Трескави сънища

4.

Светът отново се върна на фокус. Пендъргаст се намираше в една от кръглите колиби рондеваал. Далечният тътен на хеликоптер, който проникваше през сламения покрив, рязко се усили.

Той се сепна, когато видя окръжния комисар Уокинг да се надига от един стол, на който беше седял в отсрещния край на колибата.

— Не се напрягай – каза Уокинг. – „Медевак“[7] ще се погрижат за всичко…

Пендъргаст се опита да стане.

— Съпругата ми! Къде е тя?

— Бъди добро момче и…

Пендъргаст се измъкна от леглото и се олюля на несигурните си крака, изпълнен с адреналин.

— Съпругата ми, ах ти, кучи сине!

— Нямаше как да й се помогне, била е завлечена от онзи звяр… а имахме един човек в безсъзнание и друг, който кърви…

Пендъргаст стигна до вратата. Пушката му беше там, сложена на закачалката. Той я взе, свали цевта, видя, че вътре още има един патрон.

— Какво правиш, за бога…?

Пендъргаст върна цевта на място и насочи пушката към окръжния комисар:

— Махай се от пътя ми.

Уокинг стреснато се дръпна настрана и Пендъргаст излезе от колибата. Слънцето залязваше. Бяха минали дванайсет часа. Окръжният комисар изтича след него и замаха с ръце:

— Помощ! Трябва ми помощ! Този човек се побърка!

Пендъргаст хлътна шумно в гъсталака и тръгна през високата трева, докато не стигна до пътеката. Дори не беше чул дрезгавите викове след себе си. Пое по старата диря, като отблъскваше настрана храстите, без да обръща внимание на болката. Минаха пет минути, после десет, петнайсет – докато най-накрая се озова до сухата падина. Отвъд се намираха сезонното езеро — влей — както го наричаха местните, гъстото пасище, гората от хининови дървета. Запъхтян, той пое през падината и навлезе в пасището, като размахваше пушката си наляво-надясно със здравата си ръка, за да си разчисти пътека. Птиците над главата му издаваха крясъци, обезпокоени от внезапното присъствие. Дробовете му горяха, ръката му беше цялата обляна в кръв, която се стичаше от раненото рамо. Но той продължи да върви, като си говореше нещо неразбираемо. След това внезапно се закова на място, дрезгавите несвързани звуци в гърлото му замряха. В спечената тиня отпред лежеше нещо малко и бледо. Впери очи в него. Беше изранена ръка

— ръка, на чийто безименен пръст проблясваше халка със звезден сапфир.

С животински вик на ярост и мъка той се запрепъва нататък, излизайки на открито, където лъвът, с пламтяща в червено грива, клечеше и спокойно ядеше. Той осъзна в ужас всичко изведнъж: костите, по които още се виждаха парчета плът, шапката на съпругата му, дрипите от униформата й в защитен цвят, и най-накрая – лекият аромат на парфюма й, примесен с вонята на дивата котка.

Последна видя главата. Беше откъсната от тялото, но – по някаква жестока ирония – иначе беше цяла, в сравнение с останалото. Виолетово-сините й очи гледаха невиждащо към него.

Пендъргаст се приближи несигурно на около десет ярда от лъва. Животното вдигна огромната си глава, прокара език по кървавите парчета плът и го погледна спокойно. Като издишваше на кратки и остри тласъци, Пендъргаст вдигна пушката със здравата си ръка, подпря я върху ранената, прицели се. И натисна спусъка. Масивният куршум, побрал пет хиляди фут-паунда[8] убийствена мощ, удари лъва точно между очите, отваряйки горната част на главата му като рибна консерва; отвътре избухна размазана червеникава маса. Животното едва помръдна; само се отпусна върху плячката си и остана да лежи неподвижно.

В напечените от слънцето хининови дървета изпищяха уплашени птици.