Трескави сънища

21.

Имението „Пенумбра“

— Сигурен ли си, Винсънт? Напълно ли си сигурен?

Д’Агоста кимна.

— Проверих местния хотел, „Хаума хауз“. След като е разгледала птиците в плантация Оукли, съпругата ти е прекарала нощта там. Използвала е истинското си име този път: сигурно са й поискали да се идентифицира, особено ако е платила кеш. Няма причини да пренощува там, освен ако не е планирала да се върне на следващия ден, да се вмъкне вътре и да вземе птиците. – Той подаде един лист на Пендъргаст. – Ето регистрацията от плантация Оукли.

Пендъргаст му хвърли бърз поглед.

— Това е почеркът на съпругата ми – остави го той настрана. Лицето му приличаше на маска. – А ти сигурен ли си за датата на кражбата?

— 23-ти септември, плюс-минус няколко дена.

— Това прави приблизително шест месеца, след като с Хелън се оженихме.

Неловка тишина надвисна над гостната на втория етаж. Д’Агоста отмести поглед от агента и го плъзна по килима с шарки на зебра, после по закачените глави, докато накрая очите му се спряха на големия дървен шкаф за оръжия с изложените вътре мощни, красиво гравирани пушки. Запита се коя ли е била на Хелън.

Морис надникна в салона.

— Още чай, господа?

Д’Агоста поклати глава. Той намираше Морис за смущаващ; старият иконом кръжеше наоколо като майка.

— Благодаря, Морис, нямаме нужда в момента – каза Пендъргаст.

— Много добре, сър.

— А ти докъде стигна? – попита Д’Агоста.

За момент Пендъргаст не отговори. После много бавно преплете пръстите си и сложи ръце в скута си.

— Посетих Гранд хотел Бейю, в миналото санаториум „Мьоз Сен Клер“, където Одюбон нарисувал „Черната рамка“. Съпругата ми е била там, разпитвала за картината. Това е било няколко месеца, след като се е запознала с мен. И някакъв мъж – колекционер на предмети на изкуството или дилър, очевидно със съмнителна репутация – също е искал сведения за картината, приблизително година преди Хелън.

— Значи и други са проявявали любопитство към „Черната рамка“?

— Определено, както може да се види. Също така успях да намеря няколко странни, интересни документа в мазето на санаториума. Отнасящи се до хода на болестта на Одюбон, лечението му, такива неща. – Пендъргаст се пресегна към една кожена папка, отвори я и извади стар лист хартия, сложен в найлонов джоб, пожълтял и на петна, с липсваща долна част, наполовина изгнила. – Това е рапорт за Одюбон, написан от д-р Арне Торгенсон, лекуващия го лекар в санаториума. Ще ти прочета въпросната част:

Пендъргаст върна листа в папката.

— Както можеш да видиш, най-важната част липсва: описание на картината. Никой не знае сюжета.

Д’Агоста отпи глътка от чая, искаше му се да е Будвайзер.

— Не е нужно човек да е кой знае какъв мозъчен тръст. Рисунката е била на папагал Каролина.

— Аргументите ти, Винсънт?

— Точно затова е откраднала птиците от плантация Оукли. За да проследи… или, по-вероятно, да идентифицира… картината.

— Логиката е погрешна. Защо ще краде птиците? Разглеждането на експонатите би било напълно достатъчно.

— Не и ако си в конкуренция, тогава няма да е достатъчно – каза Д’Агоста. – Останалите също са искали картината. В една игра с високи залози ще се възползваш от всяко предимство, до което можеш да се докопаш, и ще попречиш на другите да се докопат до него. Всъщност, точно това може да ни насочи към това кой е уби… – Но тук той рязко спря, не му се искаше да споделя гласно тази нова хипотеза.

Пронизващият поглед на Пендъргаст показа, че е изразил неговото предположение.

— Тази картина може да ни даде нещо, което до този момент ни се е изплъзвало. – Тук гласът му спадна почти до шепот. – Мотив.

