Трескави сънища

28.

Сарасота, Флорида

Сиеста Кий беше откровение за Д’Агоста: тесни, обрамчени с палми авенюта; изумруденозелени поляни, водещи към приличните на бижута лазурни заливи; лъкатушни канали, по които развлекателни корабчета се носеха мързеливо. Самият плаж бе широк, пясъкът му – бял и фин като захар, и се простираше на север и на юг, забулен в лека омара. От едната страна се плискаше кадифеният океан; от другата се нижеше върволица от луксозни хотели и сгради с апартаменти, прекъсвана от време на време от хасиенди с плувни басейни и ресторанти. Беше по залез. Докато гледаше излежаващите се на слънцето и заетите със строежи на пясъчни замъци, както и скитниците, всички сякаш спряха като по невидим сигнал, и погледнаха на запад. Плажните столове бяха обърнати; видеокамерите се вдигнаха. Д’Агоста проследи погледите. Слънцето потъваше в Мексиканския залив, полукръг от оранжев огън. Той никога преди не бе виждал залез, който градският пейзаж да не скрива, и този го изненада: в един момент слънцето беше там, спускайки се сякаш зад безкрайната линия на хоризонта… а след това вече го нямаше, оставило розови ивици сияние след себе си. Той облиза устните си, вкуси лекия морски въздух. Не беше нужно да се напряга кой знае колко, за да си представи себе си и Лора как се преместват на място като това след пенсионирането си.

Апартаментът на Бласт се намираше на най-горния етаж на висока луксозна сграда, гледаща към плажа. Те се качиха c асансьора и Пендъргаст натисна звънеца. Чакаха дълго, след това се чу лек драскащ звук, когато капачето на шпионката беше завъртяно встрани. Още малко забавяне, последвано от отключване и отваряне на вратата. Зад прага стоеше нисък мъж със слабо телосложение и обилно намазана с брилянтин черна коса, сресана назад.

— Да?

Пендъргаст показа значката си, Д’Агоста стори същото.

— Господин Бласт? – попита Пендъргаст.

Мъжът премести поглед от едната значка към другата, после към Пендъргаст. Нямаше страх или тревога в очите му, забеляза Д’Агоста – само известно любопитство.

— Може ли да влезем?

Мъжът помисли за момент. После отвори вратата широко.

Преминаха през входното антре и влязоха в богато, ако не и пищно, декорирана дневна. Тежки златисти завеси обрамчваха панорамния прозорец, който гледаше към океана. Подът беше покрит с дебели мъхести килими в бяло. Лека миризма на тамян висеше във въздуха. Два померански шпица, един бял и един черен, гледаха към тях от близката отоманка.

Д’Агоста върна вниманието си отново към Бласт. Мъжът не изглеждаше изобщо като прародителя си Одюбон. Беше дребен и предвзет, с тънки мустачки и – като се има предвид климатът – със забележителна липса на тен. Освен това движенията му бяха бързи и гъвкави, и никак не се връзваха с бездушната застинала упадъчност на заобикалящия декор.

— Ще седнете ли? – каза той и им посочи две масивни кресла, тапицирани в тъмночервено кадифе. Говореше като едва доловимо провлачваше думите по южняшки.

Пендъргаст седна и Д’Агоста направи същото. Бласт потъна в един бял кожен диван срещу тях.

— Предполагам, не сте тук във връзка с давания от мен имот на Шел роуд?

— Напълно правилно – отвърна Пендъргаст.

— Тогава с какво мога да ви помогна?

Пендъргаст остави въпроса да виси известно време във въздуха, преди да отговори:

— Тук сме заради „Черната рамка“.

Изненадата на Бласт се прояви само като леко разширяване на очите. След миг той се усмихна, разкривайки дребни блестящо бели зъби. Това съвсем не беше дружелюбна усмивка. На Д’Агоста му заприлича на пор, дребен и готов да ухапе.

