Трескави сънища

51.

Батон Руж

Къщата, в приятно жълта мазилка с бял перваз, се намираше в хубав квартал в покрайнините на Спениш таун в Батон Руж, с малка градина отпред, преливаща от лалета. Лора Хейуърд последва Пендъргаст по тухлената пътека към входната врата. Тя погледна голямата табелка, на която се четеше „Никакви търговски агенти“. Това не предвещаваше нищо добро и тя се раздразни, че Пендъргаст беше отхвърлил предложението й да се обадят предварително и да си насрочат среща.

Един дребен мъж с рядка коса отвори вратата, поглеждайки ги през кръглите си очила.

— Мога ли да ви помогна?

— Вкъщи ли си е Мери Ан Роблет? – попита Пендъргаст с най-медения си южняшки акцент, раздразвайки Хейуърд още повече. Тя отново си напомни, че не прави това заради него, а заради Вини.

Мъжът се поколеба.

— За кого да й предам?

— Алойзиъс Пендъргаст и Лора Хейуърд.

Поредно колебание.

— Да не би да сте… някакви религиозни деятели?

— Не, сър – каза Пендъргаст. – Нито пък продаваме нещо. – Той изчака с приятна усмивка на лицето.

Мъжът след моментно колебание извика през рамо:

— Мери Ан? Двама души те търсят. – Той изчака на вратата, но не ги покани да влязат.

Миг по-късно на вратата се появи жизнена жена, закръглена, с едър бюст, сребристата й коса бе с грижливо направена прическа.

— Да?

Пендъргаст се представи още веднъж, като в същото време извади от костюма си значката на агент от ФБР, отвори я пред нея с гладко движение и после я затвори и я върна някъде във вътрешността на черния плат. Хейуърд забеляза още в началото, че вътре в значката бе пъхната сачмата, която тя бе взела от къщата на Блеклетър.

По лицето на Мери Ан Роблет изби червенина.

— Може ли да поговорим с вас насаме, госпожо Роблет?

Тя се развълнува, неспособна да отговори, а червенината й стана още по-плътна.

Мъжът, очевидно съпругът й, се въртеше подозрително отзад.

— Какво има? – попита той. – Кои са тези хора?

— Агенти от ФБР.

— ФБР? ФБР! За какъв дявол са тук? – Той се обърна към тях. – Какво искате?

Пендъргаст заговори.

— Господин Роблет, става въпрос за нещо напълно рутинно, няма защо да се тревожите. Но е конфиденциално. Трябва да поговорим със съпругата ви няколко минути, това е всичко. А сега, госпожо Роблет, може ли все пак да влезем?

Тя отстъпи от вратата, лицето й беше напълно червено.

— Има ли място в къщата, където бихме могли да говорим насаме? – попита Пендъргаст. – Ако нямате нищо против.

Госпожа Роблет възвърна гласа си.

— Можем да отидем в кабинета.

Те я последваха в малка стая с две дебели кресла и диван, с бял килим от стена до стена и огромен плазмен телевизор в дъното. Пендъргаст затвори вратата, докато господин Роблет се въртеше в коридора намръщен. Госпожа Роблет седна важно на дивана, оправяйки подгъва на роклята си. Вместо да заеме един от столовете, Пендъргаст седна до нея на дивана.

— Моите извинения, че ви обезпокоихме – каза той с нисък, приятен глас. – Надяваме се, че няма да отнемем повече от няколко минутки от времето ви.

След известно мълчание жената каза:

— Предполагам, че сте дошли заради… смъртта на Морис Блеклетър.

— Точно така. Откъде знаете?

— Четох за това по вестниците. – Грижливо конструираното й лице вече изглеждаше така, сякаш започва да се разпада.

— Много съжалявам – каза Пендъргаст, като извади малко пакетче кърпички от сакото си и й предложи една. Тя я взе и попи очите си. Правеше героични усилия да се владее.

— Не сме тук, за да ви съдим за миналия ви живот или да разваляме брака ви – продължи Пендъргаст тихо и с благ тон. – Трябва да е трудно да скърбите тайно за някого, с когото преди сте били близки. Нищо, което говорим тук, няма да стигне до съпруга ви.

Тя кимна, попивайки отново очите си.

— Да. Морис беше… беше чудесен мъж – каза тя тихо, после гласът й се промени, стана рязък. – Да свършваме с това.

Хейуърд се размърда неловко. По дяволите Пендъргаст и неговите методи, помисли си тя. Такъв вид разпити трябва да се провеждат в официална обстановка: полицейски участък със записващи уреди.

— Разбира се. Запознахте се с д-р Блеклетър в Африка, нали?

— Да – кимна тя.

— При какви обстоятелства?

— Бях медицинска сестра в Либървилската баптистка мисия в Габон. Намира се в Западна Африка.

— А съпругът ви?

— Беше старши пастор в мисията – каза тя с нисък глас.

— Как се срещнахте с д-р Блеклетър?

— Наистина ли е необходимо? – прошепна жената.

— Да.

— Той ръководеше малка клиника близо до мисията в „Доктори с крила“. Когато избухваше епидемия в западната част на страната, трябваше да лети в саваната, за да ваксинира селяните. Това беше много, много опасна работа и когато се нуждаеше от помощ, понякога и аз отивах с него.

Пендъргаст сложи успокоително ръка върху нейните.

— Кога започнаха отношения помежду ви?

