Трескави сънища

73.

— Пациент? – вдигна вежди Пендъргаст.

Броуди не каза нищо.

— Можем да обсъдим проблема по-късно – предложи Пендъргаст. – Между другото, моя колежка беше ранена в блатото. Имам нужда от лодката ви. Както и от тази апаратура.

Когато не се случи нищо, той махна с пистолета.

— Всичко, освен бързина и сътрудничество от ваша страна, би застрашило сериозно здравето ви.

— Не е необходимо да ме заплашвате.

— Страхувам се, че е. Трябва ли да ви напомня кой стреля пръв?

— Нахълтвате тук внезапно — какво очаквате?

— Може ли да оставим размяната на вежливости за по-късно? – каза хладно Пендъргаст. – Колежката ми е зле ранена.

Със забележително спокойствие Джун Броуди се обърна, натисна копчето на един интерком на стената и заговори в него със заповеднически глас.

— Имаме посетители. Подгответе се да посрещнете спешен пациент – и ни чакайте с носилка долу на дока.

Броуди прекоси стаята и излезе през вратата, без да се обръща. Пендъргаст я последва по коридора с насочено оръжие. Тя слезе по стъпалата, мина през главния салон на къщата и излезе; прекоси платформата към кея на плаващия док. Стъпи грациозно в лодката и включи двигателя. Пендъргаст се качи след нея.

— Развържете лодката. – Гласът й беше уверен и спокоен. – И, моля ви, махнете това оръжие.

Пендъргаст пъхна пистолета в колана си и развърза лодката. Тя форсира двигателя, измъквайки се на заден.

— Намира се на хиляда ярда югоизточно – посочи Пендъргаст в тъмнината. – Насам – добави той. – В блатото има стрелец. Но, разбира се, сигурно ви е известно. Той може да е ранен – може и да не е.

Броуди го изгледа.

— Искате ли да спасите колежката си, или не?

Пендъргаст мълчаливо посочи бордовото табло на лодката.

Без да каже нищо повече, жената ускори и те се понесоха покрай калните брегове на ръкава. След няколко минути тя намали, за да влезе в малък канал, който се раздвояваше и събираше в лабиринт от водни пътища. Броуди успя да проникне в блатото по начин, от който Пендъргаст бе изненадан, че е възможен, като винаги се придържаше към лъкатушещия канал, който – дори и на ярка лунна светлина – беше почти невидим.

— Още надясно – каза той, вглеждайки се през дърветата. Те не използваха светлини; беше по-лесно да се гледа надалеч на лунна светлина – а също така и по-безопасно.

Лодката се виеше по каналите, от време на време заплашвайки да заоре в плитката тиня, но винаги минаваше, когато Броуди дадеше газ.

— Там – каза Пендъргаст и посочи към белега на ствола на дървото.

Лодката стигна до една наносна ивица.

— Дотук можем да стигнем – промърмори Броуди.

Пендъргаст се обърна към нея, претърси я бързо и изкусно за скрито оръжие и заговори с нисък глас:

— Останете тук. Аз ще доведа колежката ми. Продължавайте да сътрудничите и ще останете жива тази нощ.

— Повтарям: не е необходимо да ме заплашвате – натърти тя.

— Това не е заплаха: това е разяснение. – Пендъргаст скочи от лодката и тръгна през блатото.

— Капитан Хейуърд? – извика той.

Никакъв отговор.

— Лора?

Отново нищо, освен тишина.

След миг той вече стоеше до Хейуърд. Тя още беше в шок, в полусъзнание, с отпусната на изгнилия дънер глава. Той се огледа бързо, като се ослушваше за шумолене или пропукване на клони; за блясък на метал, който би свидетелствал за присъствието на стрелец. Като не видя нищо, той хвана Хейуърд под мишниците и я издърпа през блатото до лодката. Повдигна я от едната страна, а Броуди пое отпуснатото тяло и помогна да го настанят на пода.

Без да каже и дума, тя се обърна и запали двигателя; излязоха от канала, а после се върнаха на висока скорост до лагера. Когато наближиха, видяха дребен, мълчалив мъж, облечен в лекарска престилка, който бе застанал на дока с носилка. Пендъргаст и Броуди изнесоха Хейуърд от лодката и я сложиха върху носилката; мъжът подкара количката по платформата и я вкара в главния салон на къщата. Двамата с Пендъргаст изнесоха носилката по стъпалата, после по коридора, и накрая влязоха в залата с високотехнологично оборудване; позиционираха носилката до една банка със сложна апаратура, извадиха Хейуърд от носилката и я положиха на операционното легло. Джун Броуди се обърна към дребния мъж в бяла престилка.

— Интубирайте я – каза тя рязко. – Оротрахит. И кислород.

Мъжът се задейства, прикрепи една тръба към устата на Хейуърд и двамата заработиха с пестеливи движения, очевидно резултат на дългогодишен опит.

— Какво стана? – обърна се Броуди към Пендъргаст, след като отряза напоените с кал ръкави с медицинска ножица.

— Огнестрелна рана и ухапване от алигатор.

Джун Броуди кимна, после измери пулса на Хейуръд, кръвното й, провери зениците й с фенерче. Движенията й бяха уверени, професионални.

— Банка декстран – каза тя на мъжа в престилката – и пуснете 14 грама в системата.

Докато той работеше, тя подготви игла и взе кръвна проба, напълни спринцовка и прехвърли кръвта във вакуумизирани епруветки. После взе скалпел от близкия стерилен поднос и с няколко сръчни срязвания отстрани останалата част от крачола на панталона.

— Промивка.

Мъжът й подаде голяма спринцовка, пълна с физиологичен разтвор, и тя отми калта и мръсотията, като отскубваше междувременно многобройните пиявици и хвърляше всичко в един близък контейнер. Като сложи местна упойка близо до ужасните разкъсвания и раната от куршум, тя почисти всичко с физиологичен разтвор и антисептик. След това приложи антибиотик и превърза раната.

Накрая вдигна поглед към Пендъргаст.

— Ще се оправи.

Сякаш по знак, Хейуърд отвори очи и издаде звук в ендотрахиалната тръба. Размърда се в леглото, вдигна ръка и посочи към тръбата.

След като я прегледа набързо, Броуди разреши да свалят тръбата.

— По-добре да сме предпазливи, отколкото да съжаляваме после – обясни тя.

Хейуърд преглътна болезнено, после се огледа, очите й дойдоха на фокус.

— Какво става?

— Бяхте спасена от призрак – каза Пендъргаст. – Призракът на Джун Броуди.