.

— И си сигурен?

— Деветдесет и пет процента.

— Откъде?

Пендъргаст намали, преодолявайки един остър завой.

— Хелън е взела крем карамел, докато е чакала да й оправят колата.

— Е, и?

— Крем карамелът е слабост, от която така и не успях да я излекувам. Рядко можеш да го намериш извън Ню Йорк и част от Нова Англия.

— Продължавай.

— Има – или поне имаше – само три места извън Ню Орлиънс, където сервираха крем карамел. Хелън ги беше издирила всичките; винаги ходеше на някое от тях. Веднъж и аз я придружих. Във всеки случай с помощта на картата стигнах до извода – базирайки се на деня от седмицата, часа и склонността на Хелън да шофира прекалено бързо, – че Пикъюн трябва да е очевидният избор измежду трите.

Д’Агоста кимна. Сега, след обяснението, всичко изглеждаше просто.

— А защо деветдесет и пет процента?

— Възможно е да е спряла по-рано онази сутрин по някаква друга причина. Или да е била спряна – тя привличаше огромен брой глоби за превишена скорост.

Пикъюн, Мисисипи беше спретнато градче с ниски къщи точно отвъд границата с Луизиана. Една табелка на влизане в града го обявяваше за ценна монета[25] в портфейла на Юга, а друга показваше снимки на кораби от миналогодишния Парад на Кралицата на розите. Д’Агоста се огледа любопитно, когато тръгнаха по тихите, скрити в сянката на листатите дървета, улици. Пендъргаст намали скоростта, когато стигнаха до търговския район.

— Нещата малко са се променили – каза той, като погледна наляво и надясно. – Това Интернет кафене, разбира се, е ново. Както и този креолски ресторант. Онова малко местенце, което предлага раци, обаче, ми е познато.

— Идвал си тук с Хелън?

— Не с Хелън. Минавал съм през града няколко пъти за последните години. Има един тренировъчен лагер на ФБР на няколко мили оттук. А, това трябва да е.

Пендъргаст зави по тиха уличка и спря до тротоара. Улицата беше с жилищни блокове, като се изключи най-близката сграда, едноетажна, с тухли от сгурия, разположена навътре от пътя и заобиколена от паркинг с напукана асфалтова настилка. Една килната надолу табелка върху фасадата на сградата рекламираше „Гостилницата на Джейк – янки-храна“, но беше избеляла и олющена, а ресторантът очевидно бе затворен от години. Прозорците в задната секция обаче бяха с муселинени завеси и към циментовата стена бе монтирана сателитна чиния: явно сградата служеше също така и за жилище.

— Да видим дали няма да можем да го направим по лесния начин – промърмори Пендъргаст. Той присви устни, оглеждайки улицата още известно време. После започна да форсира Поршето с дълги удари на десния крак. Мощният мотор ревеше все по-силно и по-силно с всяко натискане на педала за газта, отвявайки листата изпод колата, докато накрая цялото шаси не започна да вибрира яростно като пътнически самолет.

— Мили боже! – извика Д’Агоста през шума. – Да не би да си решил да събудиш мъртвите?

Агентът от ФБР продължи още петнайсет секунди, докато от прозорците не се показаха няколко дузини глави и не се отвориха вратите към улицата.

— Не – отвърна той, като отне леко газта и накрая изключи двигателя. – Сигурен съм, че живите са достатъчни. – Той огледа бързо лицата, които се взираха в тях. – Прекалено млад – каза той за едно от тях, поклащайки глава, – а онзи тип там пък, е очевидно прекалено глупав… ето този обаче е възможност. Хайде, Винсънт. – Излизайки от колата, той тръгна по улицата към третата къща отляво, където един шейсетинагодишен мъж с жълта тениска стоеше на стъпалата на входа и ги гледаше намръщено. Той стискаше дистанционно за телевизор в едната си месеста лапа, а в другата – бира.

Д’Агоста изведнъж разбра защо Пендъргаст е взел Поршето на съпругата си за това пътуване.

— Извинете, сър – каза Пендъргаст, когато приближиха къщата. – Питам се дали бихте могли да ми кажете дали случайно познавате колата, която…

— Я се омитайте оттук – каза мъжът, като се обърна и влезе в къщата, затръшвайки вратата.

Д’Агоста повдигна панталоните си и облиза устни.

— Искаш ли да отида и да измъкна отвътре този дебелак?