Стаята притихна.

Най-накрая Пендъргаст се раздвижи.

— Нека да не гадаем. – Той отвори папката отново и извади друг намачкан лист. – Открих също и това, част от рапорта във връзка с изписването на Одюбон. И отново – само фрагмент.

Пендъргаст пусна листа обратно в папката и я затвори с жест на окончателност.

— Някаква идея къде може да е картината сега? – попита Д’Агоста.

— Лекарят, който се е пенсионирал в Порт Роял, ще е следващата ми спирка. — Той направи пауза. — Има още нещо, макар и от периферен интерес. Спомняш ли си, братът на Хелън, Джъдсън, спомена, че Хелън веднъж предприела пътуване до Ню Мадрид, Мисури?

— Да.

— В Ню Мадрид е имало много силно земетресение през 1812 г., осма степен по скалата на Рихтер – толкова силно, че създало серия от нови езера и променило течението на река Мисисипи. Почти половината от града бил разрушена. И тук има един очебиен факт.

— И той е…?

— Джон Джеймс Одюбон е бил в Ню Мадрид по време на земетресението.

Д’Агоста се облегна назад в стола си.

— Което означава?

Пендъргаст разпери ръце:

— Случайно съвпадение? Може би.

— Опитах се да науча повече за Одюбон – каза Д’Агоста, – но да ти кажа истината, никога не съм бил добър ученик. Ти какво знаеш за него?

— Доста неща. Ще ти разкажа накратко. – Пендъргаст млъкна, подреждайки мислите си. – Одюбон бил незаконният син на френски морски капитан и неговата любовница. Роден в Хаити, той бил отгледан във Франция от мащехата си и изпратен в Америка осемнайсетгодишен, за да избегне военната повинност в Наполеоновата армия. Живял близо до Филаделфия, където проявил интерес към изучаването и рисуването на птици и се оженил за местно момиче, Луси Бекуел. Те се преместили до границата с Кентъки, където той открил смесен магазин, но прекарвал повечето си време в събиране, дисектиране, препариране и монтиране на птици. Рисувал ги като хоби, но ранните му работи били толкова слаби и неуверени, а скиците му – много от които оцелели – били по-безжизнени от мъртвите птици, които рисувал.

Одюбон се оказал посредствен бизнесмен и през 1820-та година, когато магазинът му банкрутирал, той преместил семейството си в една изоставена креолска къщичка на Дофин стрийт, Ню Орлиънс, където живели в оскъдица.

— Дофин стрийт – промърмори Д’Агоста. – Значи оттам е познат на семейството ти?

— Да. Бил очарователен човек, енергичен, красив, изключителен стрелец и изкусен фехтовач. Той и прапрадядо ми Боеций се сприятелили и често ходели на лов заедно. В началото на 1821-ва Одюбон се разболял тежко – толкова тежко, че трябвало да бъде пренесен с конска каруца, в безсъзнание, до „Мьоз Сен Клер“. Там дълго се възстановявал. Както вече знаеш, по време на възстановяването си нарисувал картината, наречена „Черната рамка“, с неизвестен сюжет.

Когато се оправил, вече напълно фалирал, го осенила идеята да нарисува всички видове птици на Америка в естествена големина, и да ги събере в голям труд по естествена история. Докато Луси издържала семейството като домашна учителка, Одюбон се шляел с пушка и кутия с бои и хартия. Наел един помощник и се спуснали по течението на Мисисипи. Нарисувал стотици птици, създал великолепните им, изпълнени с живот портрети в естествената им среда – нещо, което не било правено никога преди.