— По средата на първата ни година там. Това трябва да е било преди двайсет и две години.

— А кога завършиха?

Дълга тишина.

— Не са завършвали. – Гласът й секна.

— Разкажете ни за работата му тук, в Щатите, след като е напуснал „Доктори с крила“.

— Морис беше епидемиолог. Много добър епидемиолог. Работеше за доста фармацевтични компании като консултант, помагайки им в създаването и разработването на ваксини и други лекарства.

— Била ли е сред тях „Лонджитюд Фармасютикълс“?

— Да.

— Някога казвал ли ви е нещо за работата си при тях?

— Пазеше в тайна по-голямата част от консултантската си работа. Имаше много „шт! тихо!“, индустриални тайни и всякакви подобни. Но интересното е, че споменахте тази компания, защото е ставало дума за нея няколко пъти. Повече, отколкото за другите.

— И?

— Работи там около година.

— Кога беше това?

— Може би преди единадесет години. Престана изведнъж. Нещо ставаше там, което не му харесваше. Беше ядосан и уплашен – а, повярвайте ми, Морис не беше от тези, дето лесно се плашат. Спомням си една вечер говореше за изпълнителния директор на компанията. Казваше се Слейд. Чарлс Джей Слейд. Помня как каза, че този човек бил дявол и че знакът за това, че наистина е такъв, била способността му да увлича и други хора във водовъртежа. Това беше думата, която използва, водовъртеж. Спомням си как го изгледах. Морис внезапно спря да говори за „Лонджитюд“ малко след като напусна, и никога вече не го чух да ги споменава.

— После не е ли работил при тях?

— Никога. Компанията банкрутира почти веднага след неговото напускане. За щастие, бяха му платили.

Хейуърд се приведе напред.

— Извинете, че ви прекъсвам, но откъде знаете, че са му платили?

Мери Ан Роблет обърна към нея сивите си очи, влажни и зачервени.

— Той обичаше сребърни изделия. Антики. Отиде и прахоса цяло състояние за една частна колекция, а когато го попитах как си я е позволил, ми каза, че е получил голяма премия от „Лонджитюд“.

— Голяма премия. След година работа. – Пендъргаст помисли малко. – Какво друго каза той за този мъж, Слейд?

Тя се замисли за момент.

— Каза, че бил съсипал една добра компания. Че я разрушил със собствената си безразсъдност и арогантност.

— Срещали ли сте някога Слейд?

— О, не. Никога. Морис и аз никога не сме демонстрирали отношенията си на публично място. Всичко винаги беше… тайно. Чух, че всички се страхували смъртно от Слейд. С изключение на онази Джун.

— Джун?

— Джун Броуди. Изпълнителната секретарка на Слейд.

Пендъргаст помисли известно време. После се обърна към Хейуърд.

— Имате ли други въпроси?

— Намеквал ли е някога д-р Блеклетър какво точно е работил в „Лонджитюд“ или с кого е работил?

— Никога не е говорил за секретни изследвания. Но от време на време е споменавал някои от хората, с които работеше. Обичаше да разказва забавни истории за тях. Чакайте да видя… Паметта ми не е каквато беше. За Джун, разбира се.

— Защо „разбира се“?

— Защото Джун беше толкова важна за Слейд. – Тя направи пауза, отвори уста да каже нещо, после леко се изчерви.

— Да? – притисна я Пендъргаст.

Роблет поклати глава.

След кратка тишина Хейуърд продължи:

— С кого друг е работил д-р Блеклетър в „Лонджитюд“?

— Нека да помисля. Старши вицепрезидентът по научните въпроси, д-р Гордън Грьобел, пред когото Морис директно се отчиташе.

Хейуърд бързо си записа името.

— Нещо по-специално за този д-р Грьобел?

— Ами… Морис няколко пъти каза за него, че е „заблуден“. Заблуден и алчен, ако си спомням правилно. – Тя направи пауза. – Имаше и друг. Един господин Филипс. Денисън Филипс, мисля. Той беше генералният съветник на фирмата.

В малката дневна надвисна тишина. Мери Ан Роблет попи очите си, извади малка кутийка, напудри лицето си, бухна косата си и си сложи червило.

— Животът продължава, както се казва – произнесе тя. – Това ли е всичко?

— Да. – Пендъргаст стана. – Благодаря ви, госпожо Роблет.

Тя не отговори. Последваха я през вратата и излязоха в коридора. Съпругът й беше в кухнята, пиеше кафе. Той скочи и отиде до входната врата, когато ги видя, че се готвят да си тръгнат.

— Добре ли си, скъпа? – попита той, поглеждайки я разтревожено.

— Всичко е наред. Помниш ли онзи мил д-р Блеклетър, който работеше в мисията преди години?

— Блеклетър, летящият доктор? Разбира се, че го помня. Симпатяга.

— Бил е убит в Сейнт Францисвил при обир преди няколко дена. Тези агенти от ФБР разследват случая.

— О, небеса – завъртя глава Роблет, изглеждаше наистина облекчен. – Това е ужасно. Аз дори не знаех, че е живеел в Луизиана. Не се бях сещал за него от години.

— Нито пък аз.

Когато се качиха в Ролса, Хейуърд се обърна към Пендъргаст.

— Това беше изключително добре изпълнено – каза тя.

Пендъргаст наклони глава.

— Щом идва от вас, приемам това за много голям комплимент, капитан Хейуърд.