Пендъргаст поклати глава.

— Не е нужно, Винсънт. Той се обърна назад, като гледаше ресторанта. Една възрастна, набита жена в тънка домашна рокля беше излязла от кухнята и стоеше на верандата, обрамчена от двете страни от чифт розови пластмасови фламинга. Тя държеше списание в едната си ръка и цигара в другата, и се взираше в тях през старомодните си очила. – Може и да сме подплашили точно пъдпъдъка, когото търсех.

Върнаха се на стария паркинг и кухненската врата на гостилницата на Джейк. Жената ги гледаше мълчаливо как се приближават, без никаква видима промяна в изражението.

— Добър вечер, мадам – произнесе Пендъргаст с нисък поклон.

— Добър ти вечер – отвърна тя.

— Случайно вие да сте собственицата на това изискано заведение?

— И ако съм, какво? – сопна се тя и дръпна дълбоко от цигарата. Д’Агоста забеляза, че пуши от бяло пластмасово цигаре.

Пендъргаст кимна към Спайдъра.

— Случайно това возило тук да ви е познато?

Тя отклони очи от тях и се взря в колата през мътните стъкла на очилата си.

— Може и да е – отвърна тя.

Настъпи тишина. Д’Агоста чу да се затваря прозорец, а после и врата.

— Ах, колко съм недосетлив – внезапно произнесе Пендъргаст. – Да отнемам от ценното ви време, без да ви компенсирам. – Сякаш по чудо в ръката му се появи една двайсетдоларова банкнота. Той я подаде на жената. За изненада на Д’Агоста тя чевръсто я измъкна от пръстите му и я пъхна в повехналото си, но все още пищно деколте.

— Виждала съм тази кола три пъти – каза жената. – Синът ми беше побъркан на тема чуждестранни спортни коли. Той работеше на минералния извор. Загина в една автомобилна катастрофа в покрайнините на града преди няколко години. Както и да е, първият път, когато се появи тази кола, той направо превъртя. Всички оставяха работата си и я зяпаха.

— Спомняте ли си шофьора?

— Млада жена. И тя красива.

— А спомняте ли си какво си поръча? – попита Пендъргаст.

— Няма начин да го забравя. Крем карамел. Каза, че била целия път от Ню Орлиънс. Представете си, целия този път за един крем карамел!

Настана отново кратка тишина.

— Казахте „три пъти“ – обади се Пендъргаст. – Кога беше последният?

Жената дръпна за пореден път от цигарата и се замисли.

— Онзи път дойде пеша. Беше спукала гума.

— Поздравявам ви за отличната ви памет, госпожо.

— Както казах, не можеш да забравиш кола – или жена – толкова бързо. Моят Хенри й поднесе крем карамела безплатно. Тя после се върна и му позволи да седне зад волана – не му даде да шофира, обаче. Каза, че бързала.

— А! И къде отиваше?

— Каза, че се била въртяла в кръг, не могла да намери отбивката за Каледония.

— Каледония? Не съм чувал този град.

— Не е град – говоря за Горското стопанство „Каледония“. Въпросният път не беше означен тогава. И сега не е.

Ако Пендъргаст се бе развълнувал, той не го показа. За Д’Агоста жестовете на агента на ФБР – докато той палеше следващата цигара на жената – изглеждаха почти апатични.

— Натам ли беше тръгнала? – попита той, пускайки запалката обратно в джоба си. – Към Горското стопанство?

Жената извади цигарата от устата си, огледа я, сдъвка няколко пъти дъвката си, после пъхна пак цигарето между устните си, сякаш го завинтва обратно на мястото му.

— Не.

— Мога ли да попитам къде?

Жената разигра цял театър, уж опитвайки се да си спомни.

— Чакай да видим… Беше преди много време… – Отличната памет изглежда бе започнала да се замъглява.

Появи се втора двайсетачка; и отново изчезна по същия начин в деколтето.

— Сънфлауър – каза тя веднага.

— Сънфлауър? – повтори Пендъргаст.

Жената кимна.

— Сънфлауър, Луизиана. Няма и две мили отвъд междущатската граница. Вземате разклона за Богалуса, точно преди блатото. – И тя посочи с ръка.

— Във висша степен съм ви задължен. – Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. – Винсънт, нека не губим време.

Когато тръгнаха обратно към колата, жената се провикна:

— Когато отминете старата минна шахта, хванете надясно!