Трескави сънища

22.

Д’Агоста излезе на междущатско шосе 10 към магистрала Бел Фас, и натисна газта по почти празния път. Беше поредният топъл февруарски ден и той бе смъкнал прозорците, и включил радиото на станцията за класически рокендрол. Чувстваше се по-добре, отколкото беше от дни наред. Когато колата избуча по магистралата, той гаврътна едно кафе „Криспи крем“ и върна чашата на поставката. Двете тиквени понички му се бяха усладили безумно, по дяволите калориите им. Нищо не можеше да развали настроението му.

Предишната вечер бе говорил почти час с Лора Хейуърд. Нещата започнаха да се оправят. После се бе радвал на дълъг сън без сънища. Събуди се и откри, че Пендъргаст вече е тръгнал, а Морис го чака за закуска с бекон, яйца и сухари от овесени трици. След това бе отишъл в града, където извади голям късмет с Шести участък на нюорлиънското полицейско управление. Отначало, когато научиха за връзките му със семейство Пендъргаст, те бяха станали подозрителни, но след като установиха, че е обикновен човек – нормален колега, отношението им се промени. Бяха му разрешили безплатен достъп до компютрите им, където за по-малко от час и половина успя да открие дилъра, който отдавна се интересувал от „Черната рамка“: Джон У. Бласт, понастоящем живущ в Сарасота, Флорида. Този тип наистина си го биваше. Пет ареста за изминалите десет години: подозрения в изнудване; подозрения във фалшификация на документи; притежание на открадната собственост; притежание на забранени продукти от дивата природа; нападения и побои. Или е имал пари, или – добър адвокат, или и двете, защото се беше измъквал от наказанието всеки път. Д’Агоста си преснима подробностите, пъхна листите в джоба на сакото си и – огладнял отново въпреки закуската – влезе в местното кафене „Криспи крем“, преди да се насочи отново към „Пенумбра“.

Пендъргаст, знаеше той, не би имал търпение да чуе за това.

Когато спря на алеята пред старата плантация, видя че Пендъргаст се е прибрал вкъщи: Ролс-ройсът стоеше в сянката на кипарисовите дървета. Като паркира до него, Д’Агоста тръгна по проскърцващия под краката му чакъл, после се изкачи по стъпалата към закритата веранда. Влезе в антрето, затваряйки вратата след себе си.

— Пендъргаст? – извика той.

Никакъв отговор.

Тръгна по коридора, като надничаше в различните стаи. Те всички бяха тъмни и празни.

— Пендъргаст? – провикна се той още веднъж.

Може би е излязъл да се разходи, помисли си Д’Агоста. Доста приятен ден за това.

Той тръгна бързо по стълбището, зави рязко на площадката, после спря внезапно. С ъгълчето на окото си видя един познат силует да седи мълчаливо в салона. Беше Пендъргаст, седеше в същия стол, в който беше седял предишната вечер. Лампите в салона не светеха и агентът от ФБР тънеше в мрак.

— Пендъргаст? – произнесе Д’Агоста. – Помислих си, че си навън и…

Той млъкна, когато видя лицето на агента. Върху него бе изписана пустота, която го накара да спре. Седна на съседния стол, доброто му настроение се изпари.

— Какво става? – попита той.

Тогава Пендъргаст си пое бавно дъх.

— Ходих до къщата на Торгенсон, Винсънт. Там няма картина.

— Няма картина?

— Къщата сега е погребален дом. Интериорът е бил изтърбушен – до гредите и гвоздеите – за да направи път на новия бизнес. Вътре няма нищо. Нищичко. – Устните на Пендъргаст се стегнаха. – Следата просто се губи.

— Ами докторът? Трябва да се е преместил някъде другаде; можем да разучим къде.

Поредна пауза, по-дълга от преди.

— Д-р Арне Торгенсон е умрял през 1852-ра. В мизерия, полудял като последица от сифилис. Но не и преди да продаде всичко, каквото имало в къщата, парче по парче, на безчет неизвестни купувачи.

— Ако е продал картината, някъде би трябвало да е документирано.

Пендъргаст го фиксира с опасен поглед.

— Няма документи. Може да е изтъргувал картината, за да си плати въглищата. Може да я е разкъсал на парчета в лудостта си. Може да го е надживяла и да е унищожена при реставрациите. Стигнах до сляпа улица.

Значи се беше предал, помисли си Д’Агоста. Прибрал се е вкъщи и е седнал в тъмния салон. За всичките години, през които бе познавал Пендъргаст, той никога не бе виждал агента толкова унил. И все пак фактите не даваха основание чак за такова отчаяние.

— Хелън също е проследила картината – каза Д’Агоста по-остро, отколкото възнамеряваше. – А ти я търсиш – колко, от два дена? Тя не се е предала в продължение на години.

Пендъргаст не отговори.

— Добре, нека подходим другояче. Вместо да проследяваме картината, нека тръгнем по следите на съпругата ти. Онова последно пътуване, което е предприела, когато я е нямало два или три дни? Може би то има нещо общо с „Черната рамка“?

— Дори ако си прав – каза Пендъргаст, – това пътуване е било преди дванайсет години.

— Винаги можем да опитаме – каза Д’Агоста. – А после да посетим господин Джон У. Бласт, пенсиониран арт дилър, от Сарасота.

Слаба искрица на интерес просветна в очите на Пендъргаст.

Д’Агоста потупа джоба на сакото си.

— Точно така. Той е другият човек, който е преследвал „Черната рамка“. Ти сгреши, когато каза, че сме стигнали до сляпа улица.