— Предлагате я за продажба?

Пендъргаст поклати глава.

— Не. Искаме да я изследваме.

— Винаги е добре да се познава конкуренцията – каза Бласт.

Пендъргаст прехвърли крак върху крак.

— Странно, че споменахте за конкуренция. Защото има друга причина да сме тук.

Бласт наклони въпросително глава на една страна.

— Хелън Естерхази Пендъргаст. – Агентът от ФБР произнесе бавно всяка дума.

Този път Бласт остана напълно неподвижен. Той погледна от Пендъргаст към Д’Агоста, после обратно.

— Съжалявам, но тъй като стана дума за имена: мога ли да попитам за вашето, моля?

— Специален агент Пендъргаст – каза той. – А това е помощникът ми, лейтенант Д’Агоста.

— Хелън Естерхази Пендъргаст – повтори Бласт. – Ваша роднина ли е?

— Беше ми съпруга – студено отвърна Пендъргаст.

Дребният мъж разпери ръце.

— Никога не съм чувал това име през живота си. Съжалявам. А сега, ако това е всичко…? — Той стана.

Пендъргаст също стана рязко. Д’Агоста настръхна, но вместо да се конфронтира физически с Бласт, както се страхуваше, агентът хвана ръце зад гърба си, приближи се до панорамния прозорец и погледна през него. След това се обърна и прекоси стаята, изследвайки многобройните картини една по една, сякаш се намираше в музейна галерия. Бласт остана, където беше, неподвижен, само очите му се местеха, докато следваха агента. Пендъргаст отиде във входното антре и спря за момент пред една затворена врата. Ръката му внезапно бръкна в черното сако, извади нещо и докосна затворената врата; след което внезапно я отвори.

Бласт се беше вторачил в него.

— Какво, по дяволите…? – извика той ядосано.

Пендъргаст бръкна в килера, избута настрана няколко

неща, и измъкна изотзад дълго кожено палто; беше с жълто-черни тигрови шарки.

— Как се осмелявате да посягате на личната ми собственост? – Бласт се приближи.

Пендъргаст разтърси палтото, оглеждайки го отгоре до долу.

— Като за принцеса – каза той, като се обърна към мъжа с усмивка. – Напълно автентично. – Той бръкна в килера отново, измествайки настрана още палта, докато Бласт стоеше, почервенял от гняв. – Оцелот, маргай[27]… истинска галерия от застрашени видове. А са нови, ловувани съвсем определено след забраната от 89-та година, наложена от CITES, да не говорим за забраната от 72-ра година, наложена от ESA.

Той върна палтата в килера и затвори вратата.

— Няма съмнение, че Службата за прилагане на американския закон за рибите и дивеча би проявила интерес към колекцията ви. Да им се обадим ли?

Отговорът на Бласт изненада Д’Агоста. Вместо да продължи да протестира, той видимо се отпусна. Разкривайки зъби в поредна усмивка, мъжът изгледа Пендъргаст отгоре до долу, сякаш го преценяваше.

— Моля – посочи той с жест. – Виждам, че има още за какво да си говорим. Седнете.

Пендъргаст се върна в креслото си, а Бласт – в своето.

— Ако съм в състояние да ви помогна… каква ще бъде участта на малката ми колекция? – Бласт кимна към килера.

— Зависи от това доколко добре върви разговорът.

Бласт издиша: дълъг, бавен, съскащ звук.

— Позволете да ви повторя името – каза Пендъргаст. – Хелън Естерхази Пендъргаст.

— Да, да, спомням си съпругата ви много добре. – Той скръсти маникюрираните си ръце. – Моля да ми простите преструвката преди малко. Дългият опит ме е научил да бъда резервиран.

— Продължете – отвърна студено Пендъргаст.

Бласт сви рамене.

