Трескави сънища

80.

Ню Йорк сити

Д-р Джон Фелдър седеше в кабинета си за консултации в сградата на Нюйоркския департамент по здравеопазване, в долен Манхатън. Кабинетът бе на седмия етаж, където се намираше отдел „Ментална хигиена“. Фелдър огледа малкото подредено пространство, мислено уверявайки се, че всичко е в ред: медицинските справочници по книжните лавици, подредени и потънали в прах, безличните картини върху стената, всички на едно ниво, столовете пред бюрото му – под един и същ ъгъл, повърхността на самото бюро – освободена от всичко ненужно.

Д-р Фелдър обикновено не приемаше много посетители в кабинета си. Вършеше по-голямата част от работата си, така да се каже, на терен: в заключени болнични стаи и полицейски килии за задържани, в спешното отделение, а малката си частна практика осъществяваше в един кабинет за консултации на Парк Авеню. Но този прием беше различен. Фелдър бе помолил джентълмена да дойде само за едно нещо. Психиатърът беше направил проучване за мъжа – и онова, което бе научил, беше по-скоро смущаващо. Може би поканата щеше да докаже, че е грешка. Въпреки това този човек изглежда бе ключът, единственият ключ, към загадката Констанс Грийн.

На вратата се почука тихо два пъти. Фелдър погледна часовника си: десет и трийсет, точно. Никакво закъснение. Той стана и отвори вратата.

Призракът, който стоеше на прага, направи малко, за да успокои лошите предчувствия на Фелдър. Той беше висок, слаб, грижливо облечен, бледата му кожа бе в шокиращ контраст с черния костюм. Очите му бяха бледи като кожата, и като че ли наблюдаваха Фелдър със смесица от интензивна проницателност, умерено любопитство и – може би – съвсем леко забавление.

Фелдър осъзна, че гледа втренчено.

— Заповядайте, влезте – каза той бързо. – Вие сте господин Пендъргаст?

— Да.

Фелдър побутна мъжа към един от столовете за посетители и седна на мястото си зад бюрото.

— Извинявам се, но казано по-точно, д-р Пендъргаст, нали? Позволих си свободата да надникна в биографията ви.

Пендъргаст наклони глава.

— Имам два доктората, но честно казано, предпочитам титлата си на специален агент в изпълнителната съдебна власт.

— Разбирам. – Фелдър беше разпитвал достатъчно полицаи, но никога агент на ФБР, затова не бе съвсем сигурен как да започне. Директният подход изглеждаше толкова добър, колкото и всеки друг.

— Констанс Грийн е ваша повереница?

— Така е.

Фелдър се облегна назад в стола си, небрежно прехвърляйки крак връз крак. Искаше да се увери, че е създал впечатление за отпуснатост и неофициалност.

— Искаше ми се, ако можете, да ми разкажете малко повече за нея. Къде е родена, какъв е бил животът й по-рано… такива неща.

Пендъргаст продължи да го наблюдава със същото неутрално изражение. По някаква причина Фелдър започна да намира това за дразнещо.

— Вие сте назначеният от затвора психиатър по случая, нали? – попита Пендъргаст.

— Диагнозата ми е предадена на съда като част от свидетелските показания при изслушването.

— И сте препоръчали насилствено лечение.

Фелдър се усмихна виновно.

— Да. Имали сте покана за изслушването, но разбрах, че сте отказали…

— И каква точно е вашата диагноза?

— Твърде специализирана е…

— Все пак?

Фелдър се поколеба за секунда.

— Добре тогава, щом настоявате. По ос номер едно[35] – параноидна шизофрения, непрекъсната, с възможно утежняващо шизотипно разстройство на личността по ос номер две, заедно със съпътстваща псифория и симптоми на дисоциативна фуга.

Пендъргаст кимна замислено.

— И въз основа на какво стигате до тези заключения?

— Чисто и просто въз основа на заблуждението, че тя е Констанс Грийн, някакво момиче, родено преди повече от век и половина.

— Нека ви попитам нещо, докторе. В контекста на нейното, хм, „заблуждение“, забелязали ли сте някакво прекъсване или несъстоятелност?

Фелдър смръщи чело.

— Не ви разбирам.

— Може ли да се каже, че нейните илюзии са вътрешно непротиворечиви?

— Като изключим схващането, че детето й е олицетворение на злото, разбира се, илюзиите й са забележително непротиворечиви. Това е едно от нещата, които ме интригуват.

— Какво точно ви каза тя?

— Че семейството й дошло да живее на Уотър стрийт от ферма в северната част на щата Ню Йорк, където е родена в началото на седемдесетте години на 19-ти век, че родителите й починали от туберкулоза, и че сестра й била убита от някакъв сериен убиец. Че тя, като сираче, била осиновена от тогавашен обитател на Ривърсайд Драйв № 891, за когото нямаме никакви сведения. И че в крайна сметка вие сте наследили тази къща, а с нея – и отговорността за самата Констанс. – Фелдър се поколеба.

Колебанието му сякаш се предаде и на Пендъргаст.

— Какво още каза за мен?

— Че вашето попечителство над нея се дължи на вина.

Настъпи мълчание.

— Кажете ми, д-р Фелдър – запита най-сетне Пендъргаст, – каза ли ви Констанс нещо за живота си между този по-ранен период и неотдавнашното й пътешествие с кораба?

— Не.

— Абсолютно никакви подробности?

— Никакви.

— В такъв случай ви уведомявам, че според диагноза № 295.30 това по никакъв начин не може да бъде шизотипно разстройство на личността. Най-многото, което бихте могли да напишете по ос номер две, е шизофрениоформно разстройство. Истината е, докторе, че нямате никаква предистория на нейното заболяване и от това, което знаете, би могло да се заключи, че тези илюзии са съвсем отскоро – може би дори са започнали по време на презатлантическото й пътуване.