Пендъргаст отпи изискано от чая, после продължи:

— През 1826-та отишъл в Англия, където намерил печатар да направи гравюри от неговите рисунки с водни бои. После обходил нашир и длъж Америка и Европа, за да си осигури абонати за книгата, която в края на краищата станала „Птиците на Америка“. Последното издание е било през 1838-ма, по което време Одюбон достига велика слава. Няколко години по-късно той започва работа по друг силно амбициозен проект, „Живородените четириноги на Северна Америка“. Но разумът му започнал да отслабва и книгата трябвало да бъде завършена от синовете му. Бедният човек страдал от ужасна деменция и прекарал последните си години в бълнуващо умопомрачение, умирайки шейсет и петгодишен в Ню Йорк сити.

Д’Агоста подсвирна тихо.

— Интересна история.

— Наистина.

— И никой няма представа какво е станало с „Черната рамка“?

Пендъргаст поклати глава.

— Това, както изглежда, е Свещеният Граал на изследователите на Одюбон. Утре ще посетя къщата на Арне Торгенсон. Лесно се стига, намира се само на няколко мили западно от Порт Алън. Надявам се оттам да понауча нещичко за следите на картината.

— Но ако се съди по данните, които спомена, ти вярваш… – Д’Агоста млъкна, търсейки най-тактичния начин да изкаже въпроса. – Ти вярваш, че интересът на съпругата ти към Одюбон и „Черната рамка“… е започнал, преди да се запознае с теб?

Пендъргаст не отговори.

— Ако ще ти помагам – каза Д’Агоста, – не можеш да млъкваш всеки път, когато зачекна неудобна тема.

Пендъргаст въздъхна.

— Напълно си прав. Изглежда наистина Хелън е била очарована – може би дори обсебена – от Одюбон много по-рано. Тази страст да научи повече за Одюбон, да е по-близо до творчеството му, е довела – в някаква степен – до срещата ни. Изглежда особено я е интересувало намирането на „Черната рамка“.

— Защо е пазила в тайна от теб този интерес?

— Предполагам – той направи пауза, гласът му беше дрезгав – не е искала да знам, че отношенията ни не са основани на щастлива случайност, а по-скоро на среща, която тя умишлено – може би дори цинично – е организирала. – Лицето на Пендъргаст беше толкова мрачно, че Д’Агоста почти съжали, че е задал въпроса.

— Ако се е конкурирала с някой друг да намери „Черната рамка“ – каза Д’Агоста, – може да е чувствала, че е в опасност. Промени ли се някак поведението й в седмиците преди нейната смърт? Беше ли нервна, възбудена?

Пендъргаст отговори бавно.

— Да. Смятах, че се дължи на някакви усложнения, свързани с работата, с подготовката за сафари. – Той поклати глава.

— Направи ли нещо необичайно?

— Не се задържах много време в „Пенумбра“ през онези последни няколко седмици.

Зад гърба си Д’Агоста чу леко покашляне. Отново Морис.

— Само исках да ви информирам, че ще си лягам – каза икономът. – Ще има ли нещо друго?

— Само едно нещо, Морис – каза Пендъргаст. – През седмиците, непосредствено преди последното ми пътуване с Хелън, ме нямаше, бях далеч.

— В Ню Йорк – кимна Морис. – Подготвяхте сафарито.

— Казвала ли е, направила ли е нещо необичайно съпругата ми, докато ме нямаше? Получавала ли е писмо или телефонно обаждане, което да я разстрои, например?

Прислужникът се замисли.

— Не си спомням, сър. Мисля, че изглеждаше по-скоро развълнувана, особено след онова пътуване.

— Пътуване? – вдигна вежди Пендъргаст. – Какво пътуване?

— Една сутрин колата й ме събуди, когато я изкара на алеята – знаете колко шумна беше, сър. Никаква бележка, никакво предупреждение, нищо. Спомням си, беше около седем, неделя сутринта. Две нощи по-късно се върна. И нито думичка къде е била. Но си спомням, че направо не беше на себе си. Развълнувана от нещо, но не го сподели.

— Разбирам – каза Пендъргаст, разменяйки погледи с Д’Агоста. – Благодаря ви, Морис.

— За нищо, сър. Лека нощ. – И старият прислужник се обърна и изчезна по коридора е тихи стъпки.