— Съпругата ви и аз бяхме конкуренти. Изгубих повече от двайсет години да търся „Черната рамка“. Чух, че тя душила наоколо, че разпитвала за нея. Не бях доволен, казано най-меко. Както, без съмнение, знаете, аз съм прапраправнук на Одюбон. Картината беше моя – по рождено право. Никой не би трябвало да има правото да печели от нея – освен мен.

— Одюбон е нарисувал „Черната рамка” в санаториума, но не я е взел със себе си. Според най-вероятния сценарий я е дал на някой от тримата лекари, които са го лекували. Един от тях изчезнал напълно. Другият се преместил в Берлин – ако картината е била с него, тя по-скоро е била унищожена във войната или изгубена завинаги. Фокусирах търсенето си върху третия лекар, Торгенсон – като не се надявах особено.

— Той разпери ръце. – Чрез тази връзка се натъкнах на съпругата ви. Виждал съм я само веднъж.

— Къде и кога?

— Преди петнайсет години, може би. Не, не чак петнайсет. В старото имение на Торгенсон в покрайнините на Порт Алън.

— И какво точно се случи на тази среща? – Гласът на Пендъргаст беше напрегнат.

— Казах й същото, което казвам сега и на вас: че картината е моя по рождено право и настоявам тя да прекрати търсенето.

— А какво каза Хелън? – Гласът на Пендъргаст прозвуча още по-ледено.

Бласт си пое дълбоко дъх.

— Това беше интересното.

Пендъргаст чакаше. Въздухът изглеждаше замръзнал.

— Помните ли какво казахте по-рано за „Черната рамка“? „Искаме да я изследваме“, казахте вие. Точно такива бяха и нейните думи. Каза ми, че не иска да притежава платното. Не искала да печели от него. Само искала да го изследва. Тъй като беше заинтересована, се съгласи, че картината би трябвало да е моя. Бях доволен да го чуя и си стиснахме ръцете. Разделихме се приятелски, може да се каже. – Поредна тънка усмивка.

— Какви бяха точните й думи?

— Каза ми: „Разбирам, че я търсите от дълго време. Моля ви, повярвайте, не искам да я притежавам, искам само да я изследвам. Искам да се договорим за нещо. Ако аз я намеря – ще ви я предам, но в замяна трябва да ми обещаете, че ако вие пръв я намерите, ще ми позволите да я изследвам“. – Нямах нищо против това споразумение.

— Глупости! – надигна се Д’Агоста от креслото. Не можеше да се сдържа повече. – Хелън прекарва години в търсене на картината – само за да я погледне? Няма начин. Лъжете.

— Кълна се, това е истината — настоя Бласт. И пак се усмихна като пор.

— Какво се случи после? – попита Пендъргаст.

— Това беше. Всеки си тръгна по пътя. Тази е единствената ми среща с нея. Повече никога не я видях. И това е светата истина.

— Никога? – вдигна вежди Пендъргаст.

— Никога. И това е всичко, което знам.

— Знаете много повече – каза Пендъргаст, внезапно усмихвайки се. – Но преди да продължите нататък, господин Бласт, нека ви предложа нещо, което, както изглежда, не знаете – като знак на доверие.

Първо тояга, а сега — морков, помисли си Д’Агоста. Запита се накъде бие Пендъргаст.

— Имам доказателство, че Одюбон е дал картината на Торгенсон – каза агентът.

Бласт се наведе напред, лицето му внезапно придоби заинтересовано изражение.

— Доказателство, казвате?

— Да.

Надвисна дълга тишина. Бласт се облегна назад.

— Е, тогава съм повече отвсякога убеден, че картината я няма. Била е унищожена, когато последната му къща е изгоряла до основи.

— Искате да кажете, имението му в Порт Алън? – попита Пендъргаст. – Не знаех, че там е имало пожар.

Бласт го изгледа с дълъг поглед.

— Има много неща, които не знаете, господин Пендъргаст. Порт Алън не беше последното жилище на д-р Торгенсон.