Фелдър се приведе напред. Пендъргаст му беше дал точния диагностичен код за параноидна шизофрения от DSMIV.

— Изучавали ли сте психиатрия, специален агент Пендъргаст?

Пендъргаст сви рамене.

— Всеки си има своите интереси.

Независимо от всичко Фелдър откри, че раздразнението му взема връх. Защо Пендъргаст проявяваше такъв интерес сега, при положение, че преди бе почти безразличен?

— Трябва да ви кажа – рече кисело Фелдър, – че заключенията ви са аматьорски и повърхностни.

Пендъргаст присви очи.

— Мога ли да ви попитам тогава по каква причина ме занимавате с тези въпроси за Констанс, щом вече сте й поставили правилна диагноза и сте я предали на принудително лечение?

— Е, ами… – Той забеляза как сребристите очи на Пендъргаст го гледат изпитателно.

— Сигурно е било от празно любопитство? Или… – усмихна се той. – А може би с надеждата за професионална публикация?

Фелдър се стегна.

— Естествено, стига да има нещо ново в случая, бих споделил моя опит с останалите колеги чрез публикация.

— И така ще подобрите репутацията си и може би дори – в очите на Пендъргаст сякаш проблесна злост – ще получите добре платена позиция в изследователски институт. Забелязвам, че от известно време се целите в позицията извънщатен професор в университета „Рокфелер“.

Фелдър се смая. Откъде знаеше всичко това този човек?

Сякаш в отговор на незададения въпрос, Пендъргаст свойски махна с ръка и каза:

— Позволих си да надникна в биографията ви.

Като се изчерви, чувайки собствената си фраза, Фелдър опита да се стегне.

— Какви са професионалните ми цели за вас няма значение. Истината е, обаче, че никога не съм имал пациент, чиито илюзии са толкова автентични. Тя наистина изглежда като извадена от 19-ти век. По начина, по който говори, по който се облича, върви, маниерите й, дори нейните разсъждения. Затова ви помолих да дойдете. Искам да науча повече за нея. В резултат на каква травма може да е станало всичко това? Каква е била преди? Какво е преживяла? И коя е в действителност?

Пендъргаст продължи да го гледа безмълвно.

— И друго… В архивите открих ето това. – От една папка на бюрото си той извади фотокопие на „Улично дете играе“, гравюрата от „Ню Дейли Инкуайърър“, и я подаде на Пендъргаст.

Агентът от ФБР я разгледа внимателно, после я върна.

— Приликата е наистина забележителна. Резултат на художническа фантазия, може би?

— Погледнете лицата – настоя Фелдър. – Толкова са реални, че със сигурност са взети от живота.

Пендъргаст се усмихна загадъчно, но на Фелдър му се стори, че може да види ново отношение в тези бледи очи.

— Всичко това е много интересно, докторе. – Той направи пауза. – Може би съм в състояние да ви помогна – ако вие ми помогнете.

Въпреки че не знаеше точно защо, Фелдър осъзна, че е стиснал страничните ръкохватки на стола си.

— Но как?

— Констанс е много крехка, емоционално и психически. В подходящи условия може да разцъфне. В лоши… – Пендъргаст го погледна. – Къде я държат в момента?

— В частна стая в охраняемото психиатрично отделение на „Белвю“. В ход са документите за прехвърлянето й в психиатрията към „Бедфорд Хилс“.

Пендъргаст поклати глава.

— Това е институция с максимална охрана. Човек като Констанс би увехнал на такова място, състоянието й ще се влоши.

— Не бива да се притеснявате за това да не бъде наранена от другите обитатели, тъй като персоналът…

— Не е това. Констанс е предразположена към внезапни, понякога бурни психотични сривове. Място като „Бедфорд Хилс“ само би ги насърчило.

— Тогава какво предлагате?

— За нея е подходящо място с атмосфера, подобна на онази, в която е израснала – удобна, старомодна, лишена от стрес. И освен това – безопасна. Тя трябва да бъде заобиколена с познати неща – смислени, разбира се. Книгите, по-специално, са от жизненоважно значение.

Фелдър поклати глава.

— Има само едно такова място, „Маунт Мърси“, и то е изцяло запълнено. С дълъг списък от чакащи.

Пендъргаст се усмихна.

— Случайно знам, че едно се е освободило преди по-малко от три седмици.

Фелдър го погледна.

— Наистина ли?

Пендъргаст кимна.

— Като психиатър-изпълнител, можете да прескочите опашката, така да се каже, и да я вкарате на това място. Ако сте преценили, че това е единственото подходящо място за нея.

— Аз… ще проверя.

— Ще направите дори нещо повече от това да проверите. А аз на свой ред ще споделя с вас каквото знам за Констанс – което е изгодна сделка наистина, и което ще надхвърли дори най-смелите ви предположения в психиатрията. Дали информацията е годна за публикуване, или не, ще зависи от вас – и от вашата преценка.

Фелдър усети, че пулсът му забързва.

— Благодаря.

— Аз благодаря на вас. И ви пожелавам хубав ден, д-р Фелдър. Ще се видим отново – веднага щом Констанс бъде благополучно настанена в „Маунт Мърси“.

Фелдър гледаше как агентът излиза от кабинета и тихо затваря вратата. Странно – той също изглеждаше като излязъл от деветнайсети век. И тогава Фелдър за първи път се запита кой точно е организирал срещата, която той така внимателно бе планирал – и чий план е бил изпълнен.