— Картината вече може да е навсякъде – възрази Пендъргаст.

— Къде, по дяволите? Предаваш ли се? – Д’Агоста го изгледа настойчиво. После се обърна и надникна в коридора.

— Морис? Хей! Морис! – Къде се беше дянал този човек, когато наистина му трябваше?

Известно време бе пълна тишина. След това – нерешително хлопване в далечните крила на имението. Минута по-късно се чу шляпането на стъпки по задното стълбище. Иззад ъгъла на коридора се появи Морис.

— Моля да ме извините – изпъхтя той, докато се приближаваше, с разширени очи.

— Онова пътуване на Хелън, за което споменахте миналата вечер. Когато е заминала без предупреждение и я е нямало две нощи?

— Да? – кимна Морис.

— Можете ли да ни кажете нещо повече за него? Бележки от бензиностанции, хотелски сметки?

Морис мълча дълго, след което вдигна рамене:

— Нищо, сър.

— Съвсем нищо ли не каза след връщането си? И дума ли?

Морис поклати глава.

— Съжалявам, сър.

Пендъргаст седеше абсолютно неподвижен в стола си. Над салона се спусна тишина.

— Сега, като се замислих, имаше едно нещо – обади се икономът. – Макар да не вярвам, че ще ви е от полза.

Д’Агоста скочи.

— Какво е то?

— Ами… – Старият иконом се поколеба. На Д’Агоста му се прииска да го хване за реверите и да го разтърси.

— Само това, че… сега си спомням, че ми се обади, сър. Онази първа сутрин, от пътя.

Пендъргаст бавно се изправи.

— Продължавайте, Морис – каза той тихо.

— Беше към девет. Пиех кафе в сутрешната стая[23]. Телефонът звънна, беше госпожа Пендъргаст. Забравила ААА картата си[24] в кабинета. Беше спукала гума и й трябваше номера на членската карта. – Морис погледна Пендъргаст. – Помните, че тя не можеше да се справя изобщо с колите, сър.

— Това ли е?

Морис кимна.

— Взех картата и продиктувах номера. Тя ми поблагодари.

— Нищо друго? – притисна го Д’Агоста. – Някакъв страничен шум? Разговор, може би?

— Беше толкова отдавна, сър. – Морис се замисли дълбоко.

— Струва ми се, че се чуваше шум от трафика. Може би клаксон. Сигурно се е обадила от външна телефонна кабинка.

Известно време никой не проговори. Д’Агоста се почувства напълно изцеден.

— Ами гласът й? – попита Пендъргаст. – Звучеше ли напрегнато или разтревожено?

— Не, сър. Всъщност, сега наистина си спомням – тя каза, че е извадила късмет, че точно там е спукала гума.

— Късмет? – повтори Пендъргаст. – Защо?

— Защото можела да изяде един крем карамел, докато чака. Никой не помръдна. След което внезапно Пендъргаст скочи. Като се стрелна покрай Д’Агоста и Морис, той изтича към площадката, без да каже и дума, и се спусна бързо надолу по стъпалата.

Д’Агоста го последва. Централният коридор беше празен, но той чу шум откъм библиотеката. Влезе в стаята и видя агента трескаво да рови по рафтовете и да хвърля книги по пода. Най-после взе някакъв том, плъзна се до една маса и разлисти страниците. Д’Агоста забеляза, че книгата беше Пътен атлас на Луизиана. В ръката на Пендъргаст се появиха линия и молив и той се прегърби над атласа, като мереше и си отбелязваше с молива.

— Ето това е – прошепна той, забивайки пръст в страницата. И без друга дума излезе с бързи крачки от библиотеката.

Д’Агоста го последва през дневната, килера за провизии и кухнята в дъното, до задната врата на плантаторската къща. Пендъргаст вземаше стъпалата по две наведнъж и се втурна през обширната градина към боядисан в бяло обор, превърнат в гараж с половин дузина места. Отвори вратите и изчезна в тъмнината отвъд.

Д’Агоста продължи. Широкото мъждиво осветено пространство миришеше леко на сено и на моторно масло. Когато очите му привикнаха, той различи три покрити с импрегнирани покривала обекта, които можеха да бъдат само автомобили. Пендъргаст се приближи към единия и свали брезента. Под него се разкри двуместно червено кабрио с ниско окачване. То блестеше на непряката светлина в помещението.

— О! – подсвирна Д’Агоста. – Спортно Порше. Каква красота!

— Порше 550 Спайдър, 1954-та. Беше на Хелън. – Пендъргаст се наведе чевръсто, бръквайки под стелката за ключовете. Докато Д’Агоста отвори вратата и седне на пасажерската седалка, Пендъргаст откри ключа, вкара го в контакта и завъртя. Двигателят изрева оглушително.

— Бог да ви благослови, Морис – каза Пендъргаст, надвиквайки шума. – Поддържали сте го във върховна форма.

Той остави колата да се затопли няколко секунди, след това я изкара от обора-гараж. След като излязоха от вратата, агентът натисна газта и се понесоха напред, разпръсквайки наоколо камъчета като едри сачми. Д’Агоста се усети притиснат към седалката като астронавт при изстрелване на ракета. Когато колата излезе от алеята, Д’Агоста видя силуета на облечения в черно Морис на стъпалата, който ги гледаше как се отдалечават.

— Къде отиваме? – попита той.

Пендъргаст го погледна. Отчаянието вече го нямаше, заменено от твърд блясък в очите му, лек, но забележим: блясъкът на преследването.

— Благодарение на теб, Винсънт, купата сено е локализирана – отвърна той. – Сега да видим дали можем да намерим иглата.