Пендъргаст не можа да прикрие изненадата си.

— Наистина?

— В последните години от живота си Торгенсон изпаднал в сериозни финансови затруднения. Бил преследван от кредитори: банки, местни търговци, дори общината, заради просрочени данъци. В края на краищата бил изгонен от къщата си в Порт Алън. Преместил се по принуда в една барака край реката.

— Откъде знаете всичко това? – поиска да знае Д’Агоста.

В отговор Бласт се изправи и излезе от стаята. Д’Агоста чу да се отваря врата, шум от чекмеджета. Минута по-късно той се върна с папка в ръката. Подаде я на Пендъргаст.

— Кредитните досиета на Торгенсон. Погледнете писмото най-отгоре.

Пендъргаст издърпа жълтия лист, грубо разкъсан от единия край, от папката. Беше писмо, написано върху бланка на Агенция „Пинкертон“. Той започна да чете.

Пендъргаст върна листа, прегледа документите, после затвори папката.

— И вие откраднахте този доклад, за да възпрепятствате конкуренцията си, предполагам?

— Няма смисъл да се помага на врагове. – Бласт взе папката и я сложи на дивана до себе си. – Но накрая всичко се оказа съмнително.

— И защо така? – попита Пендъргаст.

— Защото няколко месеца по-късно, след като той се преместил в жилищния блок с евтини квартири, блокът бил ударен от светкавица и изгорял до основи – със самия Торгенсон вътре. И да е скрил „Черната рамка“ някъде, мястото отдавна е забравено. Ако картината е била някъде в къщата, то е изгоряла заедно с всичко останало. – Бласт сви рамене.

— Тогава се отказах от търсенето. И, господин Пендъргаст, страхувам се, че „Черната рамка“ вече не съществува. Знам: изгубих двайсет години от живота си, за да го докажа.

— Не вярвам и на думица от това – каза Д’Агоста, докато пътуваха с асансьора надолу към лобито. – Просто се опитва да ни накара да повярваме, че Хелън не е искала картината, за да прикрие неговите мотиви да я нарани. Покрива си задника, не иска да го подозираме за убийството й – толкова е просто.

Пендъргаст не отвърна.

— Този тип очевидно е умен, човек би допуснал, че ще измисли нещо по-убедително – продължаваше Д’Агоста. – И двамата са искали картината, а Хелън е стигнала твърде близо. Бласт не е искал никой друг да вземе полагащото му се наследство. Толкова. А що се отнася до големите афери, контрабандата на слонова кост и кожи – ами, той има контакти в Африка, могъл е да ги използва, за да организира убийството.

Вратата на асансьора се отвори, те прекосиха лобито и пристъпиха в изпълнената с морска влага нощ. Вълните въздишаха върху пясъка, светлинки блестяха от милиони прозорци и обагряла тъмния плаж в цвета на отразени огньове. От някакъв ресторант наблизо долиташе музиката на мариачи.

— Откъде знаеше за тази работа? – попита Д’Агоста, докато се насочваха към пътя.

Пендъргаст сякаш се събуди от сън.

— Моля?

— За нещата в килера? Кожите? Как разбра?

— По миризмата.

— Миризма?

— Както всеки притежател на кожа от голяма котка ще потвърди, тези кожи притежават едва доловим мирис, не неприятен, напомнящ за мускусен парфюм – не може да се сбърка. Познавам го добре: като деца аз и брат ми се криехме в гардероба, където майка ни държеше кожените си палта. Знаех, че това приятелче търгува контрабандно със слонова кост и рогове на носорози; не беше сложно да се предположи, че търгува и с нелегални кожи.

— Разбирам.

— Хайде, Винсънт – „Карамино“ е само на две пресечки оттук. Най-добрите щипки от раци в Залива, както чувам: отлични са в компанията на леденостудена водка. А аз определено имам нужда